Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (26)

6.

Съобщението от Редуинг повдигна духа им. Но настроението скоро спадна пред настойчивия въпрос: „А сега какво?“.

Излъчвателят на Лау Пин не можеше да достигне до „Слънцетърсач“. Редуинг можеше да фокусира един мегават от 14,4-гигахерцовата си енергия към тях, но излъчвателят, дори напълно зареден, можеше да изкара само двуватов нефокусиран сигнал.

Значи бяха заклещени. Бет наблюдаваше реакциите им. И в този момент, насред скучните дневни грижи, Абдус направи истинско чудо.

— Нося ви малко радост — заяви той. Държеше една от манерките, които им бяха дали Слугите. След като бяха установили ежедневен ритъм в събирането и приготвянето на храна и останалите подробности на уседналия живот, вече имаха време и за други неща.

Абдус им раздаде малките чаши, изработени от Слугите, и им наля някаква мътна течност. После каза въодушевено:

— Наздраве!

Всички отпиха.

— Първак! — възкликна Фред.

Абдус го погледна обидено.

— Вино. Направих го от остатъците от плодовете.

— Менте — извикаха едновременно Майра и Лау Пин. Майра дори се хвана за корема в комично повръщане.

Въпреки това им хареса. Бет отказа втора чаша и продължи да наблюдава останалите. Те гримасничеха, но това не ги спираше да пият. Нито пречеше на все по-силния смях, мръсните истории, очевидните лъжи и блесналите погледи. След всичко случило се имаха нужда от разпускане. Алкохолът им предоставяше лесен начин. „Остави ги на мира“. Наблюдаваше обаче Фред Оджама, който ставаше все по-унил и след известно време заяви, че не бива да пие повече, и остави чашата си.

На другата сутрин всички бяха махмурлии и главите ги цепеха. Свършиха със задачите и се отпуснаха. Слугите с гладко оперение им донесоха цилиндрични контейнери и ги оставиха в краката на Майра. Тя отвори един и внимателно го подуши.

— Мирише на… алкохол.

Бет направи гримаса. Извънземните се бяха усетили бързо. Ако искаш затворниците да са кротки, дай им от древното химическо съединение, което утешава, но и замъглява ума. Хитро, но и опасно.

Със следващото си изявление Лау Пин се издигна в очите й.

— Не ми харесва, че ни наблюдават. Доказва, че се опитват… — Не довърши мисълта си.

— Какво? — попита Бет. — Да ни държат упоени ли?

— Просто се грижат за нас — възрази Майра.

Лау Пин изви иронично устни.

— По-лошо. Ясно е, че разбират от органична химия. И че ние не сме гости, а опитни животни. Експериментират с алкохол, за да видят как ще реагираме.

Бет беше съгласна.

Беше време за обяд — съгласно часовниците им, а не според постоянната слънчева светлина. Лау Пин се зае да разшири тоалетната яма, а останалите се заловиха да пекат рибата и зеленчуците, които бяха събрали от близката околност. Дори простите задачи изискваха усвояване, защото работа при 0,1 g променяше всичко, с което бяха свикнали. Справяха се, но им липсваше живец.

Бет беше притеснена. Нямаше нова вест от Редуинг и започваха да установяват рутина.

Лау Пин извика и се появи тичешком откъм определеното за тоалетна място.

— Елате да видите! Почвата е дълбока само метър.

Наистина бе така и това бе напълно естествено. Купата беше тънък слой, построен да гледа към централната звезда и да улавя светлината. Не можеше да е много дебела, без да причинява сериозни проблеми дори само с масата си. Почвата бе дълбока колкото за нуждите на екологията. Лау Пин беше разкрил метални плочи и тръби — основите на тази странна конструкция, по-голяма от всеки свят.

По време на обяда обсъдиха открилите се възможности.

— Ако издълбаем тунел? — попита Майра. — Как можем да се възползваме?

Фред се усмихна.

— И да бъдем засмукани от вакуума? Предполагам, че извънземните имат бързи методи за запушване, но не и преди да загинем.

Всички кимнаха. Бет огледа унилите им изражения. „Трябва ни цел. В противен случай се превръщаме в пасивни пленници“. Беше обучена какво да прави. Трябваше да ги обедини за постигането на някаква цел. „Заеми се със следващата задача. Веднага“.

Знаеше, че е вярно. В трудна ситуация не трябваше да се бездейства само защото е по-лесно и удобно. Не биваше да зациклят в пасивно състояние. Хората, които се предаваха, загиваха.

Абдус каза нещо, което я откъсна от размишленията.

— Намерих тези нишки от паярска мрежа. Сигурно са паднали по време на поправката. Те отделят тази материя, точно както предполагаше Бет. Видях един. Наистина са страховити! Както и да е, успях да свържа нишките…

— Как? — прекъсна го Бет.

— С лазер. Загрях двата края и ги снадих. — Абдус се усмихна, очевидно доволен, че е намерил с какво да се занимава, и извади от торбата си двете еднометрови бели нишки, от които бе изградена мрежата. — Виждаш ли, могат да се свържат със загряване. Предполагам, че са били откъснати…

— Значи можем да си направим въжета — заяви Лау Пин. — И да ги използваме…

Бет се усмихна.

— За да се махнем оттук.