Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gray Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2016)
Корекция и форматиране
taliezin(2016)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Планината Грей

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор на издателството: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Снимки на корицата: Stella Fedirco / Kamenetskiy / Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-368-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1746

История

  1. —Добавяне

4

Планинската служба за правна помощ развиваше нискобюджетната си дейност от изоставен магазин за железария на главната улица в градчето Брейди, щата Вирджиния, с население две хиляди и двеста души, което намаляваше при всяко следващо преброяване. Брейди се намираше в Югозападна Вирджиния, във въгледобивния район на Апалачите, на около петстотин километра разстояние и един век назад във времето от богатите предградия на Вашингтон в Северна Вирджиния.

Мати Уайът беше изпълнителен директор на правната служба от деня, в който я бе основала преди двайсет и шест години. Вдигна мобилния си с обичайното:

— Мати Уайът.

Отсреща леко стеснителен глас каза:

— Обажда се Саманта Коуфър. Получих имейла ви.

— Благодаря ви, госпожице Коуфър. Днес следобед прочетох вашето запитване и още няколко. Изглежда, някои големи фирми преживяват доста трудни времена напоследък.

— Да, може да се каже.

— Е, никога не сме имали доброволец от голяма нюйоркска фирма, но винаги имаме нужда от помощ. Бедни хора и проблеми колкото щете. Идвали ли сте в Югозападна Вирджиния?

Саманта не беше. Беше обиколила света, но кракът й не беше стъпвал в Апалачите.

— Боя се, че не — отговори тя възможно най-вежливо.

Гласът на Мати звучеше дружелюбно, а акцентът й беше леко носов, затова Саманта реши да използва най-добрите си обноски.

— Е, ще се изненадате — каза Мати. — Вижте, госпожице Коуфър, днес получих имейли от трима като вас, а нямаме място за трима новобранци, които изобщо не познават работата, разбирате ли ме? Затова единственият начин да избера, е чрез интервю. Можете ли да дойдете тук и да поогледате? Другите двама ме увериха, че ще се опитат. Струва ми се, че единият е от вашата фирма.

— Ами, разбира се, мога да дойда с колата — отговори Саманта. Какво друго й оставаше? И най-незначителният намек за нежелание щеше да я изправи пред десетия отказ. — Кога имате предвид?

— Утре, вдругиден, когато и да е. Не очаквах такъв наплив от уволнени адвокати, които се натискат за работа, и то на доброволни начала. Изведнъж се появи конкуренция, така че колкото по-бързо дойдете, толкова по-добре. Ню Йорк е доста далече.

— Всъщност в момента съм във Вашингтон. Сигурно ще успея да съм при вас утре следобед.

— Добре. Нямам много време за интервюта, така че сигурно ще наема първия пристигнал и ще отменя другите. Ако човекът ми допадне, разбира се.

Саманта затвори очи за няколко секунди и се помъчи да премисли всичко. Вчера сутринта беше отишла на работа в една от най-големите юридически фирми на света, която й плащаше солидна заплата и й обещаваше дълга и доходоносна кариера. А сега, трийсетина часа по-късно, беше безработна, седеше в кафенето на „Креймърбукс“ и се мъчеше да се добере до временна работа без заплащане в затънтената провинция.

— Миналата година пътувах с кола до Вашингтон за една конференция, отне ми шест часа — продължи Мати. — Какво ще кажете да се уговорим за утре към четири следобед?

— Разбира се. Ще се видим тогава. И благодаря, госпожо Уайът.

— Не, аз ви благодаря. Наричайте ме Мати.

Саманта се разрови в интернет и намери сайта на Планинската служба за правна помощ. Мисията на организацията беше формулирана просто: „Да осигурява безплатна правна помощ на клиенти с ниски доходи в Югозападна Вирджиния“. Областите на дейност включваха битови взаимоотношения, дългове, жилищно настаняване, здравеопазване, образование и обезщетения поради заболяване от пневмокониоза. По време на следването си за кратко се бе докосвала до тези области, но по време на практиката си — не. Службата не се занимаваше с наказателни дела. Освен Мати Уайът имаше още една адвокатка, правна асистентка и рецепционистка — все жени.

Саманта искаше да обсъди въпроса с майка си и после да преспи, преди да вземе решение. Нямаше кола и честно казано, не си представяше да губи време за пътуване до Апалачите. Предпочиташе да стане сервитьорка в „СоХо“. Докато се взираше в екрана на лаптопа си, приютът за бездомни в Луивил се включи с учтив отказ. Десет отказа за един ден. Стига толкова — край на борбата на Саманта да спасява света.

 

 

Карън Коуфър се появи във „Файърфлай“ малко след седем. Очите й се насълзиха, докато прегръщаше единственото си дете, но само след няколко утешителни думи Саманта я помоли да престане. Отидоха на бара и си поръчаха вино, докато си чакаха масата. Карън беше на петдесет и пет и остаряваше красиво. Харчеше повечето си пари за дрехи и винаги беше модерна и елегантна. Откакто Саманта се помнеше, майка й се оплакваше от липсата на стил сред колегите й в правосъдното министерство, като че ли беше нейно задължение да оправи нещата. От десет години беше сама — мъже винаги се намираха, но никога не се оказваха подходящи. По навик тя измери дъщеря си с поглед от обиците до обувките и формира преценката си за броени секунди. Без коментар. Саманта не даваше пет пари. Други неща занимаваха мислите й в този ужасен ден.

— Татко ти праща поздрави — каза тя в опит да отклони разговора от спешните проблеми в правосъдното министерство.

— А, видя ли се с него? — изви вежди Карън, внезапно нащрек.

— Да, отбих се в офиса му. Явно се справя чудесно, изглежда добре, разширява бизнеса си. Поне така твърди.

— Предложи ли ти работа?

— Да. Мога да започна веднага, четирийсет часа седмично във фирма с чудесни колеги.

— Нали знаеш, че всички са лишени от адвокатски права?

— Да, той ме осведоми.

— Делата му, изглежда, са законни, поне засега. Нали не мислиш да работиш за Маршал? Шайка крадци и сигурно съвсем скоро ще загазят.

— Значи ги държиш под око?

— Да кажем, че имам приятели, Саманта. Много приятели на подходящи места.

— И искаш пак да го арестуват?

— Не, скъпа, вече преодолях проблема с баща ти. Разделихме се преди години и ми трябваше доста време да се възстановя. Той скри парите си и ме измами по време на развода, но най-накрая се отърсих от всичко. Живея добре и няма да хабя отрицателна енергия заради Маршал Коуфър.

Двете отпиха едновременно от виното си, вперили поглед в бармана — красив младеж на около двайсет и пет с прилепнала черна тениска.

— Не, мамо, няма да работя за татко. Би било катастрофа.

Салонната управителка ги поведе към масата им, където сервитьор им наля вода с лед. Когато останаха сами, Карън заяви:

— Съжалявам, Саманта. Не мога да повярвам.

— Моля те, мамо, стига вече.

— Знам, но аз съм ти майка и просто не се сдържам.

— Може ли да взема колата ти за няколко дни?

— Разбира се. Защо ти трябва колата ми?

— Има една служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния, която е в списъка ми с неправителствени организации, и утре мисля да отида там и да се поогледам. Най-вероятно ще се окаже загуба на време, но напоследък не съм особено заета. Всъщност утре нямам никаква работа и едно дълго шофиране може би ще ми помогне да си проветря главата.

— Служба за правна помощ?

— Защо не? Това е само интервю. Ако не получа мястото, ще си остана безработна. Ако го получа, винаги мога да напусна, в случай че не ми допадне.

— И няма да ти плащат?

— Нищичко. Такава е уговорката. Работя дванайсет месеца, а фирмата ми пази старото място.

— Сигурно би могла да си намериш някоя хубава малка кантора в Ню Йорк.

— Вече го обсъдихме, мамо. Големите юридически фирми уволняват хора, а малките се закриват. Нямаш представа каква истерия цари по улиците на Ню Йорк в момента. Ти работиш на сигурно и безопасно място, никой от приятелите ти няма да изгуби работата си. В истинския свят обаче има само страх и бъркотия.

— Аз не живея в истинския свят, така ли?

За късмет, сервитьорът се върна и се впусна в обстоятелствено представяне на специалитетите. Когато той се отдалечи, двете допиха виното си и огледаха околните маси. Накрая Карън заговори:

— Саманта, според мен допускаш грешка. Не може просто да се запилееш някъде и да изчезнеш за година. Какво ще стане с апартамента ти? Ами приятелите?

— Приятелите ми са в неплатен отпуск също като мен, поне повечето. Бездруго нямам много приятели.

— Просто не ми допада.

— Страхотно, мамо, и какви възможности имам? Да започна работа в „Коуфър Груп“?

— Да пази бог! Сигурно ще свършиш в затвора.

— Мен ще ме посещаваш ли? При него не отиде нито веднъж.

— И през ум не ми е минало да го посещавам. Зарадвах се, когато го прибраха на топло. Някой ден може и да разбереш, скъпа, но само ако човекът, когото обичаш, те зареже заради друга жена, а аз се моля никога да не ти се случи.

— Добре, мисля, че разбирам. Но беше много отдавна.

— Някои неща не се забравят.

— А ти опитваш ли се да забравиш?

— Виж, Саманта, никое дете не иска родителите му да се разделят. Инстинкт за самосъхранение. А когато родителите му се разделят, детето копнее те да си останат близки приятели. Някои хора съумяват да го постигнат, други не. Аз не искам да попадам в една стая с Маршал Коуфър и предпочитам да не говоря за него. Така че най-добре да зарежем тази тема.

— Както кажеш.

Това беше най-близкото подобие до намеса, което Саманта беше опитвала, и тутакси отстъпи. Сервитьорът им поднесе салатите и двете си поръчаха бутилка вино.

— Как е Блайд? — попита Карън, насочвайки разговора към по-леки теми.

— Разтревожена, но още има работа.

Поговориха за Блайд няколко минути, после — за мъж на име Форест, който се навърташе в апартамента на Карън от около месец. Беше с няколко години по-млад от нея, както предпочиташе тя, но нямаха романтична връзка. Форест беше адвокат, консултант в предизборната кампания на Обама, и разговорът се насочи натам. Наченаха бутилката вино и направиха анализ на първите дебати от президентските избори. На Саманта обаче и беше дошло до гуша от приказки, а Карън странеше от политиката заради естеството на работата си.

— Забравих, че нямаш кола — каза тя.

— Не ми е трябвала досега. Мога да си наема за няколко месеца, ако се наложи.

— Като се замисля, моята май ще ми трябва утре вечер. Ще играя бридж в дома на приятели в „Маклейн“.

— Няма проблем, ще си наема кола за няколко дни. Колкото повече мисля, толкова повече се радвам, че ще шофирам дълго сама.

— Колко дълго?

— Шест часа.

— За шест часа можеш да стигнеш до Ню Йорк.

— Е, утре ще пътувам в обратната посока.

Поднесоха им предястията. И двете умираха от глад.