Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (7)

6.

Мемор смяташе, че ако сърцето ти е достатъчно голямо, за да може да обгърне противниците ти, идва мъдростта. Тогава те ще са прозрачни за теб и ще можеш да обезвредиш и отбегнеш атаките им. А щом ги обгърнеш, можеш да ги поведеш по пътя, посочен от трудно извоюваната мъдрост.

Това прозрение бе дошло от новата му част — онази част от съзнанието му, което скоро щеше да бъде съзнанието й. Защото Мемор бе навлязъл в трескавия период на Промяна.

Не беше най-доброто време за посрещане на криза, каквито нямаше през последните осем поколения. Оформянето на живота трябваше да се прави в покой, но съдбата на Мемор не беше такава. След няколко кратки цикъла щеше да бъде женска, но все още пазеше в себе си мъжката тръпка и наслада, Танца. Дори можеше да помирише дъха на промяната в себе си. Хормоните кипяха, а молекулите се бореха за господство в кръвта му. Трепетите бяха като химически комюникета от бойното поле. Тези промени бяха дело на Основателите и се случваха от множество ери. Мемор знаеше, че треперенето и смяната на настроението е цената за по-голямата мъдрост, която щеше да придобие. Но цената беше тежка, особено при възникналата криза.

— Настъпва ред — откри с церемониалните думи събранието на астрономите Префектът.

— Редът възтържествува — отвърнаха всички в хор и заеха местата си под големия купол.

Мемор се заслуша в развихрящата се дискусия. Тялото му беше неподвижно, но умът му се щураше от трескавите импулси на промяната. Дори подсъзнанието му, което обикновено бе спокойно, сега приличаше на набръчкана от бурни ветрове повърхност. Вълни тревога се надигаха сред стабилните течения.

Вече бе чул техническите подробности. Звезден кораб с дръзко опростен дизайн се приближаваше откъм кърмата. Беше завил и се приближаваше, сякаш първоначалният му полет не беше директно към Купата. Може би пътуваше напред към звездата, откъдето идваха гравитационните вълни?

Астрономите мърмореха. Оживеното им бърборене се подхранваше от спекулации. Бяха засекли от кораба няколко предавания, насочени директно назад. Следващите ги сателити ги бяха прихванали, но напрегнатото изучаване на лингвистите разкриваше само основи на граматиката и контекстуалните конструкции. Според езика техните съзнания не изглеждаха впечатляващо. Линейна логика, няколко значения на речта. Наистина приличаха на кораба си — примитивни, но доста амбициозни, за да полетят с толкова неефективен съд. Консултиращите инженери — дребни създания, които се държаха смирено в присъствието на едрите Астрономи, — отбелязаха някои странности в магнитната конфигурация и заявиха, че искат да разучат продълговатия кораб. Последваха още остри дискусии.

Мемор се разсейваше от кипящите в него промени. Не участваше в традиционния спор между Наблюдателите — наричани подигравателно Уседнали — и Танцьорите. Префектът призова древните архиви и дори гласове от миналото.

Архивите подкрепяха Танцьорите. Не беше изненада. Историите за промяна винаги са по-интересни от историите за покой. Промяната е в сърцевината на историите, вградена от стриктните повели на еволюцията.

Древните Астрономи бяха стреляли по множество кораби, предимно с гама-копието. Бяха минавали покрай много планети, бяха ги проучвали и после ги бяха игнорирали. В тези случаи нямаше много истории. Наблюдателите се придържаха към тях.

Мемор се размърда в опит да изглежда по-живо. Наблюдателите бяха скучни и монотонни. Но Мемор беше още мъжки и предпочиташе разнообразието и събитията като Танцьорите. Мъдростта идваше по-късно. Почти всички Наблюдатели бяха женски.

И така, Мемор се намираше по средата и усещаше предстоящата промяна. След няколко кратки цикъла щеше да е женска, но още не беше загубил мъжките усещания.

Събранието отдели продължително време за разглеждане на огромните архиви от миналото. Мемор минаваше през тях, сякаш бяха собствените му приключения. Живи, цветни и изпълнени с древни събития. Те го запленяваха.

Небесната купа никога не се доближаваше до слънцата. Беше твърде масивна и можеше да наруши орбитите на животоподдържащите планети. Вместо това изпращаха кораби. Но телескопите на Астрономите бяха страхотни и те знаеха всичко за планетите и луните още преди да изстрелят проучващите кораби от външната страна на Купата. Пътешествията до интересните планети винаги отнемаха стотици дълги цикли на борда на един или повече тежки кръстосвача, екипирани с апарати за приземяване и орбитални кабели.

Мемор се размърда със сумтене и се фокусира върху историята. В един от вълнуващите разкази Купата се бе приближила до тежък свят, твърде масивен да поддържа пътешествениците. Корабът майка бе останал в квазистабилна точка до най-голямата луна. От повърхността на тежкия свят се издигали странни ъгловати кораби с ракетно задвижване. Нямало орбитални кабели. Проста технология.

Така се бяха срещнали с пръстовите змии — наистина впечатляващ вид.

Бяха последвали стотици продължителни цикли в преговори и взаимно изучаване. Дребните пръстови змии бяха получили известен напредък в технологията — нищо, което би могло да заплаши Купата обаче. Разбира се, Купата също не бе научила много от тях — а и какво да научи. Двеста петдесет и шест от създанията бяха дошли с кораба-майка. Малката им колония се бе интегрирала лесно. Създанията бяха по-сръчни от повечето от Птичия народ, справяха се с инструментите и поддръжката. Живееха под земята и рядко се мяркаха на повърхността. Мемор беше впечатлен, че подобни дребни създания са успели да достигнат до космическите полети, като се вземе предвид голямата им любов към подземните обиталища.

Древните уроци продължаваха. Миналото се разкриваше в съзнанието на Мемор. Астрономите около него пухтяха и ръмжаха, изпаднали в същото състояние. Една от старейшините похъркваше, но останалите я оставяха да спи от уважение.

Веднъж враждебна раса бе нападнала проучващите кораби. Астрономите бяха отстъпили. Защитата на Купата бе удържала и тя бе продължила по пътя си. Известен брой от нападателите бяха успели да кацнат, след което бяха заловени, опитомени и развъдени.

Бяха с два крака и четири ръце и от тях ставаха чудесни земеделци.

Съществата сил бяха дошли като грабители. Бяха разбрали, че Купата е високотехнологична цивилизация, и бяха искали тайните й. Ранните дни след залавянето им били бурни. Опитомяването им обаче — бавно. Сил бяха стройни и сръчни и днес бяха незаменими. Космическите им скафандри им позволяваха да работят от външната страна на Купата. Но питомността им беше още под въпрос, дори след дванайсет милиона дълги цикъла.

Мемор продължи да преглежда историите. Изображенията изпълваха въздуха около него, отдавна мъртви гласове говореха сериозно за отминал триумф.

На един газов гигант бяха открили живи дирижабли. Сондите бяха успели да заловят достатъчно малки, за да се създаде стабилна популация. Те се размножаваха във въздуха и рядко кацаха. Дълбоката атмосфера на Купата им даваше свободно и безопасно местообитание. Биоинженерите бяха променили гените им с цел по-голяма сила и кротост. След милион дълги цикъла дирижаблите бяха станали незаменима част от цивилизацията на Купата. Летенето без изразходване на гориво бе едно от големите удоволствия, достъпно за управляващата класа.

Мемор се движеше през аналите на историята и не спираше да се бори със спазмите и треперенето. „Струва ли си всичко това, за да се превърна в женска?“ Не беше разумно да разсъждава в такава агония. Съсредоточи се върху съзнанието, а не върху тялото. Разкритото му подсъзнание можеше да се оправи с болките и треската.

Едни от извънземните посетители не бяха успели да се приспособят към новия живот. Генетичните номера също не бяха сработили… но от този свят се бяха появили скриикорите, ценно и вкусно ядивно животно, което се предпочиташе сурово. Мемор жадуваше за такова и стомахът му се свиваше, докато гледаше апетитните сцени на лов и разкъсване.

Следваха истории за успешна промяна, всички водещи към днешния идеален екологичен и политически баланс. Купата беше живо нещо, а не статичен инструмент. Приближаващите посетители бяха първите от множество милиони дълги цикли. Унищожаването им щеше да е лесно, макар да не бе проста работа, защото изискваше умелото боравене със страховити енергии. Бяха го правили и преди.

— Гама-копието е заредено — заяви една от старшите женски и махна към звездната купа. Корабът очевидно възнамеряваше да прелети през струята им. — Глупци! — заяви женската.

Мемор се надигна на нестабилните си крака, за да оспори. „Но какво бихме загубили?“ Най-малкото междузвезден кораб с необичаен дизайн. Нови модели на мислене. Странност. Приключение! Седна и останалите запяха с извиващи се гласове. Дискусията продължи.

Мемор се стараеше да я следва, без да дава признак за вътрешната си борба. В съзнанието му се промъкваха странни емоции и се смесваха с древните архиви в необичайни симфонии на мисълта. Най-добрите истории никога не бяха за поддържането на стазис. Промяната означаваше действие и оживление. Наблюдателите държаха баланса на Купата, но най-добрите песни бяха за Танцьорите. Разбира се, имаше случаи, в които посетителите просто биваха унищожавани, но къде му беше веселото на това?

Може би Мемор и другарите му отдаваха твърде голямо значение на историите за промяна и напредък.

Времето щеше да покаже. Но засега Мемор беше Танцьор. Трябваше да бъде.

Вътрешната борба и външните мъки го бяха погълнали и той почти не забеляза, че Танцьорите продължават спора. Чак когато един от приятелите му го потупа дружески, осъзна, че са го обявили за отговорник на задачата — и че ще трябва да се занимава с извънземните същества, ако се осмелят да кацнат.

— Защо? — попита той един от приятелите си от Наблюдателите.

— Защото си изобретателен. И защото имаш врагове.

— Но враговете ми…

— Да. Ще се надяват, че ще се провалиш.

Мемор си премълча, но реши да се понесе по течението. Изпъчи се и благодари с изявена мъжественост на всички. „Нека дойдат!“