Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (30)

3.

Редуинг ядеше от Порцион 47 — изкуствено месо със сос от нар и гарнитура от кафяв ориз и зеленчуци. Имаше еднакъв вкус, както винаги — сладникав и пикантен. И тъй като го беше ял безброй пъти, бе скучно. Въпреки това цитрусовият вкус бе приятен. Но пък всяко хранене го подсещаше за намаляващите запаси на „Слънцетърсач“.

Всяка прилика с истинския живот бе добре дошла в керамичната клаустрофобия. Докато корабът се движеше в междузвездната плазма, поне можеше да се използват слушалки, които да изолират шума. Не и тук обаче, защото двигателите се бореха тежко и издаваха електромагнитна кашлица. Някои от екипажа твърдяха, че не обръщат внимание на ръмжащите двигатели, но Редуинг не можеше. Не че го показваше, разбира се. Трябваше да е спокоен, стабилен и неподатлив в отчаяно несигурната ситуация.

Свързването с групата на Бет беше единственият им успех. Преди това Редуинг командваше кораб с постоянни навигационни проблеми и нямаше никакъв контакт с повърхността. Почти бе отписал целия експедиционен отряд.

Аяан Али се приближи и зачака почтително до масата. Аяан беше от арабски произход и носеше униформа като всички останали, но понякога на вечеря носеше було и лъскави изумрудени обици.

— Слушам те — каза Редуинг официално. — Докладвай.

— Свързахме високочестотните антени заедно.

— Как е сигналът на Бет?

— Силен и…

— Може ли да получим видео?

— По дяволите, капитане, работим със сигнал от скапан полеви телефон!

— Отговори на въпроса и после се оплаквай.

Аяан замръзна за цели три секунди. След това заговори бавно:

— Не, сър. Още нямаме визуална връзка.

— Проблемът в честотата ли е, или в шума?

— Към този момент това няма значение, сър.

— Хм. — Той взе схемите, които му бе донесла. — Някакви оплаквания?

Аяан примигна и присви устни.

— Не, сър. И никакви извинения.

— Чудесно. — Редуинг си позволи лека усмивка.

Аяан му показа схемата на външната конструкция, която бе сглобила от корабни подпори.

— Щом оправим настройките на свързаните антени и оптимизираме приемането на сигнала на Бет, ще разполагаме с работеща система.

— И ще може да започнете издирването на Клиф?

— Да, но както знаете, не сме наясно с каква екипировка разполага неговата група.

— Би трябвало да имат полеви комуникатори.

— Дали са успели да ги запазят? Въобще не засичам сигнал.

Редуинг разбираше достатъчно и знаеше, че групирането на микровълновите антени отвън е дяволски трудна работа. Антените трябваше да бъдат свързани хардуерно и софтуерно, за да се превърнат в едно гигантско ухо. Да се работи върху постоянно подвижната платформа, обикаляща Купата, и да бъдат фокусирани по подвижната повърхност — дори не можеше да си представи всички проблеми.

— Отлична работа, Аяан. Знам, че е трудно. Продължавай да търсиш сигнал.

При тази неочаквана похвала тя примигна.

— Да, сър.

Редуинг кимна и измина енергично — по-скоро за пред екипажа — петте метра до основния екран на мостика. Цялата полусфера беше гигантски дисплей, който можеше да показва истински образи и динамично променящи се схеми. Редуинг беше наредил вътрешната, центробежна гравитация на кораба да бъде като на Купата — 0,8 g Всички трябваше да са готови да слязат и да помогнат, ако се наложеше. Но нямаше да прати никой долу, преди да научи повече.

Усети внезапен тласък и корекция и тръгна към пилотския пулт.

— Как са индукционните намотки?

— Пращят — отвърна пилотът. Казваше се Джампудвипа, но всички го наричаха Джам. Изправих го с ускорителите в трета зона. Едва успяваме да съберем достатъчно плазма, за да не изпада системата в паразитни осцилации.

— По дяволите! Можем ли да достигнем делта?

Джам сви рамене.

— Може би.

Гледката на Купата заемаше почти цялата светеща полусфера.

Пейзажът се разгръщаше със замайваща скорост, защото се движеха с орбитална скорост от десет километра в секунда. Такова изобилие! Гори, кипящи от обещаваща зеленина. Огромни сини морета, пустини със златист пясък, реки, виещи се през долини с ниски хълмове. Над континентите, които бяха по-големи от Земята, бушуваха бури и урагани. Необятна, невъзможна география. Наистина завидна конструкция. Но кой я бе построил? Или… какво?

Редуинг погледна комуникационните честоти. Сигналът на Бет беше изчезнал, но групата й все пак бе успяла да се свърже за няколко минути. За да я държат в обхвата, Редуинг и Джам трябваше да маневрират постоянно, като редуват вахтите с втория пилот. Клеър Конуей, жилава русокоса жена. Но слънчевият вятър беше твърде слаб, само колкото да поддържа индукционните камери. Вакуумът беше добър, но вятърът на червената звезда бе по-слаб от този на Слънцето. Очевидно плазмата се насочваше в струята. За инженерите продължаваше да е мистерия как точно работи магнитното фокусиране. Цялото това странно място бе звучен шамар в лицето на човешките усилия. Дори „Слънцетърсач“ беше като жалко сапунено мехурче в сравнение с него. Огромната купа се въртеше толкова бързо, че покриваше периметър колкото орбитата на Меркурий на всеки девет дни.

Задачата на Джам беше да ги държи близо до атмосферата, за да улавят слабия сигнал на Бет. Летяха толкова близо, че земята отдолу изглеждаше като равна повърхност, безкрайна синьо-зелена стена, осеяна с облаци и морета, по-големи от всяка планета. И всичко това под постоянния блясък на звездата и струята, които хвърляха в дълбоката атмосфера сияния, сенки и светлини.

Редуинг — виждаше напрежението на Джам — попита:

— Още колко можем да издържим на този валс?

— Ден, най-много два.

— А после?

— Ще трябва да използваме реакционните двигатели.

— Не можем да си позволим да хабим реално гориво.

— Знам. — Воднистите очи на Джам се обърнаха към капитана. — Но не мога да променя законите на механиката.

— Джам, чувам само ала-бала. Време е да помислим сериозно, иначе ще изгубим връзка с нашите хора.

Почти щеше да каже „моите“, но се удържа. Твърде собственически дори за капитан. Трябваше да изглежда спокоен и съсредоточен, да е над суматохата и да мисли за по-широката картина.

Реши да остави за малко Джам на мира и тръгна през командната кабина, като оглеждаше дисплеите за евентуални неприятности. Бяха събудили само малка част от екипажа, за да съхранят запасите, но дори тези няколко човека го изгледаха нервно, докато минаваше покрай тях — наблюдаващ, но и някак отдалечен.

Редуинг мина покрай биосектора и спонтанно реши да влезе. Лъхна го силна миризма. Едно от прасетата се бе измъкнало. Изквича и се изпърдя. Това обаче се оказа само увертюра: прасето се изсра на палубата, след което се обърна и побягна.

Редуинг нямаше намерение да чисти. Обади се на полевия биолог Кондит и тя дойде и сви рамене.

— Съжалявам, капитане. Измъкна се, докато им давах храна.

— С какво се хранят?

— С всичко. Остатъци, човешки отпадъци от въздушните филтри. Дори със собствените си лайна, ако ги оставиш.

— Може би трябва. Така им се пада.

Тя го прие сериозно и кимна.

— Да, може да помогне в хранителното рециклиране. Ние извличаме осемдесет процента от азота в урината, но почти нищо полезно от твърдите отпадъци. Може би трябва да ги даваме на прасетата.

Редуинг хареса донякъде идеята. „Да ядат лайна! Мария Антоанета го е казала точно“. Все пак успя да запази сериозно изражение и отсече:

— Проучи възможностите.

Върна се в централния коридор и вдиша с облекчение рециклирания въздух. Трябваше да внимава да не показва чувството си за хумор.

Надяваше се, че никой на кораба няма достъп до досието му. Десетилетия преди да бъде построен „Слънцетърсач“ той презираше идеята за междузвезден Ноев ковчег и бе написал заядливо писмо до програмата. Предлагаше им да изпратят роботизирани кораби с просто съобщение. „Направете десет копия на това съобщение и добавете името си в края, след което го изпратете на десет разумни раси. След четири милиарда години името ви ще стигне най-отпред в списъка и ще управлявате галактиката“.

Шега, бързо забравена. Комисията, която му бе поверила командването, не я спомена. Може би не й бяха обърнали внимание. Но сега не можеше да се прави на шут.

Когато се върна на мостика, Джам го погледна и каза:

— Капитане, мисля, че… — Млъкна, сякаш смяташе, че идеята му е твърде налудничава. — Ами, може да опитаме да натрупаме плазма, като… като се доближим до струята.

— Твърде е опасно. За малко нямаше да успеем да прелетим през нея.

— Само ще я доближим, без да навлизаме в турбулентната топлина.

Редуинг се усмихна. „Турбулентна топлина“ беше добро описание.

— Да гребнем малко плазма и да я складираме?

— Вярвам, че можем, ако разтегнем кръстосаната секция на греблото.

— Но това ще ни отдалечи твърде много от Купата. С голямо делта-ви.

— Изчислих, че можем да наваксаме с натрупаните резерви.

Очите на Джам казваха, че решението е на Редуинг.

— Но ще загубим връзка с Бет, нали? И едва ли ще можем да се свържем с групата на Клиф с новата антена на Аяан.

Джам кимна.

— Да, така е. Но можем да се ускорим силно, ако се плъзнем покрай Купата и се върнем в рамките на десет дни.

— Планирай го — каза Редуинг. — Искам да дам шанс на Аяан да засече Клиф. След това ще видим.

— Да, сър.

Редуинг закрачи отново. Искаше му се да има повече опции. Отново изплува съжалението, че не е слязъл на повърхността — като зло черно псе, — но той го потисна. Преценката му беше правилна, въпреки че му се налагаше да седи затворен тук.

Като част от обучението си и за да се справя по-успешно с медиите, беше проучил някои от старите идеи за междузвездно пътуване. Бяха едновременно смешни и нелепи. Един сериал от Ерата на апетитите представяше смел капитан, който винаги се впускаше в приключения на планетите. Никой не поставяше действията му под въпрос! Разбира се, имаше и множество мечтателски, боклучави идеи — свръхсветлинно пътуване, и то след Айнщайн, извънземните естествено говореха на английски, имаше и телепортация, за да отскачат светкавично където си пожелаят. Никой не обясняваше защо при наличието на неограничени ресурси икономиката не е рухнала. Все пак корабите им можеха да произвеждат с лекота храна, уреди, пари, даже и хора.

Въпреки това хората от Епохата на апетитите имаха мечти. Просто не мислеха сериозно колко трудности и смърт ще коства непознатото.

Той се усмихна и продължи с окуражителните коментари, докато обикаляше мостика, запазил мислите си за себе си, както винаги.