Дона Тарт
Щиглецът (87)

XVI.

Борис остана да спи у нас, тъй като аз живеех по-близо до детската площадка, а той беше (за да употребя собствения му любим израз за тежко надрусан) „в гавно“, което трябваше да означава „в лайна“, „лайняно положение“ или нещо подобно — така или иначе, прекалено разбит, за да може да се прибере у дома сам в тъмното. И добре, че остана, защото така аз не бях сам у дома в три и половина следобед на другия ден, когато у нас се отби господин Силвър.

Макар че почти не бяхме спали и крайниците ни потреперваха, всичко около нас все още бе съхранило мъничко вълшебство и излъчваше светлина. Пиехме портокалов сок и гледахме анимационни филми (стори ни се добра идея, защото така продължавахме снощното настроение в „Техниколор“) и — което беше лоша идея — току-що бяхме споделили втория си джойнт за този следобед, когато на вратата се позвъни. Попчик — който беше много неспокоен; чувстваше, че нещо с нас не е наред и беше ни лаял като побъркан — незабавно се разлая отново, като че ли беше очаквал нещо подобно.

Внезапно действителността се стовари върху мен.

— Мамка му — казах.

— Аз ще отида — обади се веднага Борис, вземайки Попчик под мишница. И потегли с танцова походка, бос, без риза, видимо напълно безгрижен. Но като че ли само след секунда се върна, а лицето му беше пепелявосиво.

Не каза нищо; не беше и необходимо. Станах, обух си маратонките и вързах здраво връзките им (бях свикнал да го правя преди нашите обирнически набези по супермаркетите, за в случай че се наложи да бягам), и тръгнах към външната врата. И там отново беше господин Силвър — с бялото си спортно сако, с косата, която сякаш бе намазана с вакса за обувки, и всичко останало — само че този път до него стоеше някакъв едър тип с татуировки, чиито размазани сини линии се увиваха като змии около ръцете му. Държеше алуминиева бухалка за бейзбол.

— Виж ти, Тиодор! — каза господин Силвър. Изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Как я караш?

— Добре — отвърнах, чудейки се как внезапно се бе изпарил от мен всякакъв ефект на наркотика. — А вие?

— Не се оплаквам. С хубава синина си се уредил, приятелю.

Неволно вдигнах ръка и докоснах бузата си.

— Ами…

— Добре ще е да се погрижиш за нея. Приятелчето ти ми каза, че баща ти не си е у дома.

— Ъъ, така е.

— Всичко ли е наред с вас? Да сте имали някакви проблеми днес следобед?

— А, не, всъщност не — отвърнах. Човекът до него не размахваше бухалката, и съвсем не се държеше заплашително, но аз не можех да не осъзнавам присъствието на бухалката в ръцете му.

— Защото, нали, ако това някога се случи? — каза господин Силвър. — Ако имате проблеми, каквито и да са те, аз мога да ви помогна да се справите с тях ето така.

За какво говореше той? Погледнах зад гърба му, към улицата, към неговата кола. Въпреки тонираните стъкла видях другите мъже, които чакаха вътре.

Господин Силвър въздъхна.

— Радвам се да чуя, че нямаш проблеми, Тиодор. Иска ми се и аз да можех да кажа същото.

— Извинете, не ви разбрах.

— Защото ето какво — продължи той, като че ли не бях проговорил. — Аз имам проблем. Голям проблем. С баща ти.

Тъй като не знаех какво да кажа, стоях и се взирах в каубойските му ботуши. Те бяха черни, от крокодилска кожа, с токове на пластове от лепен гьон, с много остри върхове и лъснати така, че ми напомняха на подчертано женствените каубойски ботуши, които носеше постоянно Луси Лобо, една ексцентрична дизайнерка, която работеше с майка ми.

— Разбираш ли, нещата стоят така — продължи господин Силвър. — Имам документи, че баща ти ми дължи петдесет хиляди долара. И това ми създава много големи проблеми.

— Той събира парите — казах смутено. — Може би, не знам, ако му дадете още малко време…

Господин Силвър ме изгледа. После нагласи очилата си.

— Слушай — каза той спокойно. — Баща ти държи да залага ризата на гърба си на начина, по който някакви кретени се справят с някаква шибана топка… искам да кажа, извини ме за острите изрази, но ми е трудно да изпитвам съчувствие към човек като него. Не изплаща дълговете си, закъснява три седмици с лихвата, не отговаря на обажданията ми — той отмяташе провиненията на пръсти, — обещава да се срещнем днес на обяд и после не се явява. Знаеш ли колко време седях и чаках този дръвник? Час и половина — той наклони глава на една страна. — Хора като твоя баща създават работа на хора като мен и Юрка. Да не мислиш, че ми е приятно да идвам у вас? Да пътуваме с колата чак дотук?

Мислех, че въпросът му е реторичен — очевидно на нито един нормален човек не би му било приятно да шофира до мястото, където живеехме — но тъй като измина ужасяващо много време, а той продължаваше да се взира в мен, сякаш очакваше отговор, накрая примигнах смутено и казах:

— Не.

— Не. Точно така, Тиодор. Категорично не ми е никак приятно. Ние с Юрка имаме по-интересни занимания, можеш да ми вярваш, от това да си губим цял следобед в търсене на задник като баща ти. Така че, моля те, направи ми тази услуга, и кажи на баща си, че можем да уредим въпроса по джентълменски в момента, когато той прояви желание да седне с мен и да разчисти нещата.

— Да разчисти нещата?

— Той трябва да ми донесе онова, което ми дължи — господин Силвър се усмихваше, но сребристият оттенък на авиаторските му очила придаваше на очите му смущаващо непроницаем вид. — А от теб искам да му кажеш, че трябва да направи това за мен, Тиодор. Защото ако ми се наложи да дойда тук още веднъж, вярвай ми, вече няма да бъда толкова любезен.