Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (39)

3.

Когато след дълго пътуване с магнитната кола спираха за почивка, Клиф търсеше храна. Беше му хубаво да се раздвижи и да се върне към „донякъде нормалното“, както се изразяваше Ирма.

Автоматично забеляза, че почти няма животински следи и изпражнения. Забеляза узрели къпини. На стъблата на едни големи дървета растяха плодове. Странност, която беше от полза. Двамата с Хауард отделиха няколко от тях с лазерите си. С помощта на наличната екипировка Клиф беше разработил детектор за отрови. Приземяването и бягството през въздушния люк му се струваха далече в миналото. Беше се подготвил за няколко дни на Купата, за да направи биологични тестове, и после обратно на „Слънцетърсач“.

Плодът беше лилав, сочен и вкусен.

Лилавият сок привлече малки мушици, които се опитаха да изсмучат влагата от очите му. Пъхаха се надълбоко в ушите му. Десетки летяха във въздуха и търсеха подходящи цели. Само побягването успя да го отърве, но не задълго.

А и просто заведе мушиците при другите. Стана толкова неприятно, че решиха да се качат в магнитната кола и да избягат. Ейби беше разгневен, защото го бяха нахапали по врата. Изкара си го, като реши да „тества динамиката“. Което значеше още акробатики. Хауард беше измерил магнитните полета около колата и установи, че е асиметричен двуполюс. Всички се натовариха и колата се понесе бързо само на метър от повърхността. Колкото по-тежки бяха, толкова по-бързо се движеха.

— Противоположен интуитет — каза Хауард. — Може би полетата се закачат по-добре към металната повърхност отдолу.

Ейби кимна и каза:

— Смятам, че конструкцията на Купата е метална и магнитните полета са заложени в нея.

— Сещате ли се за онази голяма решетъчна конструкция от външната страна? Може да е гигантска свръхпроводникова линия. Хауард, какъв е магнитният интензитет на повърхността?

— Силен — доколкото мога да измеря с простите инструменти. Поне сто пъти по-голям от земния, може би повече.

Скоро пред тях се извиси планински хребет и Ейби се насочи натам.

— Това не е далече от решетката, която открих — каза Ирма. — Може би е град?

— Тогава да не ходим там — отвърна Хауард.

Включиха биноклите, но хребетът си оставаше гола скала, без следи от живот. Ейби подкара покрай тесните каньони, които водеха към подножието.

— Изглежда пуст — каза инженерът. — Може би ролята му е структурна.

— От ето там ще имаме по-добра перспектива — каза спокойно Клиф. Искаше да огледа отвисоко това необятно място, но досега нямаше представа как да го направи, без да успее да открадне летателно средство. А такива се виждаха твърде рядко в небето.

Заизкачваха се над склона. Скалите бяха предимно голи, но в някои от деретата се виждаше метал, сякаш конструкцията се бе показала. Магнитната кола се справяше добре.

— Според мен магнетизмът се засилва — каза Хауард. Ейби кимна.

— И аз усещам по-добър контрол. Може да се изкачим доста бързо. — Снижи колата още повече и продължиха да се изкачват стабилно.

Клиф гледаше как теренът се отдръпва. Гори, тревисти степи, нагънати хълмове. Склонът ставаше по-стръмен, но магнитната кола се държеше добре и ги издигаше с ръмжене. Зачуди се какво ли я задвижва. Компактен ядрен реактор? Осцилиращото бучене в краката му подсказваше нещо такова, но нямаше как да отгатне извънземните технологии.

Огромни облаци се извисяваха като планини в далечината. Атмосферата беше толкова дълбока, че подобни скупчвания се образуваха и се носеха като небостъргачи от памук. Купата се завърташе за около десет дни и създаваше течения и фронтове в атмосферата. Облаците следваха този ритъм с достолепен такт. Беше видял ефектите на тънкия слой, който задържаше атмосферата — вълничките, които зараждаха ветровете, тук-там въртящи се торнада, лилава буря, наподобяваща покривка на далечна маса. Как беше възможно да се прогнозират температурите и валежите на нещо толкова голямо?

Ейби вече ги бе изкачил нависоко. Все едно катереха сграда без предпазно въже. Вече бяха на нивото на малките облачета и имаха още по-добра гледка. Срещу облаците имаше ясна зона. Клиф гледаше противоположно на ръба, към Дупката. Струята бавно се извиваше и потръпваше, като тънка червено-оранжева змия. Той я проследи към Дупката, но не можеше да види отвъд мъгливата мараня. По-наблизо, отвъд обширните земи, имаше странна извита зона — огледалата.

Тъкмо щеше да се обърне на другата страна, когато видя нещо ново.

Окото му засече отблясъците. Сякаш цялата зона кипеше от активност — примигвания и слънчеви зайчета. Нима огледалата се наместваха, за да коригират струята и да спрат изскачащите нишки?

— Да отидем там — посочи Клиф. — Там би трябвало да живеят тези, които управляват това място.

— Към по-високите ширини ли? — попита Хауард. — Нямаме представа какво има там!

— Нямаме никакви други идеи! — избухна нервно Ирма.

— Значи е време да измислим — заяви Ейби.

 

 

Продължиха да се изкачват покрай скалистите стени на огромната кула и по някое време спряха за сън. До лагера им имаше от спирално извитите дървета, чиято хартиена кора използваха за тоалетна хартия. Ставаше и за печене на риба. Тери откри местна подправка, която придаваше приятен вкус на късовете бяло месо. Клиф изкорми рибите, които уловиха в изненадващо богатия поток, и започна да си води бележки. Имаше някои отклонения от обичайно продълговатата форма. Един от видовете екскрементираше отстрани, а не откъм опашката. Друг имаше кръгъл гребен пак отстрани. Маскировка? Защитен механизъм? Не можеше да прецени.

Всички се наслаждаваха на гледката. От едната им страна се виждаше тъмносиньо море, простиращо се в далечината. Лъжливо плоският хоризонт изчезваше в маранята. Водата не създаваше впечатление за вдлъбнатост, а само за ширина. Клиф се подсмихна. Тук мачтите нямаше да са първият сигнал за приближаващ кораб.

Почти нямаше земен аналог на това място. На Земята дълбоководните същества живееха в постоянен мрак, противно на тукашния безкраен ден. Слънцето оставаше в небето и животните можеха да се ориентират по него. Всички се криеха, за да спят, освен някои от хищните гущери, които дремеха под вечното слънце. Клиф не можеше да прави обобщения отвъд тези голи факти.

Тери застана до него, за да се полюбува на гледката. После заобиколиха една скала да погледнат и от другата страна. Не говореха. Отдавна бяха изчерпали дребните теми за разговор. Безкрайните дни ги уморяваха. Дрехите им бяха от здрава материя, но вече бяха взели да се прокъсват по ръбовете. Когато откриеха поточе и езеро, се къпеха, но по-често намирисваха. Мъжете вече имаха бради, а косата на Ирма все й пречеше. Въпреки това не се подстригваха, защото косите и брадите ги пазеха от ултравиолетовите лъчи. Всички бяха в отлично здраве, но животът на открито започваше да ги изтощава. Най-лошо от всичко беше очакването, че нещата няма да се променят скоро.

— Натам е горната част на Купата, нали? — каза Тери и посочи.

— Питаш за по-големите ширини ли? — Клиф хвърли едно камъче по сивия склон и го проследи как отскача и изчезва в мъглите долу.

— Да, отвъд огледалата. Трябва да е на сто милиона километра оттук.

— Вярно, далечко е — отвърна разсеяно Клиф, защото нещо бе привлякло вниманието му. Включи бинокъла и го насочи към огледалната зона. Тя проблясваше с цветовете на дъгата — дребни подскачащи пикселчета в синьо, бяло и розово. Беше виждал подобно нещо и преди, но сега цели региони от огледалата показваха еднакъв цвят, оформяйки… образ.

Той се опули и прошепна на Тери:

— Погледни натам. Какво виждаш?

— Това е… лице!

— Не просто лице. Човешко лице.

— Какво? — Тери замълча. — Прав си. Жена.

— И се движи… Това е… Бет.

— Да, наистина е тя.

— Устните й се движат.

— Аха. Чакай, аз мога да чета по устни. Май казва: „Ела“.

Клиф усети, че е затаил дъх.

— Ела при мен. Това повтаря.

Лицето на огледалата повтаряше и повтаряше тези думи. От време на време се надипляше на места, когато кохерентността на вълните се разстройваше.

— Дали това значи, че я държат в плен? — попита Тери.

— Това са извънземни. Може да мислят различно. Може да значи, че искат тя да отиде при тях. Или съобщението е насочено към нас и ни кара да отидем при Бет.

— По дяволите — измърмори Тери.

Клиф пак погледна повтарящото се съобщение и се намръщи. Сякаш още бе под влиянието на шока от лицето, за което бе копнял. Беше я сънувал толкова пъти в тези отчаяни дни, представяйки си, че е мъртва или в някакъв извънземен затвор…

— Освен ако самата Бет не праща съобщението.