Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (32)

5.

Най-тъжното бе, че магнитното гребло на „Слънцетърсач“ работеше по-добре като спирачка, отколкото като ускорител.

Палубата трепереше под краката на Редуинг с тихо ръмжене. Греблото се протегна — разширяваше се и се свиваше като дроб, и „Слънцетърсач“ забави. Контакт — и корабът започна да ускорява.

Редуинг мразеше ръмженето и тласъците, може би защото отразяваха състоянието на собствените му нерви. За да запази контрол над полета и да поддържа магнитните полета, корабът трябваше да захранва двигателите с плазма. Но тук гъстотата й беше ниска и „Слънцетърсач“ трябваше да разгъва магнитните екрани, за да запазва равновесие. Корабът следваше неприятна орбита, плъзгаше се над Купата и се опитваше да прихване сигнал от изгубените групи.

— Джам, не можем ли да го поизгладим? — попита капитанът.

Стройният мъж — взираше се напрегнато в контролното табло — поклати глава.

— Опитвам се, сър. Устройството на Аяан се скапва, когато променяме ускорението.

— Не мога да получа кохерентност! — обади се Аяан от близката контролна станция. — Антените не могат да се фокусират.

Редуинг бе раздразнен, защото се чувстваше технически некомпетентен. Кораб от класа на „Слънцетърсач“ беше сложна саморегулираща се система и никой не можеше да овладее дори част от безкрайния лабиринт на технологиите му. Беше не толкова кораб, колкото съвкупност от изкуствени интелекти, внедрени във всяка подсистема. Не се държеше като кораб, а като електромагнитна метална кутия, управлявана от разпръснато електромагнитно съзнание.

В сравнение с него древните автомобили бяха като идиоти, работещи само защото аналоговите връзки, наречени „саморегулиращи се мрежи“, се справяха относително добре, като всичко това бе постигнато с безкрайни тестове и много смъртни случаи. Автомобилите бяха еволюирали чрез каране. „Слънцетърсач“ пък произлизаше от двувековната еволюция на развити интелекти, без да има огромен индивидуален капацитет. Наистина, интелектите в системите на кораба не бяха по-добри от нормален човек, а в някои случаи си бяха и по-лоши. Но сумата от тях, както и при цели човешки култури, беше по-мощна от линейната последователност. Модерната човешка цивилизация бе по-нисша от най-великите й интелекти като Годел и Хайншлихт. „Слънцетърсач“ беше антология от самокритични и дисциплинирани умове. Всеки живееше по система на награди и ограничения, в общност с разнообразни таланти. Това практически го превръщаше в социален интелект, който се простираше отвъд пълните разбирания на кораба. Доста наподобяваше човешките общества. Номинално служеше на Земното общество, но бе еволюирал през вековете на полета в собствено оригинално общество — нещо нормално за разумните мрежи.

И можеше да се обновява.

— Капитане! Подсистемите откриха начин да увеличат кохерентността — извика Аяан. — Никога не съм ги виждала да правят така.

Редуинг застана зад нея и загледа объркващите графики на екраните. Умните системи се свързваха и реагираха за милисекунди на извивките и тласъците по траекторията на „Слънцетърсач“. Стотиците елементи в устройството на Аяан се мъчеха да компенсират, като ретина, реагираща на промените на светлината.

Решетката на сигнала се промени и цветовете започнаха да се сливат. Появи се силна пулсация.

— Прихванах комуникатора на Ейби — извика Аяан развълнувано.

— Изпрати биоданните от Бет, веднага.

— Вече ги пуснах, заедно с нашия сигнал — отвърна Аяан.

— Каква е ситуацията при тях?

— Ето съобщението: ИЗМЪКНАХМЕ СЕ ОТ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ. ДВИЖИМ СЕ ПРЕЗ ГЪСТО ГОРИСТ ТЕРЕН. НАСОЧВАМЕ СЕ КЪМ ПУСТИННАТА ЗОНА.

— Само това ли?

— Трябваше да синтезирам сигнала им три пъти, за да получа дори толкова.

— Може ли да изпратят повече подробности?

— Ще ги накарам да съхранят данните и да ги излъчат. Това ще позволи да настроят комуникатора да изпраща оптимално съобщение, щом ни прихване.

— Няма ли аудио?

— Твърде шумно е. Измъкнах това от повтарящото се текстово съобщение. Късмет, като се има предвид, че…

— Какво?

— Колко е слаб сигналът им, колко бързо се движим и проблемът с антената…

— Ясно — каза Редуинг. — Отлична работа, лейтенант. Тя се усмихна и добави:

— Ще изпратя целия текст на вашия адрес.

— Иска ми се да имахме повече хора, които да го анализират.

— Експертите ни са долу и събират информация.

Той кимна и се навъси. Не биваше да показва несигурност пред екипажа. Така че попита строго:

— Ейби получи ли информацията за храната?

— Току-що. Изпрати ни потвърждение. Оп, ето, връзката изчезна. По дяволите!

— Знаеш ли, точно преди да потеглят Клиф се притесняваше, че няма да могат да смелят никоя от местните храни — каза Редуинг. — Донякъде е забавно, че сега му изпращаме меню.

— Според мен това е сериозно откритие — заяви Аяан.

— Наистина ли? Аз си мислех, че е проста работа. Храната си е храна.

— Повечето биохимици смятат за исторически инцидент това, че всичките ни захари са с дясна ориентация, а аминокиселините са с лява. Съвсем лесно би могло и да е обратното.

Редуинг примигна. Забравяше, че екипажът има множество специалности, така че загубата на един експерт да не им навреди сериозно.

— Е, положението е такова — каза той. — Бет каза, че групата й е страдала от разстройство в началото, но хапчетата ги оправили. Може би и с хората на Клиф е било същото.

— Според съобщението на Бет повечето им информация идва от извънземните.

— Може би познават отровите, които вероятно са относително универсални… Интересна идея.

Забеляза, че Аяан го наблюдава внимателно.

— Сър, разбирам гледната точка на Клиф и съм съгласна с нея. Особено с предложението да тестват дали извънземният въздух ще е опасен за нас.

— Което вече направиха. Не е.

— Бет съобщава за подобни на грип симптоми и разстройство, но като цяло — нищо страшно.

— Може би просто имат късмет.

Тя поклати глава.

— Интересното е, че идеите, които имаме с Клиф, са доста вероятни. И въпреки това вие ги игнорирахте.

— Не съвсем. Казах да е внимателен, но да продължава. Трябваше да слезем долу и да си опитаме късмета.

Аяан се усмихна.

— Да, и ви се възхищавам. Взехте решение въпреки страховете ни.

За миг той се зачуди дали му се подмазва. Не — тя не беше от тези, които се издигаха с целуване на задници.

— Това ми е работата.

— Радвам се, че не е моя — засмя се Аяан.

— Преди всичко да свърши, ще се наложи и ти да взимаш решения. Един съвет. Най-голямата грешка е да се страхуваш твърде много да не сгрешиш.

Сега се засмяха и двамата и се почувстваха по-добре.

 

 

Вечерта Редуинг лежеше в койката и мислеше за казаното от Аяан.

Медиите на Земята непрекъснато правеха аналогии между космоса и океана и го сравняха с Кук и Магелан. Но онези мореплаватели бяха имали огромен опит. Бяха се издигнали, като бяха плавали до близки пристанища, бяха изучавали навигация и постепенно бяха предприемали по-дълги плавания. Космическите капитани от първо поколение бе трябвало да направят гигантски скок в летенето из Слънчевата система, Куйперовия пояс и покрайнините на облака на Оорт до междузвездните пространства. Все едно да тръгнеш на околосветско, след като си плувал само до съседния остров.

Той беше пилотирал магнитния кораб при едно от първите навлизания в облака на Оорт и се бе справил добре. По време на изпитанията „Слънцетърсач“ бе надвишил една десета от скоростта на светлината само веднъж, и то за седмица. Преди него бяха потеглили пет кораба и през първото десетилетие никой не докладваше за подобни проблеми. Плаваха в непознати води, ако трябваше да използва морската терминология.

Магелан бе загинал в битка на Филипините. Бил убеден, че Дева Мария е на негова страна и че не може да загуби, въпреки че го превъзхождали многократно. По-късните поколения бяха кръстили една галактика на него, макар да беше взел доста глупави решения, особено последното, заради емоциите си.

Може би в крайна сметка аналогиите можеха да са полезни.