Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (22)

2.

Топлата влага беше толкова гъста, че сякаш можеше да я нарежеш на кубчета и да иззидаш стена. Бет беше доволна, че я усеща. Скоро дрехите им щяха да се износят. Поне наблизо имаше поток, в който можеха да се къпят и от който да пият вода. А и Астрономите им позволяваха да палят огън. Чудеше се дали Мемор ще им позволи да използват инструментите, с които разполагаха, но очевидно гигантските извънземни не вярваха, че дребните човеци могат да им навредят.

Да навредят едва ли. Но може би можеха да избягат.

Минаха няколко дни след преминаването на огромните паякоподобни същества. Бет не спеше добре. Останалите отбелязаха, че огромните същества, които Абдус нарече паяри, не им бяха обърнали внимание и че може би не са хищници. Но Бет бе видяла колко бързо се движеха острите им крайници по здравите нишки. Това разпалваше фобията й от паяци и я караше да потръпва.

Тананарийв се възстановяваше добре. Но всички бяха станали неспокойни, след като вече разполагаха с храна и елементарни удобства.

Майра се качи на едно особено голямо дърво и се върза за ствола на височина стотина метра. Видя пернати гущери, които имаха разкошна окраска и можеха да летят между дърветата. Очевидно бяха еволюирали към маймунски живот. Нарече едната разновидност мамутски маймуни. И те по подобие на повечето тукашни животни бяха големи, но не приличаха на горили. Бяха срамежливи, с издължени ръце и торсове, и гъвкави като змии. Обичаха да се люлеят на лианите, очевидно за забавление.

Майра и Лау Пин прекарваха много време заедно и измисляха схема след схема за бягство. Дори включиха Фред. Неговите идеи бяха още по-налудничави, но в крайна сметка нищо не вършеше работа.

Да открият някакъв ключ и да го откраднат. Само че не разбираха точно как и с какви инструменти Слугите преминават през оградата.

Да открият как да отлетят, което не би трябвало да е трудно при ниската гравитация. Но това нямаше да ги измъкне от топлия затвор. Просто щяха да са сами, без помощта на Слугите, които им осигуряваха храна.

Да се примирят. Вече се прокрадваха дори и такива идеи.

Лау Пин беше твърдо против подобни възгледи.

— Защо да стоим тук като пленници? Навън има огромен свят за проучване!

— Ами паярите? — попита спокойно Тананарийв.

Това ги отрезви. Бет остави дискусията да продължи. Това ги разсейваше, а и можеше да излезе добра идея. Надигна се да вземе малко вода от растителната цистерна, пригодена от Лау Пин. Над короните, сред сивото облачно небе, се виждаха оранжеви проблясъци. Само преди малко облаците си бяха бели и пухкави. Сега приличаха на сърдити тъмни чудовища. Тя усети как настръхва в топлия ветрец — сигурен знак, че въздухът е наситен с електричество. Обърна се да каже нещо…

… и я помете ударна вълна. Все едно я удариха с бухалка. Заслепи я ярка жълта светкавица. Разтърси глава и се огледа.

Миришеше на озон. По земята лежаха дребни животни. Някои се гърчеха, други бяха очевидно мъртви. Никой от хората обаче не беше пострадал.

Не бе имало никакво предупреждение освен краткия миг, в който бе усетила как настръхва.

Беше си мислила, че светкавиците удрят играчи на голф, които размахват железните си стикове, или фермери в трактори насред полето. На Земята светкавиците се спускаха към обекти, които бяха по-високи от пейзажа, като яхта в морето. Но тук тя бе защитена от масивните дървесни корони.

— Ти беше единствената, която стоеше права — каза Абдус.

— Е, и? — намръщи се Бет.

— Лау Пин измери силно магнитно поле. Намираме се на въртящ се проводник, който притежава силно поле.

Лау Пин щракна с пръсти.

— Също като при генератора — въртящо се магнитно поле, което създава ток. При Купата е същото като на Земята.

Абдус се усмихна. Винаги изглеждаше най-доволен, когато разрешаваше някоя загадка.

— Светкавицата е небесният пазител и балансира между свръхзаряда на земята и йонизирания горен слой на атмосферата.

— Но този удар дойде от почвата — каза Бет.

— Да, обратна светкавица. — Абдус се замисли. — Противоположно на опита ни на Земята.

— И на обратно може да те убие — обади се Тананарийв.

Продължиха с дискусията. Тананарийв повтори забележката си са паярите.

— Те влизат в заграждението по някакъв начин — отвърна Бет. — Ако избягаме, може да стоим настрана от тунелите в короните на дърветата. Да избягваме нишките, по които се движат.

Останалите кимнаха, но тя виждаше, че не са убедени. Абдус отбеляза, че вече са се установили, разполагат с храна, вода и помощ от подчинените на Мемор.

— А и не знаем нищо за Клиф и за останалите на „Слънцетърсач“. Може вече да преговарят с местните. Да изчакаме. Да им дадем шанс да постигнат някакъв прогрес.

Поговориха още, докато ядяха от сферичния месест плод. Консенсусът се заформи около мнението на Абдус. Бет трябваше да признае, че в него има известна логика.

— Но и ние можем да преговаряме.

— Ставам все по-добра в превеждането — каза Тананарийв. — Ще поговоря с Мемор за сделка. Но какво всъщност ще искаме?

Това бе сигнал за зарязване на плановете за бягство. Всички бяха заинтересувани от преговаряне с Мемор. По лицата им си личеше, че са доволни да спечелят време. Бягането беше плашещо, а вече бяха предостатъчно изплашени.