Дона Тарт
Щиглецът (85)

XIV.

Нямаше никакви произшествия нито с баща ми, нито на фронта „Борис-Котку“ — в продължение на повече от седмица, достатъчно време, за да реша, че е безопасно да прибера у дома калъфката от възглавница. Когато я извадих от шкафчето си, забелязах, че е необичайно обемиста (и тежка), и когато я занесох горе в стаята си и я извадих от калъфката, разбрах причината. Стана ми ясно, че когато я бях опаковал и залепвал, съм бил надрусан до уши: всички тези пластове от вестници, облепени с цяла голяма ролка подсилена опаковъчна лепенка, ми се бяха сторили като разумна предпазна мярка, когато бях подплашен и замаян от тревата, но сега, когато бях отново в стаята си, в трезвата светлина на следобеда, картината изглеждаше така, като че ли е била увита и опакована от луд и/или безпризорен — усукана в обвивките си като мумия; количеството на опаковъчната лепенка беше такова, че тя вече дори не изглеждаше правоъгълна; дори ъглите бяха заоблени. Взех най-острия кухненски нож, който можах да намеря, и започнах да режа лепенката в единия ъгъл, първоначално предпазливо, от страх, че ножът може да се плъзне и да повреди картината, после все по-енергично. Но бях успял да срежа само донякъде една част от триинчовото покритие, а ръцете ми почваха да се уморяват, когато чух, че Ксандра се прибира, прибрах картината обратно в калъфката и я залепих отново към задната страна на таблата на леглото, решен да изчакам момент, когато двамата ще отсъстват по-дълго време.

Борис ми беше обещал, че двамата ще вземем две от останалите дози ЛСД веднага, когато мислите му се върнат към обичайното си състояние, както се изрази той; сподели с мен, че все още се чувствал малко отнесен, виждал как се движат фигурите, оформени от дървесните шарки на покрития му с фурнир чин в училище, и че първите няколко пъти, когато пушил трева, това го отпращало на истинско ново „пътешествие“.

— Звучи малко прекалено — казах аз.

— Не, супер е. Мога да го прекъсна веднага, щом пожелая. Мисля си, че трябва да го направим на детската площадка — допълни той.

— Може би на Деня на благодарността.

Изоставената детска площадка беше мястото, на което вземахме „екстази“ всеки път — освен първия, когато Ксандра заблъска по вратата на спалнята ми, молейки ни да й помогнем да оправи пералнята, което ние, разбира се, не успяхме да направим, но онези четиридесет и пет минути, прекарани с Ксандра в пералното помещение, точно по време на върховия ефект на дрогата, направо ни сринаха жестоко.

— Много по-силно ли е от „екстази“?

— Не… е, да, но е прекрасно, вярвай ми. Все ми се искаше да излезем с Котку някъде навън, на открито, само че там е прекалено близо до магистралата — светлини, коли… какво ще кажеш за този уикенд?

Така че имаше какво да очаквам с нетърпение. Но тъкмо бях започнал да се чувствам по-добре и обнадежден — спортният канал не беше включван от една седмица, което несъмнено беше някакъв рекорд — когато, прибирайки се от училище, намерих баща ми да ме чака у дома.

— Трябва да поговоря с теб, Тио — каза той в момента, когато влязох. — Можеш ли да ми отделиш минутка?

Аз спрях.

— Ами да, разбира се — дневната изглеждаше почти като след обир — навсякъде имаше разпилени хартии, дори възглавниците на дивана бяха поразместени.

Баща ми престана да крачи — движеше се малко вдървено, като че ли го боляха коленете.

— Ела тук — каза той с приятелски тон. — Седни.

Седнах. Баща ми въздъхна; после седна срещу мен и прокара ръка през косата си.

— Адвокатът — каза той, приведе се напред с ръце, сключени между коленете, и ме погледна открито.

Чаках.

— Адвокатът на майка ти. Искам да кажа… знам, че е съвсем неочаквано, но наистина имам нужда ти да поговориш по телефона с него от мое име.

Беше ветровито; навяваният отвън пясък потропваше по стъклената врата, а тентата във вътрешния двор плющеше като знаме.

— Какво? — попитах, след като помълчах колебливо. Когато той ни напусна, майка ми беше споменавала нещо за среща с адвокат — предполагах, че става дума за развод, но така и не узнах какво бе излязло от тази среща.

— Ето какво… — Баща ми си пое дълбоко дъх и се загледа в тавана. — Ето каква е работата. Предполагам, ти си забелязал, че вече не се занимавам със спортни залагания, нали? Ами — продължи той, — иска ми се да сложа край на това. Докато все още съм напред с материала, така да се каже. Не че… — той помълча и като че ли се замисли, — искам да кажа, честно, бях станал доста добър в тази работа, защото си правех необходимите проучвания и спазвах някаква дисциплина. Правя си изчисленията. Не залагам импулсивно. И наистина, както казах, справях се доста добре. Спечелих доста пари през последните месеци. Само че…

— Така — казах аз объркано в настъпилото мълчание, питайки се накъде ли бие.

— Искам да кажа, защо да си търся белята? Тъй като — той постави ръка на сърцето си — аз наистина съм алкохолик. Аз съм първият, който го казва. Изобщо не мога да пия. Едно питие ми е много, хиляда не ми стигат. Отказването от пиенето е най-доброто нещо, което съм правил някога. А пък с хазарта, въпреки склонността ми към пристрастяване и така нататък, винаги е било някак различно, разбира се, изпадал съм в тежки положения, но никога не съм бил като тези хора, които, знам ли, се увличат дотолкова, че са готови да злоупотребят със служебни пари, да съсипят семейния бизнес и други подобни. Но — той се засмя — ако не искаш да те острижат рано или късно, най-добре е да не се мотаеш постоянно в бръснарницата, нали така?

— И какво? — попитах предпазливо, след като бях чакал известно време да продължи.

— Ами какво… уффф — Баща ми прокара пръстите на двете си ръце през косата си; изглеждаше като малко момче, объркан, невярващ. — Ето какво. Наистина искам да направя някои големи промени, и то незабавно. Защото имам възможност да започна от най-долните етажи в един чудесен бизнес. Един мой приятел има ресторант. И, искам да кажа, струва ми се, че това ще бъде наистина страхотно за всички нас — такъв шанс се отваря един път в живота, така си е. Нали знаеш, на Ксандра сега й е много тежко с новия й шеф, който е голяма гад, и знам ли, просто ми се струва, че такова решение би било много по-разумно.

Баща ми? Ресторант?

— Уау — това е супер — казах аз. — Уау.

— Да. — Баща ми кимна. — Наистина е супер. Но работата е там, че за да отвориш такова заведение…

— Какъв ресторант?

Баща ми се прозя и потърка зачервените си очи.

— О, знаеш ли… просто обикновена американска храна. Стекове, хамбургери, такива неща. Съвсем простичка и добре приготвена. Но проблемът е там, че за да може моят приятел да открие заведението и да плати таксите за ресторанта…

— Такси за ресторанта ли?

— О, господи, да, не би повярвал, ако ти кажа колко пари искат за такова нещо. Трябва да се плащат такси за ресторанта, за лиценз за алкохол, застраховка… много разходи изисква разработването на такова място.

— Е, добре. — Разбирах накъде бие с тези обяснения. — Ако имаш нужда от парите в моята сметка…

Баща ми ме изгледа слисан.

— Какво?

— Е, нали се сещаш, онази сметка, която си ми открил. Ако имаш нужда от тези пари, нямам нищо против.

— А, да. — Баща ми помълча. — Благодаря. Наистина съм ти много благодарен за това, приятелю. Но всъщност — той стана и закрачи из стаята — работата е там, че съм намерил много добър начин да се справим с това. Разбираш ли, едно краткосрочно решение, колкото да може заведението да се открие и да се разработи. Ще възстановим сумата за няколко седмици — искам да кажа, на такова място, като се вземе предвид разположението и други неща, та то е, все едно че сме взели лиценз да печатаме пари. Става дума само за първоначалните разходи. В този град всички са луди на тема такси, налози и така нататък. Искам да кажа — той се позасмя някак смутено, — знаеш, че не бих ги искал, ако въпросът не беше спешен…

— Моля? — попитах, след като помълчах неразбиращо.

— Искам да кажа, както ти обясних, наистина се налага ти да се обадиш. Това е номерът. — Беше го записал на едно листче, забелязах, че започва с 212. — Трябва да се обадиш на този човек и да говориш лично с него. Казва се Брейсгърдъл.

Погледнах листчето, после баща си.

— Не разбирам.

— Не е необходимо да разбираш. Трябва само да кажеш онова, което аз ще ти кажа.

— Но какво общо има това с мен?

— Виж, просто го направи. Кажи кой си, кажи, че искаш да поговориш с него по делови въпрос, дрън-дрън…

— Но… — Кой ли беше този човек? — Какво искаш да кажа?

Баща ми си пое дълбоко дъх; явно се стремеше да овладее изражението си, нещо, което обикновено му се удаваше добре.

— Той е адвокат — каза той, докато издишваше. — Адвокатът на майка ти. Той трябва да предприеме необходимото, за да преведе тази сума — ококорих се, когато видях цифрата, която сочеше, 65 000 долара — по тази сметка — и той плъзна пръст по редицата цифри под сумата. — Кажи им, че съм решил да те пратя в частно училище. За целта ще му трябват името и осигурителният ти номер. Това е.

— Частно училище ли? — повторих, след като помълчах недоумяващо.

— Ами нали разбираш, заради данъците е.

— Не искам да ходя в частно училище.

— Чакай, чакай — просто ме изслушай. Докато тези суми се изразходват в твоя полза, няма проблем. А пък ресторантът, разбираш ли — той е от полза за всички нас. И може би в крайна сметка все пак най-вече за теб. Така да се каже, аз бих могъл да се обадя и лично, но работата е там, че ако представим нещата правилно, ще успеем да спестим към трийсет хиляди долара, които иначе ще отидат в държавната хазна. Божичко, та аз мога да те пратя и наистина в частно училище, стига да искаш. В интернат. С всички тези пари, които ще спечелим, мога да те пратя и в Андовър^[1]. Просто не искам половината от тях да се озоват при данъчните, разбираш ли? Освен това — искам да кажа, така, както са наредени нещата, когато дойде време да постъпиш в колеж, това ще означава допълнителни разходи за теб, защото, ако имаш толкова много пари, няма как да кандидатстваш за стипендия. Видят ли тази сметка, хората от финансовия отдел в колежа ще те сложат в различна графа „доходи“ и ще лапнат 75% от парите още първата година — хоп! А по този начин ти поне ще се възползваш максимално от парите, нали разбираш? И то още сега. Когато действително с тях може да се свърши нещо полезно.

— Но…

— Но… — Писклив глас, изплезен език, глуповато изражение. — О, хайде де, Тио — продължи той с обичайния си глас, защото аз не откъсвах поглед от него. — Бог ми е свидетел, нямам време да се занимавам с това. Трябва да се обадиш незабавно, преди края на работното време по Източното крайбрежие. Ако се налага да подпишеш нещо, кажи им да пратят документите с куриерска служба. Или по факс. Просто трябва да свършим тази работа колкото е възможно по-бързо, ясно ли е?

— Но защо да го правя аз?

Баща ми въздъхна; обърна очи към тавана.

— Виж какво, Тио, не ми излизай с тези номера — каза той. — Знам, че си наясно с положението, защото съм те виждал как чакаш пощата… да — продължи той въпреки опита ми да възразя, — да, така е, всеки ден излиташ към пощенската кутия като шибана светкавица.

Бях толкова стъписан от думите му, че дори не знаех как да отговоря.

— Но… — сведох отново поглед към листа и очите ми незабавно попаднаха върху цифрата: 65 000 долара.

Без предупреждение баща ми замахна и ме удари през лицето, толкова бързо и силно, че за секунда не успях да схвана какво се е случило. После, преди да успея дори да мигна, той ме удари втори път, с юмрук — „прас“, като по комиксите, пред очите ми преминаха светкавици, като от фотоапарат, и отново с юмрук. Залитнах — коленете ми бяха омекнали, всичко около мен стана бяло — но той ме хвана за гушата и с бързо, рязко движение ме дръпна нагоре така, че застанах на пръсти, опитвайки се да си поема въздух с отворена уста.

— Слушай сега — той крещеше в лицето ми, носът му беше на два инча от моя, но Попър скачаше и лаеше толкова шумно, а и звънтежът в ушите ми беше станал толкова силен, че сякаш чувах крясъците му през смущения в радиопредаване. — Ти ще се обадиш на този човек — той размаха хартията в лицето ми — и ще му кажеш точно онези шибани думи, които аз искам да кажеш. Не се опитвай да усложняваш нещата, защото аз ще те накарам да направиш това, Тио, не те лъжа, ще ти счупя ръката, ще ти смъкна кожата от бой, ако не се обадиш по телефона незабавно. Ясно ли е? Ясно ли е? — повтори той в звънтящото в ушите ми мълчание. Чувствах по лицето си киселия му, вмирисан на цигари дъх. Свали ръце от гърлото ми; отстъпи назад. — Чуваш ли? Кажи нещо.

Избърсах лицето си с ръка. По бузите ми се стичаха сълзи, но те течаха автоматично, като вода от кран, не бяха свързани с никаква емоция.

Баща ми стисна здраво очи, после ги отвори; поклати глава.

— Виж — поде той отривисто, все още задъхан, — съжалявам. — Отбелязах с някаква способна да разсъждава студено и ясно част на съзнанието си, че по тона му съвсем не личи да съжалява; по-скоро като че ли все още му се искаше да ми смъкне кожата от бой. — Но, кълна се, Тио, ти просто трябва да ми повярваш за това. Трябва да направиш това за мен.

Виждах всичко размазано, затова вдигнах двете си ръце, за да наглася очилата си. Дишах толкова тежко, че сякаш моите вдишвания и издишвания бяха най-силният шум в стаята.

Баща ми, с ръце на хълбоците, отново обърна очи към тавана.

— О, я стига — каза той. — Прекрати това.

Не отговорих. Стояхме така още един-два дълги мига. Попър бе спрял да лае и гледаше тревожно ту него, ту мен, сякаш се опитваше да разбере какво става.

— Просто… е, нали знаеш. — Сега отново говореше съвсем спокойно. — Съжалявам, Тио, кълна се, съжалявам, но действително съм в затруднено положение, имаме нужда от тези пари незабавно, сега, в тази минута, наистина е така.

Опитваше се да срещне очите ми; погледът му беше открит, разумен.

— Кой е този човек? — попитах, гледайки не него, а стената зад главата му, гласът по някаква причина излизаше от гърлото ми пресипнал и чужд.

— Адвокатът на майка ти. Колко пъти трябва да повтарям? — Разтриваше кокалчетата на ръката си, които го боляха от удара. — Виждаш ли, такъв е случаят, Тио — отново въздишка, — искам да кажа, съжалявам, но кълна се, нямаше да съм толкова разстроен, ако не беше толкова важно. Това е само временно, нали разбираш — просто докато бизнесът потръгне. Защото цялата работа може да рухне ей така — той щракна с пръсти, — ако не започна да плащам на кредиторите. А що се отнася до останалите пари — тях наистина ще използвам, за да те пратя в по-добро училище. Може би частно. Това би ти харесало, нали?

Унесен от собственото си отсечено дърдорене, той вече набираше номера. Подаде ми слушалката и — преди някой да е отговорил — изтича в другия край на стаята и вдигна втората слушалка.

— Ало — обърнах се аз към жената, която отговори на позвъняването, — ъъ, извинете. — Гласът ми беше хрипкав, неуверен, все още не можех да повярвам, че всичко това се случва. — Мога ли да разговарям с господин… ъъ…

Баща ми посочи с пръст към листа: „Брейсгърдъл“.

— Ъъъ, господин Брейсгърдъл — казах аз.

— А за кого да предам? — И нейният, и моят глас отекваха прекалено силно, защото баща ми слушаше на другата слушалка.

— Тиодор Декър.

— О, да — произнесе мъжки глас отсреща. — Ало! Тиодор? Как се чувстваш?

— Добре.

— Говориш така, като че ли си настинал. Кажи ми. Настинал ли си — може би малко?

— Да — отвърнах колебливо. В другия край на стаята баща ми произнасяше само с устни думата „ларингит“.

— Неприятна история — произнесе отекващият глас — толкова високо, че ми се наложи да отдръпна малко слушалката от ухото си. — Никога не съм мислел, че хората може да настиват на такова слънчево място като това, където живееш ти. Така или иначе, радвам се, че се обади — не знаех как точно да се свържа пряко с теб. Знам, че сигурно все още ти е много тежко. Но се надявам нещата да са по-добре от последния път, когато те видях.

Мълчах. Нима бях виждал този човек?

— Беше много лош момент — каза господин Брейсгърдъл, разбрал правилно мълчанието ми.

Кадифеният му, равен глас събуди спомена.

— О, да — казах аз.

— Историята за снежната буря, помниш ли?

— Точно така.

Той се беше появил около седмица след смъртта на майка ми; възстар човек с гъста бяла коса — елегантно облечен, с раирана риза и папийонка. Двамата с госпожа Барбър като че ли се познаваха, или поне като че ли той познаваше нея. Беше седнал срещу мен в креслото, което беше най-близо до дивана и бе говорил дълго, неща, които ме объркваха, но единственото от тях, което бе останало в съзнанието ми, беше разказът му как се запознал с майка ми: имало силна снежна буря, не се виждали никакви таксита, когато — сред ветрилообразни пръски мокър сняг — едно заето такси преорало снега на ъгъла на Осемдесет и четвърта улица и Парк авеню. Прозорецът се смъкнал и майка ми („очарователна като видение!“) надникнала, казала, че отива до Източна Петдесет и седма и попитала дали той не е в същата посока.

— Тя често говореше за тази буря — казах аз. Баща ми — със слушалката, залепена за ухото — вдигна рязко поглед към мен. — Когато нямало достъп до града.

Господин Брейсгърдъл се разсмя.

— Каква прелестна млада дама! Бях закъснял за делова среща — с една възрастна доверителка, наследница на корабни магнати, която междувременно, уви, е покойница. Така или иначе, слязох от нейния пентхаус на улицата — влачейки, разбира се, и чантата си с документите — и видях, че е навалял цял фут сняг. Цареше съвършено мълчание. Деца влачеха шейните си по Парк авеню. Така или иначе, след Седемдесет и седма улица метрото беше спряло и аз тъкмо почнах да газя до колене в снега, когато — хоп! се появи едно жълто такси и майка ти в него. Забиха спирачки със скърцане, все едно че я бяха изпратили от спасителен екип. „Качете се, ще пътуваме заедно.“ Центърът беше напълно пуст… снежинките кръжаха наоколо, и сякаш всички светлини в града бяха запалени. А ние се движехме с две мили в час — със същия успех можеше да сме и в шейна — минавахме на червено, нямаше никакъв смисъл да се спира. Помня, че разговаряхме за Феърфийлд Портър^[2] — наскоро в Ню Йорк бе имало негова изложба — после преминахме към Франк О’Хара и Лана Търнър, спорехме коя година бяха затворили окончателно стария ресторант на „Хорн енд Хардарт“, „Автомат“^[3]. А после открихме, че работим от двете страни на една и съща улица! Беше началото на едно красиво приятелство, както се казва.

Хвърлих поглед към баща си. Изражението му беше странно, беше стиснал устни, сякаш за да не повърне върху килима.

— Поговорихме тогава за състоянието, завещано от майка ти, ако си спомняш — продължи гласът на другия край на линията. — Не говорихме много, моментът не беше подходящ. Но се надявах, че ще се отбиеш при мен, когато се почувстваш способен да понесеш такъв разговор. Бих ти се обадил по телефона, преди да напуснеш града, ако знаех, че заминаваш.

Погледнах баща си; после сведох очи към листа в ръката си и изтърсих:

— Искам да отида в частно училище.

— Наистина ли? — попита господин Брейсгърдъл. — Струва ми се, че това е отлична идея. А къде имаш намерение да отидеш? Да се върнеш на изток? Или пък някъде там, при вас?

Не бяхме обмислили това. Погледнах баща си.

— Ъъ — измънках аз — ъъ… — докато баща ми правеше гримаси и размахваше яростно ръка.

— Може и да има добри частни интернати по Западното крайбрежие, но не съм чувал за такива — казваше господин Брейсгърдъл. — Аз съм завършил „Милтън“^[4], което ми осигури прекрасни преживявания. Най-големият ми син също отиде там, но остана само една година, реши, че това не е подходящо място за него…

Продължихме да говорим, от „Милтън“ се прехвърлихме на „Кент“^[5], към най-различни други интернати, в които били учили децата на негови приятели и познати — а баща ми надраска една бележка и ми я подхвърли. „Да изпрати парите“, пишеше в нея. „За начална вноска“.

— Ааа… — започнах аз, защото нямах представа по какъв друг начин да сменя темата, — майка ми оставила ли ми е някакви пари?

— Е, не особено много — каза господин Брейсгърдъл, чийто тон като че ли охладня, когато чу въпроса ми, а може би просто се бе подразнил от прекъсването. — Тя имаше някои финансови проблеми накрая, и ти би трябвало да си наясно с това. Но все пак имаш пари, внесени по „план 529“^[6]. А откри и малък ЦВМ за теб, преди да загине.

— Какво е това? — баща ми слушаше много внимателно, без да откъсва очи от мен.

— Целеви влог за малолетни. Пари, които да се ползват за твоето образование. Но не може да се ползват за нищо друго, най-малкото, не и докато си все още непълнолетен.

— Защо не може? — попитах след кратка пауза, защото ми се стори, че той особено много набляга на последното обяснение.

— Защото законът е такъв — каза той сухо. — Но със сигурност нещо ще може да се направи, ако държиш да смениш училището. Имах клиентка, която използва част от влога по план 529 на най-големия си син, за да плати скъпа детска градина за най-малкия. Не че съм на мнение, че двайсет хиляди долара годишно е разумен разход за възпитание на такава възраст — не се и съмнявам, че им купуват най-скъпите пастели в цял Манхатън! Но да, казвам го, за да разбереш как функционират тези неща.

Погледнах баща си.

— Значи няма начин да ми преведете, да кажем, шейсет и пет хиляди долара — казах. — Ако се нуждая от тях незабавно.

— Не! Категорично не! Така че просто забрави тази идея — тонът му се беше променил — явно беше коригирал и мнението си за мен, вече не бях син на майка си и Добро Хлапе, а алчна малка гадина.

— Между другото, мога ли да попитам по какъв път изчисли, че ти е необходима такава сума?

— Ъъъ… — погледнах баща си, който беше притиснал ръка към очите си. „По дяволите“, казах си и осъзнах, че съм произнесъл думите гласно.

— Е, това няма значение — каза господин Брейсгърдъл с коприненомек глас. — Така или иначе е просто невъзможно.

— Няма начин?

— Няма абсолютно никакъв начин.

— Добре, окей… — опитвах се отчаяно да съобразявам, но мислите ми препускаха в две посоки едновременно. — А може ли да ми пратите част от парите? Например половината?

— Не. Такова нещо трябва да се уреди пряко с избрания от теб колеж или интернат. С други думи, трябва да ми бъдат представени сметки, които аз да платя. А цялата процедура е свързана и с много друга документация. А ако решиш да не отидеш в колеж, което е малко вероятно…

И докато той говореше неразбираемо за всевъзможните варианти за ползване на сумите, които майка ми беше вложила на мое име (всички влогове с много строги ограничения, изключващи възможността аз или баща ми да се доберем незабавно до действителни пари в брой, до пари за харчене), по лицето на баща ми, който държеше слушалката малко встрани от ухото си, се изписа нещо близко до ужас.

— Ами, ъъ, добре е, че научих това, благодаря ви, сър — казах, опитвайки се да приключа разговора.

— Разбира се, има данъчни облекчения — свързани с влагането на парите по този начин. Но нейната основна цел беше да се увери, че баща ти никога няма да може да се добере до тях.

— О? — казах плахо в последвалото прекалено дълго мълчание. Нещо в тона му ме накара да заподозра, че той бе разкрил присъствието на баща ми зад тежкото, шумно като на лорд Вейдър дишане (ясно доловимо според мен, макар да не знаех дали господин Брейсгърдъл го чува) в другата слушалка.

— Съществуват и други съображения. Всъщност — той помълча, както сигурно считаше за редно при тези обстоятелства — не знам дали е редно да ти го казвам, но неизвестно неупълномощено лице два пъти се е опитвало да тегли големи суми от тази сметка.

— Какво? — попитах отвратено след кратко мълчание.

— Разбираш ли — поде господин Брейсгърдъл, а гласът му се носеше сякаш много отдалеч, от морските дълбини. Аз съм попечител на сметката. И около два месеца след смъртта на майка ти някой е отишъл в банката в Манхатън, в работно време, и се е опитал да фалшифицира моя подпис на платежните документи. Е, в централния клон ме познават и незабавно ми се обадиха, но още докато разговаряха с мен, човекът се измъкнал през вратата, преди някой от охраната да отиде да му поиска документ за самоличност. Това беше — Боже мили — преди почти две години. А после — съвсем наскоро, миналата седмица — получи ли писмото, в което ти описвах случая?

— Не — отвърнах, когато най-сетне осъзнах, че се налага да кажа нещо.

— Е, без да се разпростирам много, получих странно телефонно обаждане от някакъв човек, който се представи като твой тамошен адвокат, и изиска превод на някакви суми. После — когато направихме проверката — установихме, че лице с достъп до твоя осигурителен номер е кандидатствало и получило от твое име съгласие за доста голям кредит. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Така или иначе, не се тревожи — каза той, когато аз не отвърнах. — Имам при себе си копие от твоя акт за раждане, пратих го по факса в банката, дала съгласие за кредита и достъпът до сумите незабавно бе прекратен. Освен това пуснах предупреждение до „Екуифакс“ и всички други агенции, осигуряващи информация за лицата, кандидатстващи за кредит. Въпреки че си малолетен и по закон нямаш право да сключваш подобни договори, ти би носил отговорност за подобни дългове, направени от твое име, когато станеш пълнолетен. Във всеки случай те моля настоятелно да бъдеш много внимателен с осигурителния си номер за в бъдеще. На теория е възможно да ти бъде издаден нов, но бюрократичните усложнения, свързани с такава процедура, са толкова много, че не го препоръчвам…

Когато затворих телефона, бях облян в студена пот — и напълно неподготвен да чуя воя, който нададе баща ми. Помислих, че е гневен — че се гневи на мен — но когато остана неподвижен на мястото си, със слушалка в ръка, се вгледах по-внимателно в него и разбрах, че плаче.

Беше ужасно. Нямах никаква представа какво да предприема. Издаваше такива звуци, сякаш някой го беше полял с гореща вода — като че ли се превръщаше във върколак — като че ли го изтезаваха. Оставих го там и — Попчик забърза по стълбите пред мен; очевидно също нямаше желание да слуша този вой — отидох в стаята си и дълго седях на ръба на леглото си, стиснал главата си с ръце, трябваше ми аспирин, но не исках да слизам до банята, за да си взема, искаше ми се Ксандра да побърза да се прибере. Ревовете, които се носеха отдолу, бяха нечовешки, като че ли го горяха с газова горелка. Извадих айпода си, опитах се да намеря някаква по-силничка музика, която да не е прекалено разтърсваща (четвърта симфония на Шостакович, която, колкото и да е класическа, все пак доста ме поразтърси), легнах на леглото със слушалките в ушите и се вторачих в тавана, а Попър стоеше прав, наострил уши, и се взираше в затворената врата с настръхнала козина на врата.