Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (14)

1.

Един слуга поднесе на Мемор вкусен скриикор, пропит с миризмата на собствения му страх. Тя го изяде с наслада, докато наблюдаваше пришълците.

Скриикорът беше сериозно животно, почти с размера на новите пришълци, но със сигурност бе по-вкусно. Този беше леко пикантен и достатъчно голям за средно хранене, шест или седем хапки. Беше запазен с радиация и макар и сочен, беше леко кисел. Не трепереше — последен жест, че осъзнава естествения ред. Мемор не обръщаше внимание на малките кости. Щеше да ги изчопли после.

Чудеше се дали пришълците владеят магически номера, трикове отвъд познатата наука. Едва ли. Не бяха причинили реални проблеми, макар Птичите хора да бяха реагирали бавно. Засега пришълците изглеждаха сигурно затворени. Единият беше контузен или умираше. Екипировката им беше непозната, но изглеждаше груба. Занимаваха се с нещата си и бърбореха непрекъснато. Типичното поведение на примати, описано в древните архиви от предишните опитомявания на същества с четири крайника. Простата им форма ги правеше по-лесни за лов, но те сякаш никога не го осъзнаваха.

Избягалата група бе показала паника, а не интелект. Само късметът им бе помогнал. Но късметът бе случаен. Какъвто и да бе странният им произход, френетичните им движения показваха, че интелектът им не може да се справя с новите елементи. Или че е неспособен да планира — още по-голям грях. Може би единственият истински грях.

Освен това бяха невзрачни. Нямаха никакви цветно оперение — всъщност въобще нямаха пера. Съответно не разполагаха с камуфлаж. Колко елементарно! От какъв ли странен свят се бяха появили?

Явно бяха неспособни да придават значение на елементарните кожни сигнали и да водят по-нюансен разговор. Очевидно контактуваха с устен говор и грубовати жестове. Женските им показваха типично бозайнически белези, издатини и извивки, както и по-малка маса. Любопитно. Как ли работеше сексуалната селекция? При толкова ограничени методи? Какви ли тесни канали използваха? И колко бяха дребни! Мемор се чудеше как да ги научи на езика си.

От шестимата Астрономи и двойно повечето слуги само Мемор беше обучена на трансезик. Често си мислеше, че няма да има шанс да използва обучението си. Щеше да мине много време, преди светът им да се приближи до следващата цел, където очакваха да срещнат интелигентни същества, за пръв път от милиони цикли. Сега обаче трансезикът и неврологичните й умения щяха да разкрият нови възможности. Пулсът й се учести от задоволство.

Съществата от избраната цел бяха могъщи, което бе очевидно от телескопичните наблюдения. Но не показваха междузвездни амбиции, ако се съдеше по липсата на следи от ядрени двигатели около звездата им, както и на големи конструкции.

Но изненадващата поява на пришълците беше още по-малко вероятна. Такива се споменаваха в архивите, но не бяха срещани от незапомнени времена. До този момент, при това отзад. Хитър подход. Астрономите бяха очевидно смутени от приближаването на съществата. Но сега, когато Мемор беше женска, всичко й се струваше по-ясно. Това беше възможност!

Но не нейна поне засега, защото смяната на Мемор щеше да настъпи след много цикли. А и доскоро беше мъжки и разполагаше с по-слаба преценка. Но бе сграбчила момента сред трескавите мъчения на промяната, присъединявайки се към останалите Танцьори, и сега можеше да демонстрира новопридобитите си способности. Това със сигурност щеше да помогне на кариерата й. Тази възможност я стопляше, носеше й насладата от очакването. Беше сигурна, че е на прага на велика епоха.

Беше надлежно обучена на трансезика. Във всяко поколение трябваше да има един такъв, който да предава знанията нататък. Не се беше надявала, че някога ще приложи сложните методи, създадени в древността за контакт с цели, които можеха да бъдат приобщени. Приближаващият кораб не отговаряше на излъчените съобщения, но това не значеше, че трансезикът се е провалил. Имаше множество възможни причини целта да не отговаря.

А дали… тези същества въобще бяха от Целта? Тази мисъл се появи внезапно, явно от подсъзнанието. Трябваше да проследи произхода й.

Несъмнено можеше да са от избраното слънце, което все още се намираше на десетки светлинни години. Голямото сърце на Мемор изкънтя в съгласие с тази идея. Но корабът им се бе появил отзад. Освен ако не опитваха да прикрият произхода си. Но Мемор беше сигурна, че редовните астрономични проверки биха засекли ядрените показатели на кораба, ако идваше откъм целта.

Значи трябваше да нарече тези бърборещи същества по друг начин, поне засега. Например „новите пришълци“.

Появи се информация от камерите в Сектор 1126 и Мемор я загледа с надеждата да научи повече. Втората група от новите пришълци бе на свобода там, но от пет събуждания не се бяха приближавали до камера. Може би бяха по-умни, отколкото й се бе сторило? Възможност, нищо повече.

В големия кораб сигурно също имаше живи пришълци. Мемор го наблюдаваше на екрана, докато кръжеше около слънцето с помощта на магнитните си нокти, и се чудеше дали ще се върне и ще опита да спаси малките пришълци. Но от пет събуждания корабът само поддържаше полуорбита и от време на време ускоряваше срещу натиска на междузвездния газ. Може би бяха добронамерени. Засега.

Мемор раздвижи перата си и въздухът изсвистя в горда песен в унисон с туптящото й сърце. „Наслада от живота, който носи такива възможности“.

Отвори малък прозорец към подсъзнанието си. Това можеше да освежи мисленето й. Беше като изненадващ лъч червена светлина, стряскащ съзнанието й. Усещаше мислите и емоциите, които се сблъскваха безкрайно, сливаха се и се чифтосваха. Пищно леговище от жизнен мрак. Представяше си тези кипящи процеси като храна за съзнанието й, която потръпваше постоянно. „Толкова е различно и необятно да си женска…“

Потопи се умело. Мислите замъркаха. Звуците се превърнаха във влажна хармония. „Богатство!“ Можеше да се нуждае от нова комбинация на стари идеи, правилно забъркани в бледото сияние на различна гледна точка, за да се справи с тази ситуация. Можеше дори да й се наложи да остави подсъзнанието да работи, докато не измисли нещо ново. Това се случваше рядко, но възможността беше вълнуваща. Тогава щеше да има нужда от талантите на Мемор. Можеше да използва подсъзнанието си и дори да стане Повелител. Това бе възможността Астрономите да се издигнат в социалната пирамида.

Преместването на пришълците щеше да е деликатен процес. Определено имаше нужда от идеи. Мемор се чудеше колко време могат да издържат без храна. Не можеха да се хранят през тези изолирани костюми, нали? Най-добре да ги извади от вакуума.

Слугите спряха поддържащата машина. Работеха внимателно и говореха притеснено, за да не обидят по някакъв начин по-висшите. Както и беше правилно.

Пришълците не се съпротивляваха. Нямаше смисъл. Поведението им показваше наченки на интелект, както и рядкото качество на преценка. В сравнение с избягалите тези може би бяха по-висши примати. Ако въобще такива съществуваха сред косматите същества, които не притежаваха привлекателната комуникация чрез пера.

Трима едри Астрономи ги обградиха и ги подтикнаха напред с тропане на крака. Този сигнал бе универсален. Пришълците тръгнаха, като подкрепяха контузения си другар. Държаха се близо един до друг. Жалки създания, смаяни от размера на Астрономите. Нервните им приматски жестове ги издаваха.

Седем от по-дребните слуги минаха през шлюза първи, носеха екипировката.

Пришълците спряха от другата страна. Очите им бяха опулени — израз на смайване, присъщ за множество видове. Може би бяха изненадани от контраста: трева, големи дървета и ята птици, в микрогравитация. Мемор видя, че слугите са издигнали силова ограда. Чудесно. Пришълците бяха надлежно затворени.

Изпрати един Астроном заедно с ято слуги да донесат храна. Инструктира ги внимателно: трябваше да намерят по нещо от всички видове. Скриикори, косматковци, буболечки, плодове, кора, треви. Не знаеше какво ядат тези същества, макар аминокиселините им да бяха характерни за Купата. Знаеше обаче, че повечето форми на живот са ограничени в диетата, жизнената среда, циклите на спане, чифтосване, температурни поносимости и още хиляди неща, но основно в диетата. Тези същества можеха да умрат от глад, без значение колко се стараеше.

Нямаше търпение да ги нахрани, както и да започне да ги учи. Остави подсъзнанието си да развие идеи как до го направи. Тези бедни същества трябваше да научат нещо от нея, както и тя от тях, преди да загинат в микрогравитацията.

 

 

— Майра, успя ли да снимаш онази верига куполи? — попита Фред.

Майра се обърна към него.

— Сгради. Куполи, но не просто полусфери. И ние строим по подобен начин в лунната гравитация. Направих няколко снимки с комуникатора си, но мислех, че ти може да си видял нещо друго…

— Аз бях твърде гладен и изтощен. Не обръщах внимание.

— След като подминахме куполите, продължихме покрай хребета. Видя ли го? Ето там се пада.

— Няма значение — намеси се Бет. — Оградени сме от стена. Дали ще ни оставят да измрем от глад?

— Това е градина. Все трябва да има нещо за ядене. Зайци?