Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (36)

4.

Следващите шест глобуса бяха с диаметър три-четири метра и бяха разположени през половин километър. И те бяха светове, но не като Земята. Единият беше изцяло син, малко по-голям от останалите. Друг беше гол и леденобял, напукан около екватора. Никоя от сферите нямаше врати и прозорци.

Последната, на около час път, беше много голяма и пак стъклена. Птичи хора от вид, който хората не познаваха, се стичаха към голямата арка на входа й и влизаха вътре.

Бет и спътниците й се приближиха отстрани през папратите и Тананарийв пропълзя до стъклото, погледна и каза:

— Танцуват. Това е бална зала.

Лау Пин застана до нея, погледна и добави:

— Ритуал за чифтосване.

— Има ли разлика? — попита Бет.

Смехът, последвал плоската й шега, показваше колко са напрегнати всички.

Бет също погледна през стъклото. Отвътре се чуваше бавна думкаща музика, проста мелодия с натрупващи се акорди, допълнени с множество перкусии. Птичите хора се клатушкаха, вдигнали глави към тавана.

Слънцето и струята бяха зад гърба им и ако не мърдаха, Бет и Тананарийв можеше да изглеждат като папрати. Вътре имаше платформи с… ложета?… гнезда? Хилядите Птичи хора, включително няколко гигантски Астрономи, обръщаха внимание единствено един на друг. Някои танцуваха, други се биеха, трети… глава до опашка… това сигурно бе чифтосването. Астрономите не участваха. Дали бяха тук, за да надзирават? Или воайорстваха?

— Нямаме работа тук — заяви твърдо Майра.

— Майра, това може да е карта на Слава! Това е последният глобус в парка.

— Тогава да направим няколко снимки.

Направиха ги и продължиха към последната сграда — огромен сребрист купол с широк правоъгълен отвор, от който излизаха релси. Непрекъснато влизаха и излизаха въздушни вагони. На тях имаше открити клетки, а вътре…

— Живи животни — каза Тананарийв.

— И растения. Това е склад — каза Лау Пин. — Гладни ли сте?

Минаха от сенчестата страна на един бавно движещ се вагон и прикрити от него стигнаха до зоната за разтоварване.

Имаше Птичи хора от едрите видове. Някои може би бяха пазачи, но повечето товареха и разтоварваха. Товареха познати неща — плодове, растения и животни от градината-затвор. Разтоварваха папрати, тръстики и треви — цели тонове. Явно това беше храна за различните типове Птичи хора.

Работниците сякаш изобщо не обръщаха внимание на храната, но стомасите на хората къркореха от глад. Влязоха в склада и се скриха зад камара тикви и пъпеши с размерите на автомобили, разрязаха един пъпеш и започнаха да се тъпчат.

Фред посочи една вентилаторна решетка в стената и каза:

— Трябва да се скрием там.

— Защо? — попита Бет.

— Защото смърдим — отвърна Фред.

Беше прав. Можеше да ги надушат.

Преместиха се под въздухопровода, като освен резените пъпеш взеха и разни плодове и някакъв мъртъв бозайник.

Вятърът беше освежаващ.

 

 

Ядоха, спаха и ядоха пак.

— Най-лесно е да носим храната в себе си — каза Фред съвсем сериозно, докато се тъпчеха.

— Мисля, че разбирам… — продължи той.

Всички го погледнаха.

— Какво? — попита Бет.

— Ще ме помислите за луд, но…

— Живеем като мишки в гигантски извънземен супермаркет, Фред — каза Бет. — В купа с размерите на слънчева система. Никой от нас просто не може да е нормален.

— Много звезди са по двойки — каза Фред. — Може би повечето.

— И какво?

— Мисля, че онази сфера, първата, беше карта на Земята. Отпреди да се оформят континентите.

— Защо им е да правят глобус на Земята? — попита Лау Пин.

— Защото са динозаври.

Лау Пин се засмя.

— Да бе!

— Някои динозаври са станали разумни. Развили са пътуването сред звездите. Започнали са да проучват. Посетили са братската звезда на Слънцето. Не сте ли се чудили как така динозаврите са живели на достатъчно топло? Спомнете си, че Слънцето е било доста по-хладно.

— Стига де. — Лау Пин още се усмихваше.

— Братска звезда — каза Тананарийв. — И са я откраднали?

— Била е тяхна. Както и Земята. Напуснали са Слънчевата система, но може би са взели планетите около звездата Викрамсинг. Като зърно за мелницата.

Бет забеляза, че Майра не се усмихва, което означаваше, че пак мисли за загиналия си съпруг. Прегърна я и продължи да слуша, докато обсъждаха налудничавата идея на Фред.

Опита да я обмисли без насмешка. Бяха видели построяването на Купата. Ако човек не се намираше на нея, щеше да умре от смях. Свят-чаша. По-напредналата версия може би щеше да има нощ и ден от орбитиращи пакетчета чай. А в дръжката щеше да има космодрум. Но Фред беше толкова убедителен…

Интелигентни динозаври. Еволюирали в Птичите хора. Може би вече са имали пера.

— Възможно е — каза тя и опита да се пошегува. — Динозаврите са били големи и сто на сто са мислели мащабно.

Беше добре да се разсеят от ситуацията, поне за миг. Бет започна да се чуди как да ги накара да продължат. Не бяха гладни и в плен, но ниската гравитация щеше да ги разболее, ако останеха тук. Костите им щяха да станат крехки, а неврологичните функции постепенно да ерозират.

Лау Пин и Фред наблюдаваха далечните работници, без да спират да ядат.

— Май са от същия вид, дето ни пазеха — каза Фред.

— И ни хранеха — добави Лау Пин.

— Не. По-различни са. Виждаш ли звездната шарка отстрани? И освен това не разтоварват… просто обикалят?

— Търсят ни.

— Да. И обикалят системно. Ако останем тук, ще ни заловят.

— Не са много добри в издирването, иначе досега щяха да са ни хванали.

— Сигурно им липсва практика — каза Бет и погледна Фред. — Имаш ли някаква идея? Защото аз не виждам как ще се промъкнем покрай тях.

— Може да се скрием в пъпеш — предложи Майра. — Или в два-три. Да изчакаме да ни отминат.

— Стига глупости — каза Фред. — Да се махаме.