Дона Тарт
Щиглецът (64)

XXI.

Безпокойствата ми, свързани с бащата на Борис, се поуталожиха, откакто той бе взел двете ми ръце в своите и ми беше благодарил, че помагам на Борис. Въпреки че видът на господин Павликовски („Мистър!“, кискаше се Борис) действително беше плашещ, аз все пак започвах да си мисля, че той не е толкова ужасен, колкото изглежда. Два пъти през седмицата след Деня на благодарността, когато се прибирахме от училище, го заварвахме в кухнята — разменяхме измънкани незначителни фрази, нищо повече, а той седеше на кухненската маса, пиеше на един дъх чаши водка и попиваше потното си чело с хартиена салфетка, с потъмняла от мазния балсам русолява коса, и слушаше много високо новини на руски по разнебитеното си радио. Но после, една вечер, докато седяхме долу с Попър (когото бях довел от вкъщи) и гледахме стар филм с Питър Лоре, „Звярът с петте пръста“, външната врата се хлопна с трясък.

Борис се плесна по челото.

— Мамка му!

И преди да разбера какво става, той тикна Попър в ръцете ми, дръпна ме за яката, за да стана, и ме забута назад.

— Какво…?

Борис махна с ръка — „просто се махай“.

— Кучето — изсъска той, — баща ми ще го убие. Бързай.

Минах тичешком през кухнята, и — колкото можех по-тихо — се измъкнах през задната врата. Навън беше много тъмно. За първи път в живота си Попър не издаваше звук. Пуснах го на земята, защото знаех, че няма да се отдели от мен, и заобиколих към прозорците на дневната, които нямаха завеси.

Баща му вървеше с бастун — виждах това за първи път. Опирайки се тежко на него, той куцукаше из ярко осветената стая като театрален герой на сцената. Борис стоеше прав, кръстосал ръце пред хилавите си гърди, сякаш се прегръщаше сам.

Двамата се караха — или по-скоро баща му говореше нещо гневно. Борис бе вперил очи в пода. Косата му падаше пред лицето, така че виждах само върха на носа му.

Изведнъж, отмятайки глава, Борис каза нещо рязко и се обърна, за да излезе. Тогава — с такава внезапно избухнала ярост, че едва успях да го проследя — ръката на баща му се стрелна като змия с бастуна и удари Борис през гърба, по раменете, поваляйки го на пода. Преди да успее да стане — беше се изправил на четири крака — господин Павликовски го ритна, поваляйки го отново, а после го сграбчи за ризата откъм гърба и го изправи, залитащ, на крака. Крещейки и ругаейки на руски, той го удари през лицето с червената си, окичена с пръстени ръка — веднъж с дланта, веднъж с опакото на ръката. После го блъсна така, че Борис залитна към средата на стаята, а баща му вдигна извития край на бастуна и го удари през лицето.

Почти изпаднал в шок, аз заотстъпвах от прозореца — бях изгубил ориентация дотолкова, че се препънах в някакъв чувал с боклук и паднах. Попър — стреснат от шума — тичаше напред-назад, скимтейки високо и жалостиво. Точно когато ставах с усилие — обзет от паника, сред дрънчене на кутии и бутилки от бира — вратата се отвори рязко и на бетона се очерта правоъгълник от жълта светлина. Изправих се колкото можех по-бързо, грабнах Попър и хукнах да бягам.

Оказа се обаче, че е само Борис. Той ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу по улицата.

— Божичко — казах — дърпайки се леко, за да погледна назад. — Какво беше това?

Зад нас вратата на къщата отново се отвори широко. Силуетът на господин Павликовски се очерта в светлината от коридора — той се крепеше с една ръка, за да не падне, размахваше юмрук и крещеше на руски.

Борис продължаваше да ме дърпа напред.

— Хайде!

Двамата затичахме надолу по тъмната улица, обувките ни шляпаха по асфалта, докато най-сетне гласът на баща му не заглъхна.

— Да му се не види — казах, забавяйки крачка, когато завихме зад един ъгъл. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, виеше ми се свят; Попър скимтеше и се боричкаше, за да се освободи, а когато го оставих на асфалта, той започна да препуска в кръг около нас. — Какво става?

— О, нищо — каза Борис, с неразбираемо бодър тон и избърса носа си, издавайки влажен, смъркащ звук. — „Буря в чаша вода“, така казваме в Полша. Просто не беше на себе си.

Наведох се напред, подпрял ръце на коленете си, в опит да си поема дъх.

— Не беше на себе си от гняв или от пиене?

— И от двете. За щастие не видя Попчик, иначе… не знам какво щеше да стане. Той смята, че кучетата трябва да стоят отвън. Ето — каза той, вдигайки нагоре една бутилка водка, — виж какво има тук! Измъкнах я, докато излизах.

Помирисах кръвта по него, преди да я видя. Лунният сърп не беше много голям, но все пак светлината беше достатъчна, за да мога да виждам — и когато застанах пред него и го погледнах право в лицето, разбрах, че от носа му се лее кръв и ризата му е потъмняла от нея.

— Майчице! — казах, все още задъхан. — Добре ли си?

— Хайде да отидем на детската площадка, за да се посъвземем — каза Борис. Лицето му, както казах, беше в ужасно състояние: едното му око беше подуто, на челото му имаше грозна, извита рана, от която също течеше кръв.

— Борис! Трябва да отидем у дома.

Той повдигна едната си вежда.

— У дома?

— У нас. Където и да е. Изглеждаш зле.

Той се ухили, оголвайки окървавените си зъби, и ме смушка с лакът в ребрата.

— А, не, имам нужда да пийна нещо, преди да се изправя пред Ксандра. Хайде де, Потър. Нали няма да е зле да се поотпуснем с нещо? След всичко това?