Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (27)

7.

Тананарийв никога не бе желала толкова отчаяно да е нощ.

Бяха се приспособили, макар и бавно, към спането на постоянната светлина. Увиваха се в продълговатите влажни гъвкави листа на гигантските растения. Майра им беше направила маски, които помагаха донякъде. Въпреки това сънят беше неспокоен и Тананарийв често се будеше от някой животински крясък. Затова, когато се надигнаха в уреченото време, беше сънлива и замаяна.

Трябваше да се измъкнат, без да привличат вниманието на Слугите. Не беше лесно. Лау Пин ги поведе крадешком по предварително проучения маршрут. Тананарийв бе настояла да тръгне, въпреки че имаше проблеми по осеяния с корени терен. Тънката почва караше дърветата да разпростират корените си по повърхността и това правеше ходенето трудно.

Абдус беше рискувал живота си за дългите въжета, които носеха. Беше обикалял с километри из гористата тераса, в която бяха затворени, за да се отдалечи от останалите. Проста предпазна мярка в случай, че бъде открит. Отрязваше сегменти от мрежата и ги отнасяше, преди някой паяр да се появи да я поправи. Беше въпрос на минути. Разрязването на нишките изпращаше сигнал по мрежата и огромните създания се юрваха да я поправят. Изглеждаха като среднощни кошмари, наблъскани с кофеин.

— Време е да драсваме към териториите! — обяви Тананарийв доволно, когато бяха готови. Фред се ухили. Останалите не схванаха, че е цитат от „Хъкълбери Фин“. Бяха напрегнати и готови.

Време беше. Но темпото я изтощаваше.

Тананарийв се мъчеше да не изостава от Фред и Лау Пин, които мъкнеха намотките на раменете си, разделени с листа, за да не се слепват. Ръката й беше почти излекувана, но я болеше, а потта, която се стичаше от челото й на едри капки, щипеше на очите й.

Изпълзяха тихо от лагера. Слугите не спяха едновременно и Тананарийв от известно време ги наблюдаваше, за да прецени кога има най-малко будни. По нейни сметки сънят им траеше около три земни дни.

Хората се измъкнаха тихо, като оставиха чучела от дърво, увити в листата. Никой от Слугите не вдигна тревога.

Безшумното предвижване изискваше концентрация. Въздухът сякаш се събираше в носа й и изпълваше дробовете с гъста мъгла. Когато стигнаха до оградата, Тананарийв вече се чувстваше замаяна. Ръката я болеше. Лау Пин смяташе, че на това място гладката ограда е малко по-ниска. Едно голямо дърво бе паднало от другата страна и я натискаше. Неприятно наблизо минаваше коридор на паярите.

Чевръсто развиха намотките. Лау Пин и Абдус започнаха да ги снаждат с бързи лазерни импулси и се разнесе миризма на прегоряло мляко. Бяха се упражнявали и можеха да свържат краищата за секунди.

Тананарийв зае позиция до бариерата, както бяха тренирали. Стената беше прозрачна и гладка, вероятно за да не могат животните да се катерят по нея. Беше висока поне сто метра. Тя погледна към джунглата от другата страна. Стената сякаш беше от древно стъкло с шупли и набраздявания, които разваляха гледката. Осъзна, че е точно това, стъкло, което бавно се бе стекло надолу. Сигурно бе стандартна ограда, използвана за отделянето на животни. Но очевидно не на разумни животни.

Абдус и Лау Пин вързаха единия край на намотките за парче дърво, което Лау Пин беше премерил и отрязал преди няколко дни. Беше се оказал доста сръчен. Бе сглобил и нещо като балиста от жилавите лози, с извити подпори и кош за изстрелване.

Започнаха да опъват системата. Бяха го оттренирали и изглеждаха уверени. Щом бяха готови, Лау Пин започна да отброява.

Тананарийв се възхищаваше на устройството — приличаше на средновековна машина и го бяха построили буквално от нищото.

— Огън! — не можа да се сдържи Лау Пин. Енергията на опънатите лози изстреля снаряда на Абдус във висините, той мина над оградата и започна да пада от другата страна. При 0,1 g изстрелът им имаше десеторно по-голям обхват, отколкото на Земята. Простата физика бе довела до множество комични инциденти, докато се учеха да ходят, но сега им се отплащаше. Трупчето — теглеше нишката от намотките — тупна от другата страна с едва доловим звук.

— Готово! — заяви Лау Пин.

Бет започна да се набира. Бледата нишка бе здрава и достатъчно лепкава, че да може да се задържи. Изкачваше се доста бързо в ниската гравитация.

Нещо зад тях се разшава.

Тананарийв се обърна и видя два паяра — движеха се по мрежата си на стотина метра от тях. „Как са разбрали? Вибрациите? Или по миризмата?“

Паярите се спуснаха към тях.

Абдус се обърна и стреля с лазера си. Създанията не спряха. Той уцели едното в четирите издадени очи и то трепна, отвори уста и се видяха черни зъби като щипци. Създанията не издадоха звук, но раненото се надигна, сякаш да ги стресне с размера си. Тананарийв го простреля в корема и то рухна с трясък и не помръдна.

Но партньорът му не забави ход. Отмяташе големите дървета, сякаш бяха фиданки, и даже изкореняваше някои. Абдус остана на място, а останалите се занабираха по въжето. Тя стреля отново, но вторият паяр изглеждаше неуязвим. Започна да издава тънък писък.

— Тръгвай! — подвикна Абдус. — Хайде!

Тя стреля за последен път. Създанието вече се движеше по-бавно, но бе само на двайсетина метра. Тананарийв пъхна лазера в колана си и подскочи към въжето. Веднага усети остра болка в ръката. Въпреки това се закатери, като опираше крака в стената.

Разбира се, паярите можеха да се изкачат по въжето. Не бяха помислили за това. Основните им притеснения идваха от слугите и Мемор, но в момента заплахата идваше от паярите.

Беше стигнала до средата, когато чу писък. Не издържа и погледна надолу.

Абдус беше под съществото. Чу се гъргорене и писъкът спря. Паярът не се поколеба и сграбчи въжето. Крайниците му бяха дълги и гъвкави и се движеха невероятно бързо.

Създанието започна да се катери. Абдус изглеждаше като носна кърпичка, смачкана и захвърлена, след като на някой му е текла кръв от носа.

Паярът я настигаше. Тънкият остър писък ставаше по-силен.

Тананарийв се закатери трескаво. Чуваше как грамадното същество си поема дъх, продължително и шумно.

Тя погледна нагоре и видя Лау Пин — прицелваше се от върха на оградата. Лъчът проряза въздуха до главата й. Пред очите й заиграха светлинки. Ново избръмчаване. Дъхът й свистеше, но тя не обръщаше внимание на болката в рамото.

Лау Пин й подаде ръка, изтегли я на ръба и тя се изви, за да не му пречи.

— Няма начин… — извика той. Ново остро избръмчаване до ръката й. Нишката се отпусна.

Тананарийв увисна през ръба, изписка и се превъртя с лице към стената. Сиво-кафявият паяр беше точно под нея. Тя се притисна към стената и си смачка носа. Потече й кръв.

Огледа се. Лау Пин падаше надолу. Беше прерязал въжето с лазера. Паярът също падаше. Вече не пищеше.

Тананарийв висеше и го гледаше. Съществото се приземи бързо и грациозно като котка. Раздвижи крака и нададе нисък тъжен звук. А след това подскочи към нея.

Падна, но щеше да пробва отново.

Тя погледна надолу.

Въжето беше паднало. Всички я гледаха. Разстоянието беше повече от сто метра и тя не чуваше какво й викат.

Паярът идваше. Може би си имаше начин да се задържа за стената. Тя изобщо не искаше да мисли как.

На петдесетина метра под нея имаше дърво. Листата изглеждаха дебели, виждаха се и няколко клона. При тази ниска гравитация — не, нямаше време за пресмятания.

И Тананарийв скочи.

Превъртя се и опита да падне на крака. Клоните изпращяха под ботушите й, един я удари в лицето. Един по-голям закачи ребрата й и тя усети остра болка. Полетя надолу с главата, но в последния момент успя да се превърти.

Падна тежко, претърколи се и се огледа.

Паярът се стовари през дървото — трошеше даже дебелите клони и пръскаше листа — и скочи точно до нея.

Бет го простреля в огромната многоока глава. Той трепна, изписка тихо и застина.

Тананарийв погледна през стената. Абдус бе също така неподвижен, както и паярът.