Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (13)

6.

Когато възбудата от адреналина премина, забавиха ход. Клиф усещаше, че енергията им е на привършване. Имаше кисел вкус в устата. Започнаха да подтичват, а след това само вървяха. Дишането му беше накъсано и свистящо.

Перестите облаци закриваха звездата Викрамсинг с червеникав воал. Странната гора се простираше във всички посоки. Короните на високите дървета бяха на няколко пласта, разделени от открити пространства. Клиф се чудеше дали дърветата са еволюирали така, за да може светлината да достига до долните пластове, когато горните се поклащаха от вятъра.

Когато превалиха билото и започнаха да се спускат, дърветата станаха по-големи. Някои бяха по-дебели в горната си част и имаха груба кора.

Сред клоните имаше множество птици, други, с по-широки крила, се носеха в небето. Сред гъстата растителност се носеха странни крясъци и чуруликания. При положение че гравитацията бе с двайсет процента по-ниска от земната, вероятно бе по-лесно да се лети. Небето бе пълно и с малки птички, които кръжаха на големи ята.

Той се опитваше да потисне любопитството си на биолог и да внимава за преследвачи. Засега нямаше следа от такива и първите два часа преминаха без инцидент. Всички бяха нервни и завъртаха глави, когато някое дребно животно изшумолеше в храстите. Отначало бяха много напрегнати, но постепенно се успокоиха.

— Трябва да живеем от природата — каза Тери, когато спряха за поредната почивка. — Да запазим припасите си. Клиф, ти си биолог. Виждаш ли нещо, което да става за ядене?

— Не мога да кажа от пръв поглед. Трябва да направим опити дали въобще бихме могли да смелим тукашната храна. Досега се оглеждах за преследвачи.

— Да, трябва да избягваме извънземните — обади се Ейби. — И да разберем какво всъщност се случи.

Клиф имаше съмнения дали това ще е възможно, но си замълча. Групата беше малка и първо трябваше да се научат да работят заедно, да се придържат към основните неща.

— С колко храна разполагаме?

Бързата инвентаризация показа, че той носи повече от останалите. Имаха консервирана храна и малко лична екипировка — комуникатори и инструменти.

— Можем да ловуваме — каза Ирма оживено. — Преди се занимавах с лов. Допадаше ми.

— С какво? — Изражението на Тери показваше, че не вярва Ирма да си пада по занимания на открито, въпреки че бе висока и мускулеста. — Лазерите се зареждат бавно.

Ирма се завъртя и показа широкия колкото длан слънчев панел на гърба на костюма си.

— Моят вече се зареди. Докато ловуваме, ще имаме възможност да опознаем местните животни.

— И обратното — отвърна остро инженерът Ейби.

— Първо трябва да намерим вода. — Хауард изглеждаше изтощен, дрехите му бяха потни. Поне ръката му зарастваше бързо и засега не ги бавеше. Физическата форма бе важен критерий при подбора на екипажа.

— Тук сме твърде на открито — каза Клиф и се огледа. — Водата е в по-ниските части. Там ще е и по-безопасно.

Заслизаха през по-гъстата част на гората. Опитваха да използват максимално възможните прикрития. Ирма настоя да води: стискаше лазера и шареше с очи. След нея вървеше Ейби и Клиф реши да му даде своя лазер. Нямаше как да ги пази и едновременно с това да оглежда природата като биолог. Щом отстъпи оръжието си, се почувства гол, но пък тъкмо в това бе идеята. Липсата на лазер му напомняше, че не е ловец, а по-скоро загубена плячка. Както и останалите, макар че някои още не го осъзнаваха.

Всички явно го приемаха за лидер, поне временно. Клиф знаеше, че е най-добре да изглежда уверен, и затова не споделяше притесненията си.

Какво да прави? Първо трябваше да се заеме с неотложните проблеми. Да проучи обстановката и да остави времето да ги образова.

Първото му важно решение дойде, когато се спъна в един извит корен и падна по очи. Надигна се. Усещаше киселия вкус на местната пръст. Осъзна, че е уморен. Както и останалите.

Очите му смъдяха.

— Да дремнем малко.

Другите се начумериха. Ейби явно все още бе под въздействието на адреналина, но останалите изглеждаха изтощени.

— Как да спим сред този блясък? — попита Ирма, готова да продължи напред.

— В сенките — отвърна Клиф спокойно и уверено и след миг останалите се съгласиха.

— Да запалим огън — предложи Ейби.

— Може да сварим супа или чай — оживи се Ирма.

Клиф поклати глава.

— Пушекът ще привлече внимание.

Ирма примигна.

— Чие? На Птичите хора?

Клиф кимна.

— Или на нещо друго, за което още не знаем.

— И каква е стратегията ни? — попита Ейби. — Да се крием?

— Да. Ако можем.

— Докога?

Това беше главният въпрос.

— Засега. Докато се ориентираме. После ще видим.

— Според мен не е голяма стратегия — изсумтя Ейби.

Клиф беше уморен, гърбът го болеше, и не искаше да се разправя точно сега.

— Добре, че не зависи от теб.

— Какво означава това? — Ейби се намръщи.

Клиф запази спокоен тон.

— Първо трябва да се ориентираме.

— Нещо взе да раздаваш много заповеди. — Ейби се намръщи още повече.

Клиф въздъхна. Наистина беше уморен.

— Намираме се на непознато място. Аз съм биолог и старшият научен офицер на този екип. Трябва да проучим местните форми на живот и с какво си имаме работа. На мен ми се струва добър план.

— Не помня да сме те избирали.

Клиф сви рамене.

— Това не е народно събрание.

Ейби направи гримаса и отвори уста, но Ирма го прекъсна:

— Щураме се сами в странно място, пълно с извънземни. Както се казва — сами си дирим белята.

Всички се засмяха малко насила и се спогледаха.

— Да си починем малко. — Ирма ги изгледа умолително.

Клиф кимна. Проблемът не беше решен, но бе удържан. Може би щеше да се наложи да им напомни, че е помощник-капитан. Обикновено учените не обръщаха внимание на командната верига, но сега не бяха в лабораторията.

След като седнаха и хапнаха, възбудата им премина.

Гората беше странна. В замъглените долини явно течеше вода. Гледката беше идилична. Лекият вятър носеше аромати. Беше успокояващо. Всички още осмисляха последните събития и се опитваха да ги осъзнаят. Твърде много се бе случило, твърде бързо.

Клиф забеляза високо във въздуха кръгъл мехур. Беше тъмен и малък. Не можеше да се прецени на какво разстояние е. Не се движеше. Клиф се зачуди дали е някакво летателно средство. Още една мистерия.

Отпи глътка вода, легна под някакви ниски клони и придърпа шапката над лицето си. Усещаше, че това е важен тест, и наблюдаваше останалите крадешком. Те се спогледаха. После Ирма сви рамене и другите също легнаха.

Клиф дръпна шапката от лицето си.

— Ейби, ще останеш ли на пост?

— А, естествено. — Мускулестият мъж се покатери на един дебел клон, за да наблюдава отгоре.

Останалите се наместиха по-удобно и покриха лицата си с шапките. След няколко минути някой захърка. Ярката дневна светлина продължаваше да свети.

След около два часа според часовника в лявото му око Клиф се надигна и се огледа объркано. Бе сънувал Бет: накъсана поредица от образи и някаква смътна заплаха. Ейби лежеше на клона, извил глава на другата страна. Клиф заобиколи дървото и го погледна. Очите на Ейби трепнаха и се отвориха.

— Аз…

— Няма нищо. Сънят ще е проблем за известно време.

Останалите се надигнаха бавно. Хауард още изглеждаше блед и уморен. Ирма прегледа раната му и очите му трепнаха от болка. Хапнаха и пиха вода, почти не приказваха. Въздухът беше сух и прашен, вятърът вдигаше облаци прахоляк в далечината. Клиф се чудеше как някой може да предскаже времето тук. Може би в атмосферата съществуваше нещо, подобно на циркулацията на Хедли, след като Купата нямаше перфектна сферична повърхност — но мащабите бяха необхватни. Гравитацията варираше, за разлика от слънчевата топлина. Беше му трудно да осмисли атмосферната динамика. Съмняваше се, че в Купата има сезони, защото нямаше осево отклонение. Какво ли пренасяше влагата и по каква система? Какво ли се случваше с еволюцията без сезонните цикли?

Тръгнаха надолу по склона по вятъра. Така можеха да видят, ако някой се приближеше към тях. Ариергардът пък можеше да е сигурен, че поне няма да бъде изненадан от животни. Разумните извънземни, които ги преследваха, разполагаха с технологии и можеха да се появят от всяка посока.

Да речем от небето? Клиф погледна към ефирната синева. В необятното пространство летяха всякакви птици. Формата на повечето беше позната, отличен пример за конвергентна еволюция, породена от законите на физиката — но други бяха огромни, леко ръбести и се издигаха от топлите течения, докато не изчезнеха в облаците. Не можеше да види останалата част от Купата заради маранята и ярката струя. Не виждаше и следи от индустриално замърсяване. Извънземните бяха някъде наоколо и ги търсеха. Единственото им предимство беше в размера на това място и в множеството убежища.

Спуснаха се в една долина, без да видят кой знае какво. Въпреки това странностите ги държаха нащрек. Клиф даваше личен пример — непрекъснато се оглеждаше и държеше да не говорят. Така можеха да разчитат на ушите си.

— Представете си, че сме в Африка — обобщи го Ирма. — Може да има лъвове зад всеки храст.

Ейби и Тери Гулд бяха способни техници, но нямаха голям полеви опит. Движеха се тромаво и не спираха да говорят. Ирма често им правеше забележки.

Дърветата станаха по-ниски и скоро навлязоха сред кафяви храсталаци и висока сива трева.

Тревите шумоляха в сухия постоянен следобед. След трийсетина метра Клиф усети, че нещо пред тях се движи.

Усети студения прилив на адреналин по гръбнака си и гърдите му се стегнаха. Всички приклекнаха във високата трева и след миг видяха поклащащ се шип, който пресече пътя им на двайсетина метра напред. Шипът — може би бе опашка — се завъртя и спря точно по вятъра пред тях. Всички се напрегнаха.

Животното се раздвижи, по-бързо и под ъгъл. Може би му миришеха странно. Или пък отиваше да повика приятелчетата си.

Навлизането в тревата беше грешка. Лазерите им даваха контрол на десетметров периметър, но сред тревата и храсталаците разстоянието се смаляваше. Всички бяха изнервени. Заотстъпваха нагоре по склона, за да имат видимост. Но им трябваше вода. Клиф ги накара да направят инвентаризация.

Самият той беше натъпкал раницата си — петнайсет килограма — с екипировка. Предвидливо носеше спален чувал и готварски съдове. Беше зарязал техническите джунджурии на „Търсач“. Повечето от тях изискваха енергиен източник и резервни части. За сметка на това носеше здрави обувки с котки. Котките бяха леки, сгъваеми, от карбоноалуминий, не тежаха и се закачаха плътно към обувките. Освен това се отваряха с почукване на петата — доста хитра технология.

Движеха се внимателно и се стараеха да не говорят, но все пак бяха градски хора, които отговаряха за поддръжката на експедиционната техника. Което не беше толкова лошо на това място, при положение че Купата всъщност бе гигантска машина.

След първия час обаче вниманието им започна да се притъпява.

Внезапно нещо, приличащо на зъбата катерица с гладка кожа, скочи върху Ирма и се опита да я ухапе през шапката. Хауард успя да сграбчи периферията и я хвърли като диск. Животното изпищя, но се задържа на шапката, докато тя не падна сред тръните, след което побягна.

Ирма вдигна шапката си така, сякаш очакваше да я ухапе. Беше зачервена и трепереше.

— Защо ме нападна?

— Сигурно е решило, че приличаш на нещо вкусно. — Клиф се чудеше на какво, но запази мисълта за себе си. — А може просто да ти е харесало шапката.

Останалите гледаха разтревожено. Той махна с ръка и смени темата.

— Ослушвайте се за вода. Или направо се опитайте да я подушите.

— Да я подушим ли? — Ейби се намръщи. — Водата не мирише.

— Напротив. — Ейби и Тери бяха офисни техници и цял живот живееха на закрито. Добре поне, че не трябваше да се учат как се пали огън и как се правят лъкове и стрели. Поне засега.

За разлика от Хауард Блеър, който се усмихваше на Ейби. Хауард имаше частна зоологическа градина и участваше в събирането на животните. Имаше полеви опит и знаеше как мирише водата.

— Има по-свеж дъх — обясни той.

Започнаха да душат въздуха, докато се движеха. Клиф се чудеше защо не виждат летателни средства. Това беше най-смисленият начин за издирване, а и нима тук нямаше въздушна търговия? На всяко място на Земята щяха да са зърнали пътнически самолети. Спомни си за едно страхотно рафтинг пътешествие в Гранд каньон, където единствените следи от цивилизацията бяха реактивните струи в синьото небе.

Но това място бе извънземно и трябваше да се учат от него. Какво казваше майка му? „Проблемите са просто маскирани възможности. Да бе, да.“

Може би местните се притесняваха, че летателните средства ще пробият атмосферната мембрана? Реши да остави този въпрос за друг път и се съсредоточи върху терена, който прекосяваха.

По средата на една поляна нещо ги нападна.

Ирма успя да простреля животното, което приличаше на гигантски червен язовец. Изстрелът не го забави особено. Клиф и Ирма отстъпиха трескаво. Останалите трима хукнаха към дърветата, без да имат нужда от заповеди.

Ирма стреля отново, както и Хауард, но животното не им обърна внимание. Просто се завъртя и тръгна към Клиф.

Той копнееше да извади лазера, но вместо това хукна към най-близкото дърво. Подскочи, тракна подметките още във въздуха и заби котките в кората на дървото, без да му мисли. Изкатери се, преди язовецът да посегне към него. Чу изщракването на челюстите под себе си. Животното беше противно, с големи зъби и нокти — и раздразнено. Освен това миришеше лошо.

Клиф се покатери на един дебел клон и се огледа. Останалите от екипа бяха невредими и също се бяха качили по дърветата. Язовецът не бе тръгнал след Ирма, след като го бе уцелила в муцуната с лазера.

Бяха разпръснати, но в безопасност. Язовецът се разскача и изръмжа, когато Ирма и Ейби го подтикнаха да се махне. Клиф виждаше как лазерните изстрели вдигат сивкав пушек от козината му. Явно не можеха да проникнат през дебелата кожа.

Патова ситуация. Животното обикаляше около дърветата с часове и пръскаше слюнка. Лазерните изстрели го дразнеха, но то не се махаше. Може би бе свикнало да изчаква. Явно обаче не обичаше да се катери по дървета.

Приличаше на бозайник, но може би само на външен вид. Конвергентната еволюция наместваше живота в ниши. Като двуутробните в сравнение с плацентните бозайници — подобни форми, но с напълно различна физиология.

Петимата си подвикваха известно време, после спряха. Бяха уморени, но тук поне беше сенчесто. Клиф вдиша дълбоко влажния горски въздух и си позволи да се отпусне. Усети как напрежението изчезва от гърба и краката му. Това бе първата истинска почивка, откакто бе преминал през шлюза. Да, доста време бе минало. Стомахът му изръмжа и той извади няколко твърди протеинови блокчета и ги задъвка замислено. Имаха наситено лимонен вкус и след тях си позволи малка глътка вода. „Ах!“

Отпусна се и заслуша света, въпреки беснеещия язовец. Имаше жужене — насекоми? Лай — може би глутница хищници, определяне на територии? Подрънкване — това пък какво…?

Накрая заспа. Сънуваше Бет — мрачни картини, наситени с дълбока тревога.