Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (45)

4.

Мемор беше доволна, че е довела приятелката си Сарко, защото това място беше грубо и безрадостно.

Оттук, от високото, можеше да види дългите склонове композитна скала, проядена от древните реки. Това беше пуста земя, изоставена, когато почвата бе отнесена от водите в далечното минало. Сега каньоните имаха известно величие в своята безполезност, което ги правеше добро място за събиране на издирващите отряди. Можеха да проучват горите в ниска гравитация, които започваха под каньоните — приличаха на синьо-зелен океан. Дълги непостоянни вълни минаваха по равнината от дървета, простираща се до хоризонта. Този величествен простор се нареждаше сред любимите й природни чудеса, дар от ниската гравитация. Можеше да плува сред дърветата, поддържана от жизненото многообразие. Големите дървета бяха невероятно високи и се поклащаха от топлия ветрец, който преобладаваше във високите ширини. Със сигурност някъде там бродеха и извънземните.

— Имате ли някакви подсилки? — обърна се Мемор към слугата, същество от по-нисшите форми, наричани куалк, който носеше абсурдна шапка. Може би искаше да я впечатли? Беше малко вероятно, но никога не се знаеше.

Куалкът потръпна заради вниманието, което му бе оказано, и посочи към бюфета с почтително завъртане на врата. Мемор тръгна тежко натам, наясно, че всички в полевата база я наблюдават.

Един учен се приближи и каза:

— Астроном, чухме истории, на които не можем да повярваме.

— Неспособността да вярвате не е застраховка — отвърна Мемор, но иронията й убягна на присвитото същество с нервен поглед.

Бяха събрани тук за нея. Още притеснени погледи от различни Птичи хора и дребни членове на Приобщените. Мемор остави напрежението да се натрупа, докато отпиваше някаква ароматна напитка и ядеше нещо хрущящо.

— Водите екипите си в преследване на избягалите извънземни. Докъде стигнахте?

Нервно мърдане и сведени погледи. Главният учен пристъпи напред.

— Водачката на ято ни прати…

— Забравете предишните инструкции. На какво се натъкнахте?

Ученият опита да сведе очи, но не можеше да избегне погледа на Мемор.

— Още не сме открили извънземните. Докато чуем за тях, вече са изчезнали. Опитваме се да ги следваме — имаме мобилни отряди, тотално въздушно покритие, местни сензори, — но те продължават да ни бягат.

— Защо?

— Явно се движат през терена, без да спазват естествените граници и ограничения като нас. Промъкват се тайно. Успяхме да проследим следите им назад и видяхме, че заобикалят селищата и намират начини да избегнат блокадите.

— Вие не сте сами. Има две групи извънземни, които кръстосват земите ни, и очевидно се справят по-добре от нас.

Ученият кимна, но не каза нищо.

Тази убиваща банда нашественици щеше да дойде при нея. Беше накарала огледалата да покажат портрет на водачката на първата група — широк колкото множество светове. „Ела при мен“. Тя щеше да знае, че не е пратила съобщението, но другите не знаеха. Имаха всички мотиви да потърсят връзка и тогава щяха да ги заловят.

Но това не беше сигурно, а й беше надвиснала по-лоша опасност. Затова Мемор настоя:

— Приобщените?

— Какво… какво имате предвид?

— Те докладват ли навреме?

— Ами… — Още нервни погледи. Нямаше измъкване.

— Разбирам, че отговорът ти е „не“?

— Ами… да.

— Тоест „не“?

— Да.

— И защо така?

— Приобщените… не искат да се подчиняват. Нямам представа защо! Те са чули за тези пришълци.

— И?

— Някак си… — Местният учен продължаваше да се оглежда нервно. — Тези примати са неприобщени. Много години са минали, откакто за последно на Купата са стъпвали интелигентни пришълци. Аз наистина не разбирам, но много от Приобщените… им се възхищават.

— Неподходящо генно инженерство — обади се някой наблизо. — Или пък в поведението на Приобщените има промяна, причинена от генетично отклонение.

„По-скоро е образ от подсъзнанието им. Древният архетип на свободата, от времената, когато са нямали господари“. Мемор въздъхна притеснено, но не показа истинската си реакция. Беше чела истории от предишни нашествия, отпреди много дванайсеткубични ери. Нямаше живи Астрономи от онези времена. Те живееха най-продължително от Народа, но бяха изправени пред твърдия факт: Купата рядко минаваше покрай светове с живот. Още по-редки бяха планетите, където имаше разумни форми, които можеха да са от полза на Народа. А интелигентните същества, които действаха с подходяща преценка, бяха съвсем редки. Вселената създаваше живот колебливо и бе още по-стисната по отношение на мъдростта.

Тези извънземни примати имаха и двете, уви. При това в количества, които не заслужаваха, като се имаше предвид примитивното им ниво на развитие. Очевидно някакъв суров свят ги беше оформил и изпратил във вакуума, без да бъдат подготвени.

Но тя забравяше ролята си тук. Изсумтя гневно, изплю се с презрение и показа смъмряща картина с пера в кафяво и кехлибарено.

— Възхищават се?

— Съжалявам, че трябва да съобщя тези новини.

— Защо не съм осведомена по-рано?

— Това беше регионален проблем, благородни Астрономе.

— Вече е глобален. Опасните пришълци бродят из земите ни.

Чу се съгласно мърморене. Мемор не искаше съгласие; искаше действия.

— Не знаем към какво се стремят. Не можем да им позволим да останат на свобода.

Ученият усети погледа й и вдигна глава.

— Ще удвоим усилията си.

Мемор предполагаше, че това е най-доброто, което може да очаква от тези затънтени провинции. Те дремеха в невежество, като оставяха управлението на Купата в ръцете на по-висшите. Изсумтя и разпери пера. Понечи да се обърне, но ученият каза тихо:

— Чухме истории за обикалянето на пришълците…

Очевидно насочваща към нещо реплика. Колко ли знаеше този нисш учен?

— Говориш за…?

— Казват, че едната им група е открила Поле на историята.

— Да, вярвам, че първата група се е натъкнала на такова. И какво?

— Тогава те знаят миналото ни. Могат да го използват срещу нас.

— Не мисля, че са толкова интелигентни.

— Успяват да ни се изплъзнат.

Право в целта. Този учен беше по-умен, отколкото изглеждаше.

— Тревожиш се, че ще разберат, че някога сме минавали покрай техния свят ли? Тези примати дори не са били еволюирали, когато сме минали край тях.

— Разбрахме от историята, че тези пришълци идват от свят, чиито древни обитатели са били приобщени.

Мемор потръпна, но не го показа. Тези неподозиращи нищо същества се въртяха около истина, която не биваше да научават. Тя се протегна и си придаде отегчен вид, след което заговори внимателно.

— Да, вече проучих въпроса. Били са без реч, с минимална култура и слаби умения с инструменти. Предимно събирачи, макар че са ловели дребни животни на групи и са се защитавали срещу други събирачи. След като сме приобщили тези примати, те са еволюирали в ловен дивеч. При това не особено добър.

Поне това предизвика бурен смях. В него обаче се усещаха високите нотки на притесненията. Ученият продължи да настоява.

— Не изглеждат лесни за приобщаване. Може да се разгневят, като видят какво се е случило с предшествениците им.

Мемор не остави перата да покажат истинската й реакция. Ученият бе прав, но по причини, които не бе привилегирован да знае. Трябваше да се разчита на клишета — тях всички ги помнеха и никой не им обръщаше внимание.

— Смисълът на Приобщаването е себеопознаване.

Ученият кимна, схванал намека, и остави темата. Клишетата бяха най-полезният лубрикант в разговора. Мемор пропусна следващите думи, които бяха въпрос, и след това й се наложи да обяснява накратко какво знае за пришълците. Нямаше представа с какво ще помогне това, но пък отвличаше вниманието от наистина тревожния въпрос.

— Тези пътуващи в космоса примати имат линейно виждане за живота, което се простира назад и напред във времето. Открих това, когато изследвах как функционират умовете им. Разбирам, че някои от нещата, които ще кажа, ще ви се сторят невероятни. Но не са.

Това провокира в тълпата известна насмешка, но Мемор продължи:

— Те се интересуват от започването на вселената, въпреки относително безполезната информация към настоящия момент. Още по-странно, те са загрижени за дългосрочната съдба на вселената и имат силни възгледи по тези въпроси. Някои са дори религиозни! За Астрономите тази тема съдържа твърде много неизвестни, за да придаде спешност на проблема. А нашествениците са наистина загрижени.

— От какво значение е това? — попита един учен.

— Изпратило ги е в техния малък опасен кораб, нали?

— Да търсят отговор на толкова мъгливи въпроси?

— Не съвсем. Дълбокият подтик, който рядко усещат съзнателно, е да „разширяват хоризонтите си“.

— Защо? Каква би била ползата?

— Изпълва ги възбуда, която ги тласка напред. Виждах я как проблясва в подсъзнанието им.

— Съмнявам се, че подобни същества биха могли да бъдат приобщени — настоя ученият.

— Нашата задача е да ги просветим. — Мемор отново прибягна до клишето. — Да изтрием причинения от еволюцията глад за хоризонти.

— Знаем ли техния произход?

Мемор прикри лъжата си с разперване на лилави пера, показващи вина.

— Боя се, че още не може да кажем. — Донякъде си беше вярно: наистина не можеше да каже.

— Не питам за планетата, от която идват, а защо имат тази възбуда?

Мемор не беше мислила за това и си призна виновно. Сред останалите се разрази дискусия. Виждаше как издирващите екипи се чудят защо дискусията е толкова теоретична, но това не беше съществено. За разлика от тона на срещата.

Тя отново пое командването.

— Предполагаме, че им се е наложило да напуснат враждебна територия и тази криза е причинила еволюцията. Може би са станали твърде много за околната среда и амбициозните са се преместили към по-плодородни земи. Това е предизвикало еволюция на по-добри инструменти и обща социална интелигентност.

Всъщност тази идея беше донякъде привлекателна. Защо приматите изпитваха подтик да пътуват в толкова крехки кораби? Защото бяха родени в движение.

— Те ще наводнят земите ни! — възкликна един учен.

— Със сигурност можем да се справим с това. Ние ги превъзхождаме с двайсет ордена от дванайсета степен.

До този миг не беше оценила колко странни са пришълците, въпреки че бе видяла умовете им. Това беше същественото: пришълците, вълнението и движението — въпреки че те можеше да доведат до смърт.

За разлика от тях, Народът живееше мъдро в перфектни условия, за да придава на живота постоянство и плавно чувство за време, което не се занимаваше с начала и с краища. Наградата за това бе място отвъд естествените светове, което се въртеше като тях, но с цел да запази постоянството, което бе основният стремеж на Народа. Те замразяваха времето за собствения си вид, а може би и отвъд това. Разбира се, еволюцията не можеше да се спре. Но изкуствените манипулации запазваха екзалтираното състояние на Народа. И така те благоденстваха от незапомнени времена, факт, който се разбираше напълно от всяко следващо поколение. Най-висшата функция на един вид бе да замрази грубите, остри удари на съществуването и да контролира собствената си съдба. Астрономите контролираха не само отношенията на Купата с небесата, но и самото оформяне на живота по нея.

Тя се замисли за това и изчака коментарите и откритите спорове да стихнат. А когато събраните се успокоиха, заговори с нужната твърдост:

— Тези примати може да са видели част от историята ни — но тя е твърде обширна! Те не могат да я разберат.

Това предизвика аплодисменти. Приобщените вярваха, че целта на целия разумен живот е свещеното постоянство на Купата. Както и интелектуалните класове — учените, Дълбокомислещите и Пазителите. Какво толкова, ако приматите знаеха частица от Сагата?

Разбира се, истинската мисия на Мемор тук бе да успокои страховете им. Тя напомни на всички с какви ресурси разполагат и остави членовете на преследващите отряди да разкажат за беглите си срещи с приматите. Нямаше никой от групата, която бе загубила магнитната кола, защото приматите бяха убили всички. Тя го спомена, за да подготви сцената.

Сега щяха да упражнят обкръжаването, целящо да плени групата, преминала през Полето на историята — Астрономите наричаха тези Полета Миналите светове. Един отдалечен отряд щеше да продължи лова.

— Стига толкова с абстракциите — каза Мемор. — Тук съм да ръководя лова на онези, които убиха членове на Народа. — Разбрах, че сте ги записали как влизат в Транспортна станция?

Някои от Приобщените закимаха възбудено.

— Да, Астрономе! Небесните същества са готови да потеглят.

— Чудесно. Много време мина, откакто изпитвах тръпката да повалям наистина опасна плячка. Да излитаме.

Нищо не можеше да им попречи, защото бяха локализирали приматите в един регион. Когато ги заловяха, щеше да забрани да ги разпитват. Някоя случайна забележка можеше да събори цели установени общества на Купата. Не можеше да позволи някой да научи за Великия срам.