Джон Гришам
Планината Грей (21)

21

Второто й приключение с чесната не беше толкова вълнуващо, колкото първото. Чакаха цял час на летището в окръг Ноланд да се премести някакъв атмосферен фронт. Може би трябваше да почакат още малко. По едно време Донован промърмори, че ще е по-добре да отложат пътуването. Джеф, който също пилотираше, изглежда, беше съгласен, но после забеляза някакво разкъсване на фронта и реши, че може би ще успеят. След като ги наблюдава как разглеждат екрана с прогнозата за времето на терминала и се притесняват заради „турбуленцията“, Саманта тайно се помоли да отложат полета. Но братята не го направиха. Излетяха в облаците и през първите десет минути Саманта имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Донован извика „Дръж се“ от предната седалка, докато малкият самолет се тресеше. За какво точно да се държи? Седеше на задната седалка, която беше твърде тясна дори за нея. Бяха я отпратили във втора класа и вече си беше обещала това да е последният й полет. Дъждовни капки обстрелваха предното стъкло като куршуми.

На височина хиляда и осемстотин метра облаците значително оредяха и полетът продължи гладко. Двамата пилоти отпред видимо си отдъхнаха. И тримата пътници на борда бяха със слушалки и когато дишането на Саманта се успокои, тя остана очарована от радиото. Самолетът се направляваше от контрола на въздушното движение във Вашингтон, а на същата честота имаше най-малко още четири самолета. Всички страшно се вълнуваха от времето и пилотите оповестяваха на какво са се натъкнали и актуализираха информацията. Не след дълго обаче Саманта започна да се отегчава, докато си бръмчаха кротко и леко подскачаха над облаците. Не се виждаше нищо нито долу, нито встрани. След час тя почти задряма.

Два часа и петнайсет минути след излитането от Брейди кацнаха на малко летище в Манасас, Вирджиния. Наеха кола, намериха заведение, от което си купиха такос за обяд, без да слизат от автомобила, и пристигнаха в новия офис на „Коуфър Груп“ в Александрия в един следобед. Маршал ги посрещна сърдечно и се извини, че навсякъде е празно. Все пак беше събота.

Маршал много се радваше да види дъщеря си, особено при тези обстоятелства. Тя беше в компанията на истински адвокат и изглеждаше искрено заинтересувана от завеждането на съдебно дело срещу корпоративни злодеи. След първите си две седмици във въгледобивните райони Саманта вече беше на път да се промени. А той от години напразно се опитваше да й покаже светлината.

Побъбриха си малко, после Маршал каза на Донован:

— Поздравления за присъдата. Не е лесно да я спечелиш на такова място.

Саманта не беше споменавала на баща си за присъдата по делото „Тейт“. Два пъти му беше изпращала имейли с подробности за срещата, но нищо за процеса.

— Благодаря — отговори Донован. — Драснаха два реда във вестника на Роаноук. Сигурно там си прочел.

— Това съм го пропуснал — отговори Маршал. — Следим много процеси по една национална информационна мрежа. Твоята история се появи снощи и аз прочетох резюмето. Невероятни факти.

Седяха край квадратна маса с истински цветя по средата до сребърна каничка с кафе. Маршал не беше официален — носеше кашмирен пуловер и кадифен панталон. Момчетата Грей бяха по джинси и спортни сака. Саманта беше с джинси и пуловер.

Донован отново благодари и отговори на въпросите на Маршал за процеса. Джеф не казваше нищо, но и нищо не пропускаше. Двамата със Саманта се споглеждаха от време на време. Тя наля още кафе и накрая каза:

— Може би е време да минем на въпроса.

— Да — съгласи се Маршал и отпи от кафето си. — Доколко съм запознат?

— Няма нищо ново — отговори Саманта. — Тъкмо започнах да ровя и съм сигурна, че ще научим много повече, след като подам иска за помощи поради заболяване от пневмокониоза.

— „Каспър Слейт“ се славят като гадняри — отбеляза Маршал.

— И напълно заслужено — отвърна Донован. — Отдавна се боря с тях.

— Запознайте ме с вашето дело. Да чуя теорията ви.

Донован си пое дълбоко дъх и погледна към Саманта.

— Ще го заведем във федералния съд, вероятно в Кентъки — започна той. — Или в Западна Вирджиния. Със сигурност не във Вирджиния, защото там има таван за наказателните обезщетения. Ще заведем дело с един ищец, Бъди Райзър, и ще съдим „Каспър Слейт“ и „Лоунрок Коул“. Ще ги обвиним в измама и заговор, вероятно и изнудване, и ще поискаме главозамайваща сума за наказателно обезщетение. Става дума за това, ясно и просто. В момента капиталът на „Лоунрок Коул“ възлиза на шест милиарда долара и освен това са изцяло застраховани. „Каспър Слейт“ е частна компания и нямаме представа колко струва, но ще разберем. Надяваме се, докато ровим, да попаднем и на други случаи на измама. Колкото повече, толкова по-добре. Ако не стане така, имаме готовност да представим делото на Райзър пред съдебни заседатели и да поискаме цяло състояние като наказателно обезщетение.

Маршал кимна в знак на съгласие, сякаш беше правил това поне сто пъти.

Донован попита:

— Какво мислиш?

— Засега съм съгласен. Звучи добре, особено ако наистина е налице измама, която няма как да бъде обяснена. Със сигурност има правни основания и делото е много атрактивно за съдебните заседатели. Всъщност го намирам за блестящо. Корумпирана юридическа фирма и високоплатени адвокати, които укриват медицински данни, за да лишат един беден и болен миньор от скромните му помощи. Този процес е мечта за всеки адвокат! — Той замълча, отпи бавно от кафето си и продължи: — Но най-напред трябва да се разреши дребният проблем с воденето на процеса. Донован, твоята фирма няма почти никакви служители и възможностите й са, така да се каже, ограничени. Подобно дело ще отнеме поне пет години и ще струва минимум два милиона долара.

— Един милион — възрази Донован.

— Да разделим разликата. Милион и половина. Допускам, че и това не е по силите ти.

— Така е, но имам приятели, господин Коуфър.

— Наричай ме Маршал, става ли?

— Разбира се, Маршал. Има две фирми в Западна Вирджиния и две в Кентъки, с които си сътруднича. Нерядко обединяваме парите и ресурсите си и си поделяме работата. Все пак не съм сигурен, че можем да рискуваме толкова много. И най-вероятно точно поради тази причина сме тук.

Маршал сви рамене, засмя се и каза:

— Това е моята работа. Битките, свързани със съдебни спорове. Консултирам адвокатите и хората, които финансират съдебните им дела. Изпълнявам ролята на посредник между хората с парите и хората със съдебните дела.

— Значи бихте могли да уредите един-два милиона за съдебни разходи?

— Разбира се, не е проблем, не и в този порядък. В повечето случаи става дума за суми между десет и петнайсет милиона. Два милиона са проста работа.

— И колко ще струва на нас, адвокатите?

— Зависи от финансирането. Най-хубавото по отношение на това дело е, че ще струва, да кажем, два милиона, а не трийсет. Колкото по-малко вземете назаем за разходи, толкова повече ще задържите като приходи. Допускам, че ще получите петдесет процента от сумата, подлежаща на възстановяване.

— Никога не съм искал петдесет процента.

— Е, добре дошъл в лигата на големите, Донован. В наше време във всички големи съдебни дела адвокатът взема петдесет процента. И защо не? Ти поемаш всички рискове, вършиш цялата работа и влагаш всичките си пари. Присъждането на огромно обезщетение е неочакван късмет за човек като Бъди Райзър. Той, горкият, се опитва да си издейства хиляда долара месечно. Дадеш ли му няколко милиона, ще бъде на седмото небе, нали така?

— Ще си помисля. Никога не съм вземал повече от четирийсет процента.

— Е, осигуряването на финансиране може да се окаже трудно, ако не работим на петдесет процента. Просто така стоят нещата. Добре, за парите ще се организираме, ами хората? „Каспър Слейт“ ще изпратят срещу теб цяла армия от адвокати — най-доброто, с което разполагат, най-злите и най-лукавите, и ако си мислиш, че сега мамят, само почакай да им опре ножът до кокал и да се наложи да крият мръсното бельо. Ще бъде война, Донован, каквато рядко виждаме.

— Някога съдил ли си юридическа фирма?

— Не. Бях твърде погълнат от делата срещу авиокомпаниите. Повярвай ми, те са достатъчно трудни.

— Коя е най-голямата ти присъда?

Саманта едва не се намеси с едно „О, моля ви се!“. Последното, от което се нуждаеха, беше Маршал да вземе думата, за да разказва бойните си подвизи. Той се ухили самодоволно и отговори без капка колебание:

— Смъкнах от „Браниф“ четирийсет милиона в Сан Хуан, Пуерто Рико, през осемдесет и втора година. Отне ми седем седмици.

На Саманта й се искаше да подметне: „Страхотно, татко, а каква част от парите внесе в офшорна сметка и се опита да скриеш, докато мама не надуши?“.

Маршал продължи:

— Аз бях водещият адвокат, но бяхме общо четирима и се скъсахме от работа. Искам да кажа, Донован, че ще се нуждаеш от мощна подкрепа. Фондът ще разгледа под микроскоп теб и екипа ти, преди да ти отпусне парите.

— Не се притеснявам за екипа, за подготовката или за процеса — каза Донован. — През цялата си кариера чакам такова дело. Адвокатите, които ще привлека, са до един опитни в съдебните битки и познават терена. Това е нашият двор. Съдебните заседатели ще бъдат наши хора. Можем само да се надяваме, че съдията ще бъде извън сферата на влияние на ответниците. А при обжалването присъдата ще бъде в ръцете на федерални магистрати, не на щатски съдии, избрани от въгледобивните компании.

— Разбирам това — увери го Маршал.

— Не отговори на въпроса — намеси се Джеф почти грубо. — От какво трябва да се откажем в замяна на финансирането?

Маршал го стрелна с остър поглед, после машинално се усмихна и отвърна:

— Зависи. Въпрос на преговори. Моята работа е да уредя сделката, но допускам, че фондът, който имам предвид, ще поиска една четвърт от адвокатския хонорар. Както знаете, невъзможно е да се предвиди как ще постъпят съдебните заседатели, затова няма как и да се планира какви ще бъдат хонорарите. Ако съдебните заседатели отсъдят, да кажем, десет милиона, а разходите са два, тогава, след като ги извадим, ще си разделите с клиента си осем милиона. Той получава четири и вие получавате толкова. Фондът взема една четвърт от тази сума. Вие получавате останалото. Сделката не е бог знае каква за фонда, но няма и да са на загуба. Петдесет процента възвръщаемост. Излишно е да го изтъквам, приятели, но колкото по-голяма е присъдената сума, толкова по-добре. Аз лично смятам, че десет милиона са малко. Подозирам, че съдебните заседатели ще се настроят лесно срещу противник като „Каспър Слейт“ и „Лоунрок Коул“ и ще искат кръв.

Говореше много убедително и се наложи Саманта да си припомни, че навремето баща й успяваше да измъкне огромни суми от съдебните заседатели.

— Какви са тези хора? — попита Донован.

— Инвеститори, други фондове, хедж фондове, частни капитали, какви ли не. Удивително много азиатци откриха тази игра. Ужасени са от нашата система за колективни искове, но са и очаровани от нея. Мислят си, че пропускат нещо. Имам няколко пенсионирани адвокати, които навремето са удряли джакпота. Познават съдебната система и не се страхуват от рисковете. Доста добре са се справили с бизнеса си.

Донован, изглежда, не беше толкова сигурен.

— Съжалявам, но всичко това е съвсем ново за мен. Чувал съм за подобни фондове, но не съм си имал работа с тях.

— Това е просто старомоден капитализъм — увери го Маршал, — само че от нашата страна на улицата. Сега адвокат на ищеца със страхотно дело, но без пари, може да атакува корпоративните мошеници където и да било и да изравни силите на бойното поле.

— Значи те преглеждат делото и правят прогноза за изхода?

— Всъщност това е моята работа. Консултирам и двете страни — и адвоката по делото, и фонда. Въз основа на онова, което ми каза Саманта, и след като прегледах съответните документи, и най-вече благодарение на твоята растяща известност в съдебната зала, без никакви колебания ще препоръчам това дело на един от фондовете си. Много бързо ще получа одобрение за един-два милиона долара и ти ще влезеш в играта.

Донован погледна към Джеф, който пък погледна към Маршал и попита:

— Навремето, в разцвета на силите си, бихте ли поели това дело, господин Коуфър?

— На секундата. Големите адвокатски фирми са слаби ответници, особено ако човек ги спипа на местопрестъплението.

— Според теб Бъди Райзър готов ли е за такова предизвикателство? — попита Донован Саманта.

— Нямам представа — отговори тя. — Той иска просто да получи помощите си, предишни и сегашни. Не сме обсъждали такова дело. Всъщност той дори не знае какво съм открила в медицинските му картони. Смятах да се срещна с него следващата седмица.

— А какво ти подсказва инстинктът?

— Питаш какво ми подсказва инстинктът за материя, за която не разбирам нищо?

— Да или не?

— Да. Той е боец.

* * *

Отидоха в един спортен бар малко по-надолу по улицата. На петте телевизора предаваха колежански футбол. Донован беше играл в отбора на „Вирджиния Тек“ и изгаряше от нетърпение да научи резултата. Поръчаха си бира и се струпаха около една маса. След като сервитьорът им поднесе четири халби, Маршал каза на Донован:

— Името ти се появи онлайн снощи. Разглеждах дела, свързани със замърсяването в районите с въглищни залежи — съжалявам, но това чета през свободното си време, — и попаднах на утаител в планината Пек и огромен брой раковоболни в долината Хамър. Според една статия в чарлстънския вестник ти от известно време проучваш случая. Нещо да се очертава?

Донован срещна погледа на Саманта, която бързо поклати глава. Не, не съм му казвала нито дума.

— Още проучваме и набираме клиенти — отговори Донован.

— Клиенти означава съдебно дело, нали? Не си вра носа, просто съм любопитен. Делото ми се струва много важно и много скъпо. „Крол Майнинг“ са чудовище.

— Прекрасно познавам „Крол“ — предпазливо каза Донован.

Нито за секунда не би доверил на Маршал Коуфър информация, която би могъл да замени или да изтъргува за друга сделка. Когато стана ясно, че предпочита да не говори за случая, Маршал продължи:

— Добре, знам два фонда, които специализират в дела, свързани с изхвърлянето на токсични отпадъци. Длъжен съм да добавя, че това е много доходоносна сфера.

За теб всичко ли е доходоносно, татко? — искаше да попита Саманта. А после си помисли: „Колко добре си подхождат!“. Донован Грей и неговият екип, които или притежават, или имат достъп до истинско съкровище от неправомерно придобити документи, някога собственост на „Крол Майнинг“, и „Коуфър Груп“, лишени от права адвокати, които несъмнено биха нарушили закона отново, ако изпаднат в затруднение. Те бяха в единия ъгъл на ринга. В другия беше „Крол Майнинг“, компанията с най-лошата репутация за спазване безопасността на труда в историята на въгледобива в САЩ, вероятно собственост на един от най-опасните руски гангстери от обкръжението на Путин. А насред ринга, мъчейки се да избегнат куршумите, бяха бедните изстрадали хора от долината Хамър, подмамени да напуснат караваните си и омаяни със сладки приказки да се подпишат за участие във вълнуващото приключение сред американската съдебна система, свързана с колективните искове. Щяха да бъдат наречени ищци и да съдят отсрещната страна за милиарди долари. Ако получеха хилядарка, щяха да я изхарчат за цигари и лотарийни билети. Еха! Саманта пресуши бирата си и се закле да избягва сериозните съдебни дела. Гледаше футбол на два екрана, но нямаше представа кой играе.

Маршал разказваше някаква история за два реактивни самолета — единият от Корея, другият от Индия, — сблъскали се на летището в Ханой през 1992 г. Всички загинали, сред жертвите нямало нито един американец, въпреки това Маршал завел дело в Хюстън, където съдебните заседатели разбирали от големи присъди. Донован беше очарован, Джеф — леко заинтригуван. Достатъчна аудитория за Маршал. Саманта продължи да гледа мача.

След още една бира — Донован щеше да пилотира — се върнаха в кантората и се сбогуваха. Саманта забеляза, че грее слънце и небето е ясно. Може би обратният им полет щеше да бъде по-приятен, с по-голяма видимост.

Тя целуна баща си по бузата и обеща да му звънне по-късно.