Джон Гришам
Планината Грей (27)

27

Рано във вторник сутринта Саманта потегли за Мадисън, Западна Вирджиния, на час и половина път от Брейди. Сигурно щеше да й трябва два пъти повече, защото пътищата бяха пълни с училищни автобуси и камиони, превозващи въглища. Силен вятър брулеше малкото останали по дърветата листа. Цветовете бяха изчезнали, хребетите и долините бяха в потискащо тъмнокафяво, което нямаше да се промени до пролетта. Имаше вероятност следващия ден да превали лек сняг, първият за сезона. Саманта се улови, че поглежда в огледалото за обратно виждане, и на моменти успяваше да реагира с усмивка на обзелата я параноя. Защо някой ще си губи времето да я следи из Апалачите? Беше само временно тук, неплатена стажантка, на която с всеки изминал ден все повече й домъчняваше за дома. Смяташе да прекара Коледа в Ню Йорк, да обиколи с приятели познатите места. Дали щеше да събере смелост да се върне в Апалачите?

Новият й мобилен телефон беше на предната седалка. Тя го погледна и се запита какво ли прави Джеф. Вече цял час си мислеше да му се обади и да провери дали работи телефонът. Кога точно трябваше да използва проклетото нещо? И с каква цел?

Откри мястото на срещата на главното шосе, южно от града — мисионерската баптистка църква на Сидър Гроув. Беше обяснила на клиентите си, че трябва да поговорят насаме, и то не на бензиностанцията, където Бъди всяка сутрин си пиеше кафето и където всички се чувстваха свободни да се включват в разговора. Семейство Райзър предложиха църквата си и Саманта допусна, че те просто не искат тя да види дома им. Седяха в пикапа на Бъди на паркинга, гледаха преминаващите нарядко коли и сякаш нямаха никакви грижи. Мейвис прегърна Саманта като близка роднина и всички заедно се запътиха към залата за приятели зад малкия параклис. Вратата не беше заключена и просторното помещение беше празно. Дръпнаха си няколко сгъваеми стола край масичка за игра на карти и заговориха за времето и плановете си за Коледа.

Накрая Саманта мина на въпроса.

— Предполагам, че сте получили писмото от кантората на Донован с трагичната новина.

Двамата кимнаха печално.

— Толкова добър човек — промърмори Бъди.

— Какво означава това за нас и за делото? — попита Мейвис.

— Точно затова съм тук — да ви обясня. И да отговоря на въпросите ви. Искът във връзка с пневмокониозата ще продължи да се придвижва. Подадохме го миналия месец и както знаете, чакаме резултатите от медицинския преглед. Опасявам се обаче, че голямото дело е прекратено, поне засега. Когато Донован го заведе в Лексингтън, той действаше сам. Обикновено при такива големи дела, които отнемат години и изискват много паричен ресурс, Донован сформираше екип от няколко адвокати и фирми, които си поделяха работата и разходите. Във вашия случай обаче той още беше в процес на привличане на други юристи да се качат на борда. Честно казано, те подходиха неохотно. Да нападнеш „Лоунрок Коул“ и адвокатската фирма на компанията и да се опиташ да докажеш престъпното им поведение е сложна задача.

— Вече си ни обяснявала това — заяви директно Бъди.

— Донован ви го обясни. Аз присъствах, но дадох ясно да се разбере, че няма да участвам като адвокат в голямото дело.

— Значи нямаме никой? — попита Мейвис.

— Точно така. В момента няма кой да поеме делото и то беше прекратено. Съжалявам.

Дишането на Бъди си беше затруднено и когато той беше съвсем спокоен, но дори най-лекият стрес или неприятност го караха да се задъхва още по-силно.

— Не е редно така — каза той и устата му зейна, докато се бореше за глътка въздух.

Мейвис се втренчи невярващо в Саманта, после изтри сълза от бузата си.

— Да, не е редно — съгласи се Саманта. — Но случилото се с Донован също не е редно. Той беше само на трийсет и девет години и беше страхотен адвокат. Смъртта му беше безсмислена трагедия, а клиентите му останаха без защита. Не сте единствените, които търсят отговори.

— Подозираш мръсна игра, така ли? — попита Бъди.

— Все още се води разследване и засега няма доказателства за нищо нередно. Много въпроси без отговор, но няма истински доказателства.

— На мен ми се струва някак съмнително — каза Бъди. — Пипваме копелетата, че крият документи и прекарват хората, Донован завежда дело за милиард долара и после самолетът му се разбива при загадъчни обстоятелства.

— Бъди, не говори така — скастри го Мейвис. — В църква сме.

— В залата за приятели. Църквата е ей там.

— Това е част от нея. Мери си приказките.

Бъди сви рамене.

— Обзалагам се, че ще намерят нещо.

— Тормозят го в работата — каза Мейвис. — Започнаха веднага щом заведохме голямото дело в Лексингтън. Разкажи, Бъди. Мислиш ли, че е важно, Саманта? Искаш ли да го чуеш?

— Мога да се справя. Е, притискат ме. Върнаха ме пак да карам транспортен камион, което е малко по-тежко от багер, ама не е бог знае какво. Миналата седмица ме сложиха три пъти нощна смяна. Графикът ми не беше променян с месеци, а сега ме местят в различни смени. Мога да се справя. Все още имам работа и добра заплата. По дяволите, вече нямаме закрилата на профсъюзите. Могат още утре да ме уволнят. И аз нищо няма да успея да направя. Разбиха профсъюза ни преди двайсет години и оттогава сме все на прицел. Имам късмет, че запазих работата си.

— Така е, но няма да издържи още дълго — вметна Мейвис. — Трябва да се катери по стъпала, за да се качи в камиона, и едва се справя. Те също го наблюдават, само го чакат да падне или нещо друго, за да го обявят за нетрудоспособен и опасен и да го уволнят.

— И бездруго могат да ме уволнят, вече го казах.

Мейвис прехапа език, а Бъди задиша шумно. Саманта извади някакви документи от куфарчето си и ги остави на масата.

— Това е иск за прекратяване и искам да го подпишете — обясни тя.

— За прекратяване на какво? — попита Бъди, макар да знаеше отговора. Отказваше да погледне документите.

— Федералното дело срещу „Лоунрок Коул“ и „Каспър Слейт“.

— Кой го подава?

— Познавате Мати, моята шефка в Службата. Тя е леля на Донован и адвокат по наследството му. Съдът ще я упълномощи да приключи делата му.

— Ами ако не подпиша?

Саманта не го беше очаквала и понеже не познаваше добре федералните процедури, не знаеше как да отговори. Въпреки това трябваше да реагира бързо.

— Ако делото не се движи от ищеца, в крайна сметка ще бъде прекратено от съда.

— Значи така или иначе край? — попита Бъди.

— Да.

— Добре, няма да се откажа. Няма да подпиша.

— Защо ти не поемеш делото? — избъбри Мейвис. — Ти си адвокат.

Двамата я изгледаха настойчиво и стана ясно, че са обсъждали въпроса надълго и нашироко.

Саманта беше очаквала това и отговори:

— Да, но нямам опит във федералния съд, нито разрешително да практикувам в Кентъки.

Двамата се замислиха над думите й, без да ги разбират. Адвокатът си е адвокат, нали така?

Мейвис смени темата и попита:

— За делото за пневмокониозата… Ти каза, че ще изчислиш всички дължими помощи със задна дата. Каза също, че ако го спечелим, ще се върнем назад до деня, когато сме подали първия си иск преди девет години, нали?

— Точно така — потвърди Саманта и потърси бележките си. — И според изчисленията ни сумата възлиза на около осемдесет и пет хиляди долара.

— Това не са много пари — отвратено отбеляза Бъди, като че ли Саманта беше виновна за дребната сума. Пое си въздух дълбоко и продължи: — Полага се да платят повече, страшно повече след онова, което са сторили. Трябваше да напусна още преди десет години, когато се разболях, и ако имах помощите, щях да го направя. Но не, по дяволите, продължих да работя и да дишам въглищния прах.

— И се разболяваше все повече и повече — добави мрачно Мейвис.

— А сега ще мога да работя още година, най-много две. И ако изобщо ги замъкна в съда, няма да бъдат отговорни за нищо. Не е редно.

— Съгласна съм — каза Саманта. — Вече съм чувала този разговор, Бъди, при това неведнъж.

— Точно затова искам да съдя копелетата във федералния съд.

— Мери си приказките, Бъди.

— Ще ругая колкото си искам, Мейвис, мамка му!

— Вижте, трябва да тръгвам — каза Саманта и посегна към куфарчето си. — Иска ми се да преосмислите решението си и да подпишете молбата за прекратяване.

— Няма да се откажа — изхриптя Бъди.

— Добре, но няма да шофирам отново до тук заради това. Разбрахме ли се?

Той само кимна. Мейвис излезе навън заедно с нея и остави Бъди отзад. До колата Мейвис й каза:

— Много ти благодаря, Саманта. Признателни сме ти. От години караме без адвокат и сега фактът, че някой е загрижен за нас, ни носи утеха. Той умира и го знае, затова има тежки дни, когато не се държи много добре.

— Разбирам.

 

 

Саманта спря да зареди на старата бензиностанция. Надяваше се кафето да става за пиене. Отстрани до сградата бяха паркирани няколко коли, всички с номера от Западна Вирджиния и до една непознати за нея. Джеф я беше предупредил да е по-бдителна, да оглежда лицата, без да се взира, и да се вслушва в гласовете, без да показва интерес. Винаги допускай, че някой те наблюдава, предупреди я той, но на нея й беше трудно да го приеме.

— Те са убедени, че ние притежаваме нещо, от което отчаяно се нуждаят — беше й казал той.

Точно това „ние“ я притесняваше. Не помнеше да се е присъединявала към никакъв екип. Докато се взираше в колонката, забеляза в магазина да влиза мъж, макар през последните няколко минути да не беше видяла да пристига кола.

Бозо се беше появил отново.

Саманта плати с кредитна карта на колонката и би потеглила веднага, но трябваше да се увери. Влезе през главния вход и поздрави служителя на касата. Няколко възрастни мъже седяха в люлеещи се столове край кръгла печка, но никой не я забеляза. След няколко крачки тя се озова в тясно помещение с десетина маси с карирани покривки. Петима човека се хранеха, пиеха кафе и си говореха.

Той седеше на бара и се взираше в плочата, на която готвачът хвърляше бекон. Саманта не виждаше лицето му и не искаше да прави сцени, затова просто остана да стърчи неловко и неуверено на входа. Улови един-два погледа и реши да си тръгне. Върна се с колата в Мадисън и влезе в магазин, откъдето си купи пътна карта. Фордът й имаше джипиес, но Саманта не си беше направила труда да го програмира. Трябваше да се ориентира бързо.

Час по-късно тя се носеше по междуселски път някъде в окръг Лорънс, Кентъки, а новият й мобилен телефон най-сетне хвана мрежа. Джеф отговори след четири позвънявания. Тя спокойно му обясни какво се случва, а той я накара да повтори по-бавно.

— Искал е да го видиш — отсъди Джеф. — Защо иначе ще рискува да бъде забелязан? Такава тактика не е необичайна. Той знае, че няма да го цапардосаш или нещо подобно, така че защо да не ти изпрати едно не съвсем деликатно послание.

— И то е?

— Наблюдаваме те. Винаги можем да те намерим. Срещаш се с неподходящите хора и може да пострадаш.

— Добре, схванах посланието. А сега какво?

— Нищо. Просто си дръж очите отворени и виж дали онзи ще те чака, когато се върнеш в Брейди.

— Не искам да се връщам в Брейди.

— Моля?

— Ти къде си?

— Обикалям за няколко дни.

— Доста неясно се изрази.

Саманта влезе в Брейди точно преди обед и не забеляза нищо подозрително. Паркира на улицата, близо до Службата, и огледа наоколо зад слънчевите си очила, преди да влезе вътре. От една страна, се чувстваше идиотски, от друга, очакваше всеки момент да забележи как Бозо се спотайва зад някое дърво. И какво щеше да направи, по дяволите? Всеки частен детектив би се отегчил до смърт, ако трябваше да следи нея.

Наследниците на Кръмп бяха звънели. Явно Франсин беше казала на някой от тях, че отново е променила намерението си и възнамерява да се срещне с госпожица Коуфър и да не променя настоящото си завещание. Разбира се, този факт беше възпламенил котилото Кръмп и те буквално бяха загрели телефоните в опит да се свържат с нея. Никой в Службата нямаше новини от Франсин. Саманта пое неохотно купчинката съобщения от Барб, която я посъветва, макар никой да не я беше молил за това, да звънне само на един. Може би на Джона, най-големия, и да му обясни, че майка им не се е обаждала в Службата. И да престанат вече да ги тормозят.

Саманта затвори вратата и звънна на Джона. Той я поздрави доста учтиво, после незабавно заплаши да я съди и да я лиши от адвокатски права, ако тя отново оплете конците със „завещанието на мама“. Саманта го осведоми, че не се е чувала с Франсин през последните двайсет и четири часа. И няма насрочена среща с нея. Това го поуспокои, макар да изглеждаше, че всеки момент ще избухне.

— Възможно ли е майка ви да ви разиграва? — попита тя.

— Мама не е такава — отговори той.

Саманта учтиво го помоли да се успокои и да убеди братята и сестрите си да престанат да звънят в Службата. Той отказа и двамата накрая се споразумяха така: ако Франсин, за да потърси правен съвет, Саманта ще я помоли да се обади на Джона и да го осведоми какво прави.

Тя побърза да затвори. След две секунди й звънна Барб.

— От ФБР — каза тя.

Мъжът се представи като агент Банахам от клона в Роаноук и обясни, че издирва човек на име Джеф Грей. Саманта призна, че познава Джеф Грей, и попита агента как би могла да се увери, че е от ФБР. Банахам отговори, че с радост ще се отбие през службата й след около половин час, бил наблизо. Саманта му заяви, че няма да обсъжда нищо по телефона, и се съгласи да се видят. Двайсет минути по-късно той цъфна на рецепцията под изучаващия поглед на Барб, която го прецени като голям сладур, а себе си смяташе за майсторка на флирта. Банахам изобщо не се впечатли и седна в малката заседателна зала, където Саманта и Мати го очакваха с диктофон на масата.

След лаконично представяне двете адвокатки внимателно разгледаха служебните му документи и Мати каза:

— Джеф Грей е мой племенник.

— Известно ни е — подсмихна се самодоволно Банахам и веднага стана антипатичен на жените. — Знаете ли къде се намира?

Мати погледна Саманта и отговори:

— Аз не знам. А ти?

— Не.

И не лъжеше. В този момент нямаше представа къде се крие Джеф.

— Кога за последен път говорихте с него? — Въпросът бе насочен към Саманта.

Мати го прекъсна:

— Вижте, брат му беше убит миналия понеделник, погребахме го в сряда, пет дни преди вие да нахлуете в кантората му. Съгласно условията на завещанието му Джеф е негов изпълнител, а аз съм адвокатът. Така че, да, ще говоря често с племенника си. Какво точно искате?

— Имаме много въпроси.

— Имате ли заповед за ареста му?

— Не.

— Добре, защото той не бяга от арест.

— Точно така. Искаме само да поговорим.

— Всички разговори с Джеф Грей ще се провеждат тук, на тази маса, ясно? Ще го посъветвам да не казва нищо, ако не присъствам аз или госпожица Коуфър, ясно?

— Добре, госпожо Уайът. Е, кога можем да поговорим с него.

Мати се поуспокои и каза:

— Не съм сигурна къде е днес. Току-що се опитах да звънна на мобилния му и се включи гласовата поща.

Саманта поклати глава и каза, че не е говорила с Джеф от седмици. Мати продължи:

— Трябваше да отидем в съда утре, за да открием процедурата по легализиране на завещанието, но съдията отложи за следващата седмица. Така че не знам къде е Джеф в момента.

— Това свързано ли е с действията на ФБР от вчера, когато сте конфискувани документи от кантората на Донован Грей? — попита Саманта.

Банахам вдигна длани и попита:

— Не е ли съвсем очевидно?

— Така изглежда. Кого разследвате, след като Донован Грей е мъртъв?

— Не мога да ви кажа.

— Джеф ли е обектът на разследването ви? — попита Мати.

— Не, за момента не.

— Той не е направил нищо нередно — заяви Мати.