Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (5)

4.

Бет трепна и се събуди. Хамакът се тресеше. Ръцете и краката й бяха изтръпнали от пръстите до бедрата и раменете.

Сънят избледня. Ръцете й не бяха на контролното табло, корабът не фучеше през поток от звездна плазма. Тя се сви, обърна се на другата страна и се опита да заспи отново. Клиф го нямаше. Колко ли дълго бе спала?

Накрая се отказа, стана и тръгна към мостика. Тропотът на ботушите й я разбуди напълно. Ръцете й продължаваха да треперят. Лош признак за един пилот…

— Здравей — усмихна се Клиф. — Редуинг ме остави на вахта. Абдус се опитваше да изчисли орбита, освен ако и той не е откъртил.

Бет умираше от глад. Взе си хляб и плодове и започна да се храни, докато зяпаше екраните. Малко завиждаше на останалите, които сигурно бяха наблюдавали гледката с часове. Наистина беше величествено.

От дупката стърчаха конструкции. Сега имаше видимост от другата страна, под широк ъгъл. Очите продължаваха да я подвеждат. Все си мислеше, че всичко е наблизо, сякаш гледаше земята от орбита… но разстоянията бяха междупланетни. Тръбопроводите около дупката бяха гигантски, с размерите на континенти.

Далеч под кораба се простираше огледалната обвивка, която преминаваше в пръстен от зеленикава охра. Между „Слънцетърсач“ и тези земи се виждаше блещукаш слой… вероятно атмосфера. Как ли я задържаха? Бет се намръщи и сякаш успя да зърне отражението на звездата от някаква прозрачна бариера. Мембрана? Тя присви очи към милионите квадратни километри от материя, приличаща на найлонова обвивка за сандвичи. Мембраната се разтягаше в далечината към земите от пояса — гигантската цилиндрична секция, която оформяше ръба на… Купата? Терминът на Редуинг не й харесваше, но не можеше да измисли по-добър. Там нямаше огледала. Само зелени континенти, закрити с облаци. Както и пясъчни пустини, сияещи под несекващия блясък на звездата, която никога не залязваше над тази колосална конструкция. „Какво ли живее тук?“

Ръцете й трепереха още по-силно.

Необятността й дойде в повече и Бет извърна очи.

— Направили са си свят… за обитаване в купа — каза Майра. — Огромен и зелен.

Бет си пое дълбоко дъх. След това за всеки случай свали ръце от командния панел.

— Не от цялата купа. Само от ръба. Останалото са предимно огледала. Въпреки това е повече от хабитат — отвърна Клиф. — Конструкцията ускорява. Струята задвижва цялата система. Цялото това нещо отива някъде. Кораб, който е звезда. А ние, хората, успяхме да построим само звезден кораб.

 

 

Допълнителните съдове на „Слънцетърсач“ не бяха особено разнообразни. Дизайнът им беше модулен — пасажерските капсули можеха да бъдат сменени с резервоари и товарни контейнери.

Имаха две совалки, „Карсън“ и „Лено“, които имаха подемен капацитет.

— Не можем да използваме совалките — реши Редуинг. — С тях ще пробием това, което задържа въздуха.

— Капитане, но това са танкерите ни — възрази Абдус.

— „Церес“ и „Ерос“ също са танкери, за експлоатация на астероиди. Просто ще им добавим резервоари.

— Тук няма астероиди и комети — каза Майра. — Местните сигурно са разчистили всичко, което застрашава хабитата, а нищо чудно да са го използвали за построяването на Купата.

— Сериозно?

— Не успяхме да открием нищо — потвърди Майра.

— За четири дни? Четири дни, за да отметнете хилядагодишни астрономични усилия в непозната слънчева система?

Викрамсингови замълчаха пред сарказма на капитана. Но пък Автоматичната проверка наистина не беше открила астероиди.

— Всичко е обрано.

— Хм. Значи нищо не удря Купата.

Клиф слушаше с половин ухо — това още не му влизаше в работата. Автоматичните търсещи камери бяха умни и бързи. Майра вероятно беше права: цялата звездна система бе прочистена отдавна. Но не искаше да се заяжда с Редуинг за такава дреболия. Беше по-добре да пази добрите си отношения със сприхавия капитан. И той не спеше много — Клиф го засичаше из коридорите да проверява и препроверява кораба, когато уж трябваше да почива.

Искаше му се да има още някой, с когото да си говори, но Викрамсингови се държаха настрана. А Бет спеше. Напоследък почиваше често, защото трябваше да се възстанови от размразяването и изтощителния полет през дупката.

Редуинг разсече въздуха с ръка.

— Добре, засега ще го приемем. Няма астероиди, нито комети. Ще прикачим резервоар на „Ерос“. Той може да пренася вода, даже да я добива от комети, както и да каца. Разполага с подпори за приземяване и ядрен двигател. Смятахме, че на Слава ще има луни.

— Капитане, къде планираме да се приземим? — попита Майра спокойно.

— Ето там. — Редуинг махна към зеления ръб на Купата.

— И аз така си помислих. Ако кацнем близо до дупката, ще сме на милиони километри от потенциалните водоизточници и точно до системите, които генерират магнитните полета. Може да ни възприемат като заплаха.

— Мислиш ли? — Редуинг примигна.

Майра запази лицето си безизразно — явно това бе нейният начин да е дипломатична.

— Нямаме представа как строителите на това нещо се отнасят към посетителите.

— Поне не стрелят по нас — не можа да устои Клиф.

Редуинг направи гримаса. Не го бяха избрали заради военните му умения.

— Още не са опитали да се свържат с нас. Това не ми харесва.

— Капитане, водата и обработваемата земя е по ръба — отбеляза Клиф. — Сигурно живеят там.

— А той се върти с трийсет и четири километра в секунда — добави Майра.

Редуинг кимна.

— Това е по-високо от орбиталната ни скорост, нали? Разполагаме ли с достатъчно гориво, за да се изравним с това въртене?

— Ще отнеме значителна част от бордовите ни резерви — каза Абдус. — Основно вода за ядрената совалка.

— Всичките ни бордови кораби са с ядрени двигатели — изсумтя Редуинг. — Можем да отидем където си пожелаем, стига да заредим с вода от Купата. Номерът е еднакъв за всичките. Добре, да речем, че видим езеро. Ще закараме „Слънцетърсач“ в близка орбита и ще спуснем танкер. Бет би трябвало да се справи. Клиф?

Клиф се сепна.

— Къде ще кацнем?

Питаха го като биолог.

— Отгоре изглежда като обработваеми земи, ливади и гори. Вероятно са различни хабитати. Виждате ли ледените полета? Нямам представа как са успели да ги изградят. Но телескопите ни не могат да различат отделни дървета. Разчитам само на светлинния спектър, но е очевидно, че растенията им използват хлорофил. Аз казвам да кацнем където и да е по ръба и на първо място да презаредим резервоарите.

— От вътрешната страна на Купата ли ще кацнем? — попита Майра. — Или от външната.

Редуинг се намръщи.

— Отвътре, разбира се. Там живеят местните обитатели.

Майра продължи със същия тон:

— Сигурна съм, че изстрелват космическите си кораби от външната повърхност. Може просто да ги качват по асансьор и да ги изхвърлят през въздушните люкове. Това веднага ще им придаде ускорение от трийсет и четири километра в секунда. Без нужда да прелитат през атмосферата и слоя, който я покрива.

Клиф се усмихна. Майра явно мислеше като него и също се чудеше как по дяволите работи цялата тази огромна система.

— Мислиш ли, че можем да минем през техните външни въздушни шлюзове? Може би разполагат с магнитни скоби, с които прихващат прибиращите се кораби. Може би ще можем да ги използваме.

Майра сви рамене.

— Сигурно. Но как да почукаме на вратата?

— Сигурно имат охранителни системи — отвърна Редуинг.

— Дори да успеем да влезем, те ще контролират вратите — добави Клиф. — И ще сме в капан.

На Редуинг насоката на разговора явно му харесваше. Той се отпусна назад и ги изгледа с нещо като усмивка.

— Това улеснява избора ни, нали? Трябва да сме свободни да маневрираме, докато не разберем с какво… и с кого си имаме работа. Значи ще кацнем през атмосферата.

— Ще трябва да минем през защитния слой — отбеляза Клиф.

— Може да го възприемат като агресия — добави Абдус. — На тяхно място бих го възприел точно така.

— Да. — Редуинг кимна. — Но това е единственият начин да не бъдем притиснати от самото начало.

— Не е ли учудващо? — вметна Клиф небрежно. — Би трябвало да са ни видели. Защо още никой не ни се е обадил?

— Да — каза Абдус. — Не съм получавал никакви електромагнитни съобщения.

— Странно. Човек би предположил, че ще има поне радиосигнал — каза Редуинг.

— Може би използват предварително настроени лазерни връзки — предположи Майра. — Като нас.

Редуинг се намръщи и превключи на командния си глас.

— Абдус, имаме ли време да покръжим? Да си харесаме място за приземяване?

— Не особено.

— Ще вземем „Ерос“ — реши капитан Редуинг. — Ще го подготвим колкото се може по-бързо. Така, трябва ли да будим още хора?

Може би това бе начинът за „постигане на консенсус“, както се изразяваха управляващите. Клиф изрече очевидното.

— Трябват ни минимум двайсет човека, за да се оправим на земята.

— Да започваме тогава.