Джон Гришам
Планината Грей (31)

31

Джеф започна новата година с гръм и трясък — арестуваха го на летището в Чарлстън, Западна Вирджиния. Към единайсет сутринта в първата събота от новата година, докато обикалял сектора, пазач забелязал мъж, който се опитвал да се скрие в сянката на един „Бийч Бонанза“, близо до няколко други малки самолета. Пазачът извадил оръжието си и заповядал на мъжа, тоест на Джеф, да се отдалечи от самолета. Повикали полиция. Сложили на Джеф белезници и го откарали в ареста. Той се обади на Саманта в шест часа на следващата сутрин, но само за да я осведоми. Не очакваше да ходи да го спасява, защото си имаше приятели адвокати в Чарлстън. Тя му зададе очевидния въпрос:

— Какво правиш на летището в неделя през нощта?

— Разследвах — отговори той.

Отзад се чуваше как някой крещи.

Тя поклати глава. Безразсъдството му граничеше с глупост.

— Добре, какво мога аз да направя?

— Нищо. Просто незаконно влизане. Ще ме пуснат след няколко часа. Ще ти звънна.

Саманта побърза да отиде в Службата и направи кафе още преди седем сутринта. Нямаше много време да се тревожи за Джеф и за последното му приключение. Прегледа бележките си, подреди някакви документи, наля си чаша кафе за из път и в седем и половина тръгна за Колтън. По пътя репетираше аргументите си пред съдията и адвоката на „Топ Маркет Солушънс“.

Влезе в сградата на съда на окръг Хопър. Отминало беше времето, когато Мати или Анет бяха с нея. Сега беше сама, поне по делото „Букър“. Памела я посрещна в коридора и отново й благодари. Влязоха в съдебната зала и се настаниха на същата маса, на която Донован беше седял с Лайза Тейт преди три месеца. На същото място, където двамата са се държали за ръце, когато съдебните заседатели са се върнали да съобщят справедливата присъда. Саманта не можеше да не обърне внимание на факта, че най-вероятно лично щеше да участва в обжалването на същата тази присъда. Но не днес. Днес нямаше да се борят за сума, която дори бегло се доближава до три милиона. Най-вероятно щяха да са пет хиляди долара. По скалата на напрежението, обзело Саманта, все едно бяха милиони.

Съдията призова за ред и покани Саманта да започне. Тя пое дълбоко въздух, огледа се наоколо, видя, че няма зрители, напомни си, че е лесно дело за нищожна сума, и заговори. След няколко думи призова Памела на свидетелското място. Памела разказа историята, свързана със старата кредитна карта, удостовери автентичността на решението за развода си, обясни какво е да ти запорират чека за заплатата и да те уволнят и описа прекрасно как е живяла с двете си деца в колата. Саманта извади заверени копия от решението за развода, заповедта за запор и препис от счетоводните книги на фабриката за осветителни тела. След около час на свидетелското място Памела се върна да седне при адвокатката си.

„Топ Маркет Солушънс“ имаха слаба защита и още по-слаб адвокат. Казваше се Киплинг, беше някакъв незначителен служител в адвокатска фирма само с двама партньори от Абингдън и беше пределно ясно, че пет пари не дава за фактите или за клиента си. Не спираше да дърдори как „Топ Маркет“ били измамени от компанията, издала кредитната карта, и че собственото им поведение било добросъвестно. Клиентът му нямал представа, че заповедта, която се опитвал да изпълни, е изтекла.

Съдията не беше склонен да търпи Киплинг и дърдоренето му.

— Отхвърлям иска ви за прекратяване на делото, господин Киплинг. А сега да си поговорим извън протокола. — Стенографката си отдъхна и се пресегна към чашата с кафето си. Съдията каза: — Искам този въпрос да се разреши незабавно. Господин Киплинг, ясно е, че клиентът ви е допуснал грешка и е създал огромни неудобства за госпожа Букър. Може след около месец да имате пълен съдебен процес тук, пред мен, без съдебни заседатели, но това би било загуба на време, тъй като вече съм взел решение по случая. Уверявам ви, че на клиента ви ще му излезе по-евтино, ако реши незабавно да се споразумее.

— Ами добре, господин съдия — побърза да изломоти Киплинг.

Крайно необичайно беше съдия да е толкова директен по отношение на бъдеща присъда.

— Ето какво е справедливо според мен — заяви съдията. С други думи: ето каква ще е присъдата ми. — Клиентът ви незаконно е запорирал частично заплатата на госпожа Букър, общо единайсет пъти, за сумата от хиляда и триста долара. Поради което тя е била изгонена от караваната си. Клиентът ви е пряко отговорен за нейното уволнение, въпреки че, доколкото разбирам, е успяла да си върне работата. Независимо от това тя е преживяла трудни времена, оказала се е без дом и е живяла в колата си заедно със своите две деца. И всичко това заради клиента ви. Госпожа Букър има право на обезщетение. Завеждайки делото, тя е поискала пет хиляди долара, но на мен сумата ми се струва ниска. Ако трябваше да взема решение по делото днес, щях да присъдя хиляда и триста долара, удържани от заплати, и още десет хиляди долара за щети. Ако се наложи да вземам решение по случая следващия месец, ви уверявам, че това ще ви се стори страшно изгодно предложение. Какво ще кажете, господин Киплинг?

Киплинг се беше привел към клиента си, представител на „Топ Маркет“ — дребен мъж с румено лице и евтин, изопнат по тялото му костюм. Беше бесен и плувнал в пот, но прекрасно съзнаваше какво се случва. Очевидно беше, че адвокатът и клиентът си нямаха доверие един на друг. Накрая Киплинг попита:

— Може ли да ни дадете пет минути, господин съдия?

— Разбира се, но само пет.

Двамата изхвърчаха от залата. Памела се наведе и прошепна:

— Не мога да повярвам.

Саманта кимна самодоволно, като че ли за нея това бе поредният обикновен ден в съда. Престори се на заинтригувана от някакъв документ, зае се намръщено да подчертава страшно важни думи, а всъщност й се искаше да се провикне: „И аз не мога да повярвам. Това е първият ми процес!“.

Разбира се, не беше точно процес, а по-скоро изслушване. Но въпреки това беше първото й дело в съда и беше адски вълнуващо да го спечели така, с гръм и трясък.

Вратата се отвори и двамата се върнаха на масата си. Киплинг погледна съдията и каза:

— Ваша чест, изглежда, че… ами клиентът ми е допуснал някои грешки и искрено съжалява за причинените неприятности. Предложеното от вас споразумение е справедливо и ние го приемаме.

* * *

Саманта се понесе предоволна към Брейди. Замисли се за Донован и за Джеф след решението на журито по делото „Тейт“, как са летели обратно към града с присъда за три милиона долара в джоба. Надали са били по-развълнувани и щастливи от Саманта в този момент. Тя и колегите й бяха спасили семейство Букър от съдбата на бездомници и дори от глад и им бяха помогнали да се върнат към нормалния си живот. Решително се бяха борили за справедливостта и я бяха извоювали. Лошите бяха напълно разгромени.

За пръв път се чувстваше толкова полезна като адвокат. И за пръв път се чувстваше толкова необходима като човек.

Обядът в понеделник беше празненство по повод съкрушителната победа на Саманта в първото й съдебно дело. Анет я посъветва да се наслади на мига, защото в тяхната работа победите са рядкост. Мати я предупреди да не бърза да празнува, защото още не са получили чека. След като обсъдиха делото „Букър“, разговорът се прехвърли към други въпроси. Мати им съобщи, че Джеф е излязъл от ареста в Чарлстън.

— Гаранция ли е платил, или е избягал? — попита Саманта.

Известен местен адвокат, приятел на Донован, уредил освобождаването му. Не, не казал нищо повече за простъпката, в която бил обвинен.

Сутринта Анет беше получила неофициално обаждане от служителка в съда, която я осведомила за вероятността някакъв неназован адвокат да подаде от името на семейство Кръмп искане за легализиране на предишното завещание на Франсин Кръмп, подписано пет години по-рано. Вероятно онова, което тя беше показала на Саманта. Семейството твърдеше, че именно то е валидно, защото Франсин е унищожила последното, изготвено безплатно от Службата за правна помощ. Очертаваше се бъркотия, в която никой от седналите около масата не изгаряше от желание да се впусне. Пет пари не даваха — нека семейство Кръмп да си получат земята и да я продадат на въгледобивната компания. Мати обаче обясни, че като адвокати те са служители на съда и поради това са задължени да предотвратят измамата, ако това е във възможностите им. Оригиналното завещание им беше изпратено по пощата от неизвестно лице, след като Франсин беше получила удар. Явно тя не го беше унищожила, всъщност го беше скрила от децата си и искаше Службата да й го пази и да го легализира. Дали да извадят завещанието и да започнат битка, която ще продължи няколко години? Или да почакат и да видят какво ще искат семейство Кръмп? Най-вероятно щяха да продължат да лъжат, че Франсин е унищожила завещанието. Ако излъжеха под клетва и след това бъдеха разобличени, щеше да има сериозни последици за тях. Сигурно щяха да попаднат в капан, който Службата можеше да избегне, ако извадеше завещанието сега.

Интересен казус, класически изпитен въпрос към студент по право, целящ да го подлуди. Решиха да изчакат още една седмица, макар че и трите адвокатки, а също Барб и Клодел съзнаваха, че завещанието трябва да излезе на бял свят и семейството следва да бъде предупредено.

Очакваше се следобед да завали обилен сняг, затова обсъдиха евентуалните непредвидени случаи. Мати, Анет и Саманта и бездруго идваха на работа пеша, така че Службата щеше да остане отворена. Клодел беше бременна в осмия месец, затова от нея не се очакваше да идва. Барб живееше извън града и пътят до дома й рядко се почистваше.

В три следобед вече валеше силен сняг. Саманта седеше на бюрото си и гледаше унесено през прозореца, когато предплатеният телефон иззвъня в чантата й. Джеф й съобщи, че все още е в района на Чарлстън.

— Как беше в ареста? — попита тя.

— Внимавай какво говориш — предупреди я той.

— Да, забравих.

Тя стана и излезе на предната веранда.

Джеф й разказа, че е влязъл на рампата за общите полети през отключена врата в телената ограда на летището. Малкият терминал бил отворен, но там имало само една служителка. Момичето седяло на бюрото си и разглеждало жълти списания. Той наблюдавал района от тъмното около половин час и не забелязал никакво движение. Имало няколко полета, но не и с малки самолети. На рампата били привързани общо тринайсет машини, в това число четири „Скайхок“. Два били отключени и Джеф се качил в единия и поседял вътре десетина минути.

С други думи, на практика нямало никаква охрана. Можел да бърника във всеки самолет. После забелязал пазач и решил да си издейства арест. Щяло да бъде просто незаконно влизане, дребно провинение. Напомни, че са му били отправяни и по-тежки обвинения. Пазачът бил симпатичен и Джеф пуснал в ход чара си. Казал, че е пилот и че винаги е мечтал да има „Бийч Бонанза“ — искал само да разгледа самолетчето отблизо. Съвсем невинно. Пазачът му повярвал и се отнесъл с разбиране, но трябвало да си свърши работата.

Арестът не го плашел — адвокатът щял да се оправи.

Докато си бъбрел с пазача, попитал за други охранители, които работят там, за служители на рампата, които може и да не са на смяна в момента. Научил името на човек, който напуснал точно преди Коледа, и в момента го издирвал.

Саманта затвори очи и го предупреди да внимава. Знаеше обаче, че до края на живота си Джеф ще се опитва да намери човека, убил брат му.

* * *

Вълнението от победата се поуталожи два дни по-късно, когато Саманта придружи Мати на изслушване във връзка със случай на пневмокониоза във федералния съд в Чарлстън. Миньорът Уоли Лондри беше на петдесет и осем години и не беше работил от седем години. Носеше кислороден апарат и беше в инвалидна количка. Преди четиринайсет години беше подал молба за парични помощи поради заболяване от пневмокониоза въз основа на лекарски доклад, че страда от усложнена форма на болестта. Областният директор на Службата по труда и социалната политика беше определил сумата. Работодателят му „Брейли Рисорсиз“ беше обжалвал пред съда. Предложили на господин Лондри да си намери адвокат. В крайна сметка Мати се беше съгласила да го представлява. Бяха успели да се наложат пред съда, а „Брейли“ обжалваха пред Комисията за преразглеждане на паричните помощи във Вашингтон. Делото се подмяташе напред-назад вече пет години, преди от комисията да излязат с окончателно решение в полза на Лондри.

Фирмата обжалва решението пред Федералния апелативен съд, където делото престоя две години, преди да бъде върнато обратно на по-нисшата инстанция, която изиска допълнителни медицински данни. Страните отново подеха битка. Лондри започнал да пуши, когато бил на петнайсет, и отказал цигарите двайсет години по-късно. Понеже беше пушач, го бяха обстрелвали с обичайната канонада от медицински становища, съгласно които състоянието му се дължало на катрана и никотина, а не на въглищния прах.

— Всичко друго, само не въглищен прах — повтаряше Мати отново и отново. — Стратегията им винаги е такава.

Мати работеше по случая тринайсет години, беше вложила в него 550 часа работа и ако в крайна сметка спечелеше, щеше да се бори за одобряването на хонорар от двеста долара на час. Сумата щеше да бъде платена от „Брейли Рисорсиз“ и тяхната застрахователна компания, чиито адвокати вземаха много повече от двеста долара на час. В редките случаи, когато Службата успяваше да получи хонорар за такова дело, парите отиваха в специална сметка, от която покриваха разходите по бъдещи дела, свързани със заболяването. В момента във фонда имаше двайсет хиляди долара.

Изслушването се провеждаше в малка зала. Мати твърдеше, че всички се събират поне за трети път, за да обсъждат противоречивите медицински становища. Двете със Саманта седяха на едната маса. Отсреща се бяха настанили модерно облечени адвокати от „Каспър Слейт“, които делово вадеха разни документи от дебелите си куфарчета. Зад Саманта седеше Уоли Лондри, съсухрен, дишащ с тръба през носа. До него бе жена му. Когато Уоли подал първата си молба преди четиринайсет години, му бяха отпуснали помощ в размер на шестстотин четирийсет и един долара месечно. Хонорарите, които по онова време плащали „Брейли“, възлизали поне на шестстотин долара на час според неофициалните изчисления на Мати. Не се опитвайте да го проумеете, предупреждаваше тя. Хонорарите, които плащат въгледобивните компании и техните застрахователи, далеч надхвърлят помощите, за чиято отмяна се борят, но това няма голямо значение. Препятствията и забавянето обезсърчават другите миньори да подават искове и със сигурност плашат адвокатите. В крайна сметка компаниите печелят както обикновено.

Самоуверен мъж в черен костюм се приближи до масата им.

— Здравей, Мати. Радвам се да те видя отново.

Мати неохотно се изправи, протегна вяло ръка и отговори:

— Здравей, Трент. Удоволствието е мое, както винаги.

Трент беше около петдесетгодишен, с прошарена коса. Усмивката му беше сладникава и престорена и когато той каза: „Много съжалявам за племенника ти, Донован беше добър адвокат“, Мати побърза да отдръпне ръка и рязко каза:

— Да не говорим за него.

— Извинявай, разбира се. А кой е това? — попита той и погледна към Саманта.

Тя се изправи и се представи:

— Саманта Коуфър, стажант в Службата.

— А, да, блестящата следователка, която изрови документите във връзка с делото „Райзър“. Аз съм Трент Филър — протегна ръка той, но Саманта не я пое.

— Не съм следователка, аз съм адвокатка — заяви тя. — И представлявам господин Райзър във връзка с молбата му за парични помощи поради пневмокониоза.

— Да, и аз така чух. — Усмивката изчезна, очите му се присвиха и в тях проблесна омраза. Мъжът дори насочи пръст към нея, докато говореше: — Изключително са неприятни обвиненията, които клиентът ви отправи към правната ни кантора по време на делото. Предупреждавам ви, не допускайте отново тази грешка.

Филър повиши тон, докато я наставляваше. Другите трима Кастрати застинаха и впериха гневни погледи в нея. Саманта се смая, но нямаше къде да се крие.

— Но вие знаете, че тези обвинения са верни — отговори тя.

Той се приближи още една крачка, вдигна пръст пред лицето й и каза:

— Ще съдим клиента ви за клевета, ясно ли е?

Мати се пресегна и внимателно избута ръката му.

— Достатъчно, Трент, върни се на мястото си.

Той се отпусна и отново се усмихна престорено. Гневният поглед остана и Трент заяви, макар и по-тихо:

— Клиентът ви ни постави в крайно неловко положение, госпожице Коуфър. Делото е прекратено, но последиците остават. Фирмата ни ще впрегне всички сили във връзка с неговия иск.

— Нима не постъпвате така с всички! — сряза го Мати. — По дяволите, това дело е в съда вече четиринайсет години, а вие продължавате да се борите със зъби и нокти.

— Така правим ние, Мати. Така правим — заяви той гордо, оттегли се и се върна при фен клуба си.

— Поеми си въздух — каза Мати, докато двете със Саманта сядаха.

— Не мога да повярвам — призна Саманта. — Заплашиха ме в съдебната зала.

— О, още нищо не си видяла. Ще те заплашват в съда, извън съда, по коридорите, по телефона, по имейл, факс и какво ли не. Няма значение. Те са негодници и грубияни, точно като клиентите си, само че в повечето случаи им се разминава.

— Кой е той?

— Едно от най-талантливите им остриета. Старши партньор, един от шестимата в техния отдел по професионални заболявания. Имат около стотина младши адвокати, десетина правни асистенти и целия помощен екип, от който се нуждаят. Представяш ли си как Уоли Лондри седи тук без адвокат?

— Не.

Тази гледка се стори на Саманта определено невероятна. И изобщо не беше законна.

— Е, постоянно се случва.

За част от секундата Саманта закопня за силата и сигурността в „Скъли и Пършинг“, които бяха четири пъти по-големи от „Каспър Слейт“ и много по-богати. В предишната й фирма никой не заплашваше ищците, всъщност най-често тях самите ги смятаха за негодници. Разразеше ли се битка, винаги можеха да изпратят още една глутница вълци, за да спасят клиентите си.

Трент Филър никога не би влязъл в такъв спор с адвокати от друга голяма фирма. Беше се държал така самодоволно, защото на масата имаше само две жени, зле платени, които представляваха безплатно един умиращ миньор. Адвокатът си въобразяваше, че може да надува перки, колкото си иска. Арогантността му беше смайваща — фирмата му беше виновна за измама и Саманта ги беше пипнала на местопрестъплението, а Донован ги беше разобличил, когато беше завел делото „Райзър“. Сега обаче то беше прекратено, а Филър и фирмата му не даваха пет пари за незаконните си действия. Разбира се, че не — тревожеха се единствено за опетнената си репутация.

Филър не би се осмелил да се приближи и да създава неприятности, ако Донован беше там. Всъщност нито един от хубавците на съседната маса не би рискувал да получи юмрук във физиономията си в отговор на изпусната дума или нехайна заплаха.

Саманта и Мати обаче бяха жени и момчетата смятаха, че лесно могат да ги сплашат, понеже са физически уязвими. Бореха се в едно обречено дело, и то без пари, поради което очевидно стояха по-ниско от тях.

Саманта кипеше вътрешно, докато Мати разлистваше документите си. Съдията зае мястото си и призова за ред. Саманта огледа съдебната зала и отново улови вперения в нея поглед на Филър. Той й се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Това е моя територия, не ти е тук мястото“.