Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (20)

7.

Надолу по течението се натъкнаха на каменни руини. Просто големи циментирани камъни без следи от напреднали технологии. Изглеждаха отдавна изоставени. Клиф се зачуди колко ли са древни.

Заобиколиха ги и скоро реката се разля в езеро, което миришеше на сяра. За жалост брегът от тяхната страна беше твърде блатист. Тръгнаха по него, но вонящата тиня потъваше при всяка стъпка. След стотина метра се наложи да спрат.

— Отпечатъците в калта ще са по-лесни за проследяване — каза Ирма.

Тери изглеждаше изтощен.

— Не можем да бягаме до безкрай. Не сме подготвени за такова нещо.

Клиф кимна и каза:

— Трябва да има и по-добър начин.

Имаше, но не беше лесно. Събраха дънери и ги вързаха с лиани и кора от загниващите дървета. Отзад не се носеха чуруликащите крясъци, но всички работеха бързо. Дисциплината им беше подобрена — никой не говореше без нужда. „Гората винаги има уши“.

При 0,8% не беше нужно салът да е толкова здрав, колкото на Земята. Клиф и останалите мъже използваха коланите си, за да дозавържат сивите дънери. Тинята вонеше и всички бяха доволни да отплават в плиткото езеро. Не беше лесно да гребат с клони, но скоро се появи ветрец и поне миризмата стана по-поносима. Чак след известно време Клиф се сети за динозавъра, който се бе появил в предишното езеро. Подобно животно можеше да ги преобърне лесно. Но това не се случи. Плясъците на рибите ги стряскаха, но нямаше нищо опасно. Езерото явно не бе достатъчно дълбоко, та подобни същества да могат да живеят в него.

Пристанаха до една рехава горичка на другия бряг, на около километър от блатото. Вятърът се засилваше и люлееше дърветата. Клиф даде заповед — беше свикнал да издава директни, кратки команди, когато беше въпрос на бързина, — и примъкнаха сала навътре сред тънките дървета. След това седнаха да си починат.

Изядоха жалките си запаси, може би по около трийсетина грама на човек. Ирма се пошегува, че ще се втали, и другите се позасмяха тъжно. Скоро нямаше да е смешно. Клиф усещаше, че гащеризонът му е лепкав, защото заради непрекъснатия глад изгаряше натрупаните си мазнини. Искаше му се да имат време да поплуват и да изперат дрехите си. Но кой знаеше какво дебне в мътните води?

Затова продължиха и след няколко минути се натъкнаха на катастрофа. И преди бяха виждали ръждясващи останки, но това бе различно, по-прясно. Лек самолет, направен от сплав. Задната му част бе намачкана. Седалките бяха на два метра разстояние. Двуместен апарат за гиганти. Нямаше тела, а едното крило бе натрошено на парчета. Двигателят бе пробил корпуса и беше полузаровен в песъчливата почва. Голяма част от корпуса беше гладка и незасегната. Може би беше някаква въглеродна сплав.

Клиф отново се зачуди защо не виждат самолети. Катастрофата изглеждаше скорошна. И изведнъж се сети — ако паднеше голям самолет, можеше да пробие дупка в цялата структура и всичко да бъде засмукано във вакуума. Затова явно бяха позволени само леки летателни апарати. При това не много.

След още няколкостотин метра рехавата горичка свърши и се озоваха пред равнина от пясък. В обзоримия хоризонт не се виждаха хълмове, макар че маранята леко изкривяваше перспективата. Топлият кафеникав пясък блещукаше под постоянното слънце. Стабилният вятър отзад сякаш ги тласкаше да навлязат в пустинята.

— Не може да се тътрим през това. — Лицето на Тери бе съвсем унило.

— Но гаднярите зад нас… — Ирма дори не довърши.

— Трябва да натрупаме преднина — каза Хауард.

Клиф ги остави да поговорят, преди да се намеси.

— Не ми харесва идеята да се виждаме ясно и отчетливо на фона на пустинята.

Ейби ритна пясъка, след което клекна, вдигна шепа песъчинки и активира приближението на образа.

— Стори ми се, че има нещо странно. Вижте.

Останалите огледаха песъчинките.

— Всички са кръгли! — възкликна изненадано Клиф.

— Защото са произведени — каза Тери. — Може би от смес на горещ силиций и кислород при нулева гравитация?

— Възможно е — отвърна Ейби. — Ако строиш това място във вакуум, започвайки от нищото, не разполагаш с реки и брегове, за да създадеш пясък.

Клиф погледна ширналата се пустиня, която бе също толкова равна, колкото и езерото.

— Какво се движи… — И се сети. — Пясъкът без ръбове трябва да има по-малко триене.

— И какво? — попита Ирма.

— По-малко съпротива срещу плъзгаща се повърхност. Да си направим… платноходка. Ще използваме вятъра, за да прекосим пустинята.

— Какво?! — опули се Ейби.

Ирма щракна с пръсти.

— Сещате ли се за падналия самолет? Може да използваме парчетата и да сглобим нещо.

Отначало гледаха объркано, после невярващо, а накрая се сетиха за преследвачите и решиха да пробват.

Трябваше да издърпат корпуса на няколкостотин метра. Тери отдели повреденото крило и затъркаляха самолета. Клиф огледа колана с инструментите, които бе взел от тялото на извънземния. Това му се струваше преди много дни. Знак, че доближаваше лимита си. Преценяването кога е отминал един земен ден се превръщаше във все по-голям проблем.

Докато се суетеше замаяно, осъзна, че инструментите представляват гаечни ключове, чукове и петоъгълни отвертки — при това доста големи. Бяха неудобни, но вършеха работа. Едно от по-необяснимите неща се оказа лазер. Разбра го, защото имаше конектори, които се прикачаха към сгъваем слънчев панел. Екипировката беше доста добра.

Лазерът се включи с шумно изпращяване и всички се зарадваха. Изрязаха ненужния метал със синкавия лъч. Работеха внимателно, за да направят от корпуса нещо полезно.

Премоделираха го в пясъчна платноходка и сложиха здравото крило за платно. Успяха да го прикрепят с помощта на новите инструменти.

Късметът продължаваше да е с тях — вятърът се усилваше и все още духаше в гърба им.

Потеглиха, като избутваха дебелите гуми в пясъка и прихващаха вятъра с крилото. Клиф затаи дъх. Ако планът се провалеше, щяха да заседнат в пустинята.

Не проработи. Колелата заседнаха и трябваше да ги откопават от пясъка с ръце. След това отново се покатериха в продълговатия корпус и пак заседнаха. Последваха въздишки и унили погледи.

Тери предложи да отрежат колелата. Да имат истинска лодка, която да се плъзга по корпуса си. Клиф беше толкова уморен, че вече искаше само да спи. Но в крайна сметка позволи на Тери да махне колесника с извънземния лазер.

Слязоха от лодката и започнаха да бутат. Вятърът вееше и постепенно набраха скорост. Тичаха отстрани и бутаха със схванати ръце, докато не се засилиха добре. Чак тогава Клиф нареди да се качват.

Изкатериха се, останали съвсем без дъх. След няколко минути Клиф погледна назад и не видя дърветата. Вятърът свистеше в платното. Носеха се по огромното пясъчно езеро, без да имат представа какво се простира пред тях. Право в непознатото.

„И какво ново?“ Това беше последната мисъл на Клиф, преди да заспи изтощено.