Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (6)

5.

Докато приготвяха допълнителните кораби, държаха зорко под око Купата. Бет закара „Слънцетърсач“ в подходяща орбита, откъдето да бъде пуснат „Ерос“. Маневрираха внимателно. Виждаха пейзажите отдолу, но разстоянията бяха гигантски. Дори простата орбитална маневра им отне седмици. Все пак не ставаше дума за планета.

Това им даде време да събудят необходимата част от екипажа — инженери, техници, хора, които очакваха, че ще бъдат размразени чак когато пристигнат. Редуинг гледаше бройката им да е минимална. Имаха нужда от смени за сегашния екипаж, чиито членове щяха да се спуснат, защото новосъбудените нямаше да са физически готови навреме.

Естествено, размразените бяха съвсем изненадани.

Дори само гледането през външните екрани можеше да им изкара акъла. Редуинг бързо установи, че е най-добре всеки събуден да разяснява на следващия. Клиф беше доволен — беше му писнало да обяснява невероятната им ситуация.

Той прекарваше дните си в наблюдаване на реките, езерата и океаните на Купата — или както я наричаха някои, Паницата. Опитваше се да измисли хем описателен, хем по-сериозен термин, но не успяваше. Сините водни площи бяха добре планирани — нямаше големи пустини и сухи равнини, което осигуряваше добра циркулация на влагата и въздушните течения.

Първо събудиха Фред Оджама, геолог, който да помага в наблюденията на Клиф.

— Това не е геология — отбеляза Фред веднага. — Това е… сграда.

— Да, сграда с размерите на вътрешна слънчева система — отвърна Клиф. — Но са я измислили добре. Виж колко внимателно са разпределени езерата, реките и моретата.

Фред се замисли, после каза:

— Това е най-добрият метод. Избягват се пустините… но онази местност ето там си изглежда като пустиня. А онзи горски участък май… не, едва ли.

— Приличат на символи — съгласи се Клиф. — Все едно е писмо. Суперградинарят е оставил съобщения. Като онзи, дето е създал фиордите в „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

Фред го изгледа с празен поглед.

Редуинг се бе поколебал да събуди Фред Оджама. Според досието на Фред той бе почти аутист. Едва бе успял да покрие изискванията за ръст. Всъщност никой не го познаваше особено добре. Не всички от екипажа бяха хиперкомуникативни, по психологически причини. Редуинг смяташе, че коктейлно парти без слушатели би се превърнало в лудница и че в екипната работа има аналог. Според досието Фред беше почти гений с множество оригинални идеи и Клиф се нуждаеше от него.

Клиф посочи границата, където цилиндричната част се извиваше плавно и преминаваше в огромния огледален купол.

— Опитвам се да разбера какво ли е да живееш на повърхността, когато започне да се накланя. Цялата конструкция се върти, така че щом наклонът се смени, центробежната гравитация ще е под ъгъл със земята.

Фред увеличи картината.

— Реките свършват ето там. Просто изчезват в пясъка. — Щракна с пръсти. — Схванах го. Центробежната гравитация работи срещу вътрешната наклонена извивка на Паницата. Така водата не може да се оттича към огледалата. Предполагам, че самата гравитация е достатъчна, за да спира живота в тази огромна зона. Вероятно не допуска и въздух.

Фред беше умен. На „Търсач“ нямаше глупави — имаше само хора с други идеи и такива, с които не си съгласен. Важна подробност, която Клиф трябваше да запомни за бъдещи спорове.

— Има логика. Огледалата са важни. Строителите не биха искали по тях да се появи плесен или нещо подобно.

— Значи цялата конструкция си има ясно разделение. Цилиндърът е за живот, а огледалата за задвижване. — Фред поклати глава. — Страхотна идея!

— Какъв ли разум въобще би се сетил за нея?

— Нещо с дългосрочни хоризонти. Тази конструкция ускорява много бавно. — Фред погледна към струята в далечината, брилянтна бяла колона с непрекъснато променящи се нишки. — Тази плазма тласка звезда.

— Странен разум. Но инженерството е универсално. Нещата работят или ги променяш.

— Искаш да приложиш обратно инженерство ли? — Фред се усмихна и кимна, така че плешивата му глава отрази светлината. — Добре. Добре.

Клиф се бе съсредоточил върху региона, където слънчевите лъчи се отразяваха в атмосферната мембрана. Лъскавата повърхност вероятно беше здрава, но тънка и задържаше въздуха — 19% кислород, 72% азот, плюс следи от въглероден диоксид и благородни газове. В един момент го забеляза. Участък, който не отразяваше.

Двамата увеличиха телескопите на максимум и извикаха Редуинг.

— Мисля, че открихме зона, изолирана от мембраната — каза Клиф и посочи. — Диаметърът й е около сто километра.

— Как я допускат? Атмосферата им няма ли да изтече?

— Може би са я отворили за нас — отвърна Фред. — Толкова мащабна конструкция може да си позволи дребни загуби.

Редуинг прегледа целия спектър, преди да признае.

— Да, открито пространство. Има логика. Дали е за приземяване?

— Нашето заключение е такова — каза Фред.

— Това ни решава проблема с кацането. — Редуинг се усмихна почти със задоволство. — Да пробваме.