Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (42)

1.

Извънземната технология наистина притесняваше Клиф и той имаше лошо предчувствие.

Обсидиановите висини създаваха впечатление за сложен дизайн в издължената перспектива. Издатъци от блестящ жълтеникав метал се плъзгаха по плоската повърхност и описваха сложни геометрични фигури, които подлъгваха окото. Или поне неговите очи. Тройните вертикални отвори, подобни на хриле на акула, предполагаха, че става дума за охладителен канал.

Извисяваше се над тях, докато слизаха от магнитната кола. През последните часове проверяваха безброй тесни каньони в търсене на „железопътната гара“ на Ейби в подножието на каменната колона. След няколко неуспешни опита, водещи до „задънени улици“, нервите им бяха опънати. При всяко излизане от каньоните преследвачите, които дебнеха отгоре, можеха да ги заловят. Самолетите обикаляха в бледосиньото небе и плашеха ятата птици, които се разлитаха трескаво. Ейби придържаше магнитната кола до стените и излизаше на открито само когато това бе неизбежно.

А после колата изведнъж се спусна към земята, спря и от вътрешността й се разнесе стържене. Ейби успя да я подкара чак след няколко опита.

Поеха по едно ветровито дере, което се разширяваше бавно, и скоро стигнаха до широк стръмен каньон от зелен варовик, прояден от водата. След десетина километра каньонът се разшири в огромна площ от груби напечени от постоянното слънце камъни. От другата им страна се издигаше някаква голяма конструкция, почти слята с издигащата се колона. Според Клиф беше висока поне километър.

Отне им почти час да стигнат до основата й, като се движеха покрай скалите.

— Вижте, има следи — каза Ирма, щом спряха.

Тук очевидно многократно бе минавал колесен транспорт и наистина имаше множество следи, някои явно много стари.

Дълбоките коловози бяха раздалечени на десетина метра. Това, което бе минало, бе мачкало дори скалите по пътя си.

— Водят натам. — Ирма посочи кръглия отвор в центъра на тъмната фасада.

Всички се колебаеха. Ейби насочи магнитната кола напред, но тя отново забави и заръмжа още по-силно.

— Надявам се, че не се е повредила — каза Ирма.

— Не разбирам какво става. — Ейби сви рамене. — Проверих данните в дисплеите и разчовърках каквото мога. Повечето неща обаче са запечатани и нямам необходимите инструменти. Не е като да разполагаме с упътването.

— Караме я доста здраво от… — Тери погледна надясно, което означаваше, че се консултира с вътрешния си софтуер, — тринайсет дни. Може би има нужда от смазка и смяна на маслото.

Клиф знаеше, че нямат избор. Насочи зарядните панели към слънцето — след като влезеха на закрито, нямаше да има как да ги зарежда.

— Какво чакаме — попита Ирма. — Вече сме пред входа, така че…

— Да, да скрием колата и да видим какво има вътре — каза Клиф. — Ако стане напечено, ще се чупим.

 

 

Помещението беше огромно и празно.

Дълбоките коловози по пода показваха откъде е минала тежката машина — или машини.

В центъра на огромното високо фоайе имаше каменно изваяние на пиедестал. Беше с размерите на човек и се въртеше бавно, вероятно чрез магнитно поле. Сякаш цялата околна светлина излизаше от него и искреше в целия цветови спектър.

Клиф мръдна глава и се появиха нови присветвания в синьо и жълто. Камъкът сякаш нямаше фиксирана форма. Фасетите му примигваха и той имаше чувството, че самите очертания на камъка се размиват.

— Хипнотизиращо е — каза Ейби.

Камъкът едновременно излъчваше и отразяваше светлина — брилянтна, успокояваща, поразителна с вида си на вечна красота.

Ирма извади лазера си и го настрои на ниска мощност, като фенерче. Прокара лъча по камъка и това предизвика блестящи светлинни каскади.

— Истинско произведение на изкуството — каза тя с възхищение.

Наистина бе така, но…

— Изключи лазера. Това може да е аларма.

Ирма се подчини и камъкът помръкна. Явно се хранеше от светлината.

— Да вървим — каза Ирма.

Последваха коловозите. В следващата широка пещера имаше огромна двойна врата.

— Наистина прилича на асансьор — призна Тери.

— Няма бутон за повикване обаче — отбеляза Ирма.

— От милиони километри ли? — Ейби поклати глава. — По-скоро трябва да е като влак…

Зад тях долетя приглушен звук. Тропот. Клиф се огледа.

— Ето там. Прилича на врата.

Затичаха се натам. Наистина беше врата, голяма с издут орнамент — може би ключалка — в средата.

Клиф спря, а Ейби попита:

— Защо бягаме? Да ги нападнем.

Ирма само изсумтя.

Клиф не им обърна внимание. Вратата не реагираше на бутане, а и не изглеждаше, че лазерите могат да прережат дебелия метал. Месинг, желязо? Не можеше да отгатне. Тропането зад тях се засилваше. Орнаментът в центъра имаше сложен отвор. Вече чуваха стъпките и тропота на нещо по-тежко.

Той се наведе да огледа отвора, но Ирма го избута, посегна към колана си и извади някакви инструменти. Според Клиф беше невероятно ключалката да е аналогова. Понечи да отмести Ирма, но се замисли. „Какво би издържало тук?“ Не и дигиталните мрежи, чиито компоненти се разваляха. Не — само обикновен метал.

Ирма не успя с първия шперц и опита следващия. Трети. Четвърти. Шумът се засилваше и Клиф вече чуваше нещо като приглушени думи…

Ключалката изщрака.

Вратата беше тежка и изскърца, когато Тери и Ирма я бутнаха. Вътре беше тъмно. Всички се вмъкнаха и внимателно притвориха вратата. Ирма включи лазера си и успяха да огледат ключалката отвътре. Тери тикна в нея един от инструментите, за да не се заключи, а останалите избутаха вратата. Не се чу щракване.

— Дали е умно? — прошепна Клиф. — Може просто да бутнат вратата и да разберат, че някой е влязъл.

— Може би. — Ирма се намръщи. — Дойдоха толкова бързо, сякаш са повикани от някаква аларма. Трябва да са били наблизо.

— Ако са работници от поддръжката, ще започнат претърсване — каза Ейби. — Може би могат да извличат образи от онзи камък и ще разберат как изглеждаме.

— Да заключим — нареди Клиф. — Веднага.

Тери издърпа инструмента и ключалката щракна.

— И сега какво?

Огледаха се в сумрака. Покрай едната стена имаше машини, подсигурени с вериги. Беше прашно. Прахът беше фин и кисел, с дъх на хилядолетия. Клиф се чувстваше така, сякаш може да потъне в мекото му царство.

Не беше осъзнал как коприненият спокоен мрак го кара да се чувства у дома.

— Клиф, хайде — подкани го Тери и тръгна да разглежда.

Бяха в помещение, което очевидно съдържаше ремонтна екипировка. Големите прозрачни стени им показваха самата транспортна система. В центъра на големия коридор имаше релси, които изчезваха в размиващата се далечина. Тунелът беше очертан с бледи рамки, чиито външни ръбове светеха в луминесцентно бяло.

— Вагоните явно са големи — отбеляза Ейби.

— Купетата сигурно са като къщи — каза Клиф.

— Светлината става по-силна — обади се Ирма.

— Усещам полъх — каза Тери. Хауард кашляше от прахоляка, който се вдигаше от пода. Клиф видя как четири от рамките се озариха и внезапно проблеснаха в бяло. Чу се остро изщракване и нещо профуча покрай тях…

Изпопадаха на земята и Клиф осъзна какво се случва чак като се озова по гръб. Примигна в сумрака, надигна се, разтри главата си — беше се ударил в прашния под — и кихна.

Останалите също се надигнаха и седнаха. Ирма дишаше задъхано с широко отворена уста. Хауард търкаше главата си и псуваше. Тери се бе облегнал на стената до големия прозорец и беше присвил очи.

Ейби се изправи, олюля се, после застана стабилно. Пое си дъх.

— Видяхте ли? — И посочи през прозореца. — Това са електрически намотки. Явно системата е електродинамична.

Клиф бе виждал такива инсталации на Земята — зареждаха асансьора и предаваха теглото му на стабилната вълна от електромагнитни полета. Тази технология беше подобна.

— Усетихте ли труса, когато премина? — продължи Ейби. — Подът не просто се разтресе, а леко потъна. Този „влак“ е доста тежък.

— Как да са качим на някой? — попита Тери.

— Първо трябва да разберем как да го спрем — каза Клиф.

Тери се усмихна.

— А след това къде ще отидем?

Големият въпрос.

— Далеч оттук — отвърна Клиф. — Нали това правим през цялото време — бягаме и се обучаваме.

— Няма ли да търсим групата на Бет? — попита Ирма.

Клиф усети, че погледите на всички са насочени към него.

— Иска ми се, разбира се. Стига да знаем, че е в ръцете на Птичите хора. Но къде?

— Може би близо до огледалната зона? — предположи Ейби.

— Защото ни изпратиха образа оттам ли? — Ирма поклати глава. — Може просто да ни примамват.

Клиф не каза нищо. Все още не знаеше как да тълкува образа на Бет.

— Вижте, намираме се в доста неприятно положение — каза Тери.

— Как позна? — отвърна рязко Ирма.

— Трябва да се махнем оттук! — прекъсна ги нетърпеливо Ейби. — Защо не хванем първия влак, който успеем?

Май наистина не разполагаха с други възможности. Клиф усети лек полъх и каза:

— Идва следващият.

Този път се приготвиха, но нямаше завихряне и трус, а само силен полъх и съскане. Появи се дълга колона ръбести вагони, която започна да намалява скорост.

Това им попречи да видят тъмната трикрака машина до отсрещната стена и контролното табло пред нея. Тя натисна някакви копчета и влакът спря.

От един страничен коридор на широката платформа се появиха големи сиви роботи, бързи и безшумни. Вдигнаха ръце, сякаш отдаваха чест. Шест от тях отвориха един вагон и започнаха да разтоварват някакви капсули. Движеха се с изненадваща скорост, координирани и специализирани — вдигаха, товареха и придвижваха капсулите по коридора. Никой от роботите не поглеждаше към хората, които наблюдаваха от прозореца.

— Виждате ли контролното табло на страничната стена? — посочи Хауард. — Онази машина направи нещо и влакът спря.

Докато гледаха роботите, Клиф усети под краката си трус. Имаше усещането, че наблизо се движи нещо огромно. Сякаш минаваше перпендикулярно на линиите, които виждаше.

— Има друго ниво — каза той. — Вероятно по другата ос на решетката.

— Естествено. Ширината и дължината на Купата — отвърна Тери.

— Тези релси отиват към по-високите ширини — каза Ейби.

— Откъде знаеш? — попита Ирма.

Ейби се ухили.

— Имам вродено чувство за ориентация. Помните ли как по време на обучението ни оставиха в гората, за да открием обратния път?

Клиф помнеше. Беше се провалил. Тогава се бе притеснил да не го отстранят, макар да се справяше добре с останалите полеви тестове.

— И какво?

Ейби се ухили още по-широко.

— Направо ви размазах, не помните ли?

Наистина беше срамно. Клиф усети, че се изчервява. Боровата гора в Джорджия беше идеално равна и максимално гъста, защото от нея се добиваше пресована хартия, така че ходенето беше трудно. Небето беше облачно, така че не можеше и да се ориентира по слънцето. Накрая се бе съюзил с още двама и използваха система, раздалечавайки се на един вик разстояние. Определено не беше метод, с който да обикаляш в дивата природа, където може да има хищници и врагове, но бе сработил. Донякъде. По-късно научи, че насмалко да го изключат заради това. А отгоре на всичко като малък уж беше скаут.

— Е, и? — Ирма изви язвително устни.

Ейби се намръщи.

— Тези релси водят към по-високите ширини. Този влак е товарен и не виждам пътници…

— И? — попита Тери.

Ейби не бързаше да споделя мъдростта си.

— Да се качим — каза Клиф.

— Ако се настаним в някой празен вагон, никой няма да ни види.

„Да хванем товарния“. Клиф помнеше, че е чел книга по въпроса. Очевидно изразът беше класически.

— Така ще сме все едно в капан! — изсумтя Тери.

— Че сега не сме ли в капан? — озъби се Ейби.

— Това са товарни вагони.

Ейби извади комуникатора си и го пусна на бавно възпроизвеждане.

— Снимах първите вагони. — Предният имаше прозорци и в тях се виждаха странно оформени столове. До стените имаше някакви машини. — Приличат на пътнически седалки. Доколкото виждам, няма никой.

— Изглежда рисковано… — почна Тери.

Но Клиф вдигна ръце и ги спря.

— Но как да се качим?

— Ето оттам. — Ейби посочи към страничния коридор. — Вляво има врата. Обзалагам се, че води към релсите.

Тери поклати глава.

— Съмнявам се, че…

Откъм голямата врата, през която бяха влезли, долетя тракане. Всички се обърнаха натам.

— Откриха ни… — изстена Тери. — По дяволите!

Тракането спря и той млъкна. Пауза. Откъм вратата долетя бръмчене.

— Опитват да я срежат — каза Клиф.

— Да се махаме оттук — подкани ги Ейби.

Клиф погледна роботите. Почти бяха свършили с разтоварването. Наведе се към твърдия прозорец и видя широката платформа и разтоварващите машини. Влакът беше дълъг.

Не му харесваше тази работа. „Но когато бягаш…“

— Добре — заяви Клиф. — Хайде по-бързо.

Излязоха от страничния коридор и затичаха към началото на влака. Роботите не им обръщаха никакво внимание.

Пътническият вагон беше по-дълъг от товарните и имаше големи прозорци. Изглеждаше празен и около него не се мотаеха роботи.

Качиха се и Клиф си помисли, че мирише на зоологическа градина. През предния прозорец се виждаше тунелът, осветен на всеки стотина метра от рамките, които излъчваха бяла светлина.

Изпробваха машините на едната страна и откриха, че пускат храна — или поне нещо подобно. Малко като автоматите за закуски. Пускаха някакви пакетирани неща, които приличаха на слама, но не миришеха лошо.

Влакът потегли и ускори бързо, така че всички побързаха да седнат. Седалките се наместиха автоматично по формата на телата им и се подгряха до приятна температура. След толкова много време в магнитната кола Клиф започна да се отпуска.

Клиф подуши въздуха и усети миризмата на озон. Влакът продължаваше да ускорява, но не друсаше и Клиф стана и отиде до предната страна, за да погледне. Доколкото можеше да прецени по стрелкащите се светлини на стените, се движеха с повече от сто километра в час. А влакът продължаваше да ускорява.

Той седна до Ейби.

— Още се ускоряваме.

— Купата е огромна. Този влак е по-добър от всеки, на който съм се качвал. Ако пътуването трае, да речем, седмица, това чудо трябва да стигне до скорост от около сто километра в секунда.

— Хм. Може би отнема по-дълго.

— Надявам се, че не. Тази машини за храна не могат — а може би могат? — да правят храна от нищото.

Клиф не каза нищо. Притесняваше се, че ги е вкарал в капан, и то смъртоносен.