Дона Тарт
Щиглецът (62)

XIX.

Откакто Борис се появи с насинено око, бях започнал да изграждам в съзнанието си образа на баща му като някакъв дебеловрат съветски функционер, подстриган почти до голо и със свински очички. В действителност — както установих с изненада, когато най-сетне се запознах с него — той беше изпит и бледен като умиращ от глад поет. С жълтеникав тен като растение, болно от хлороза, с хлътнали гърди, той пушеше непрестанно, носеше евтини ризи, които посивяваха след пране, и пиеше безбройни чаши подсладен чай. Но когато човек срещнеше погледа му, съзнаваше, че тази негова крехкост е измамна. Беше жилав, емоционален, лошото настроение го обгръщаше като мараня — с дребна кост и остри черти на лицето, също като Борис, но в погледа на зачервените му очи прозираше озлобление, а ситните му, остри зъби имаха кафеникав оттенък. Напомняше ми на побесняла лисица.

Макар че го бях зървал, а го бях и чул (него или някакъв човек, когото бях взел за него) да се блъска из къщата им онази нощ, всъщност се срещнах лице в лице с него едва няколко дни преди Деня на благодарността. Един ден, когато ние с Борис влязохме в дома им след училище, смеейки се и разговаряйки, го намерихме да седи изгърбен край кухненската маса, с бутилка и чаша пред себе си. Независимо от занемарените си дрехи, той носеше скъпи обувки и много златни бижута; а когато вдигна към нас зачервените си очи, ние млъкнахме незабавно. Въпреки че беше невисок, слаб човек, по лицето му бе изписано нещо, което подсказваше, че е по-добре да не го доближаваш.

— Здрасти — казах аз плахо.

— Здравей — отвърна той — с каменно лице, и много по-подчертан акцент от този на Борис — а после се обърна и каза на Борис нещо на украински. Последва кратък разговор, който следях с интерес. Интересно беше да се наблюдава как се променяше Борис, когато говореше на друг език — някак се оживяваше, нещо се събуждаше у него, сякаш в тялото му се настаняваше някаква различна, по-енергична личност.

После — съвсем неочаквано — господин Павликовски протегна и двете си ръце към мен.

— Благодаря — каза той прегракнало.

Въпреки че се боях да го доближа — имах чувството, че се доближавам до диво животно — аз все пак пристъпих напред и също протегнах двете си ръце, а той ги пое в своите, които бяха студени и загрубели.

— Ти си добър човек — каза той. Очите му бяха кървясали, погледът — прекалено прочувствен. Искаше ми се да извърна очи, срамувах се от себе си.

— Бог да бъде винаги с теб и да те благослови — каза той. — За мен ти си като син. Защото прие моя син в семейството си.

„Семейството ми“? Погледнах объркано Борис.

Господин Павликовски също се обърна към него.

— Преведе ли му какво казах преди?

— Той каза, че тук ти си част от нашето семейство — каза Борис с отегчен тон, — и че ако има нещо, което може да направи за теб…

За моя огромна изненада господин Павликовски ме придърпа към себе си и ме прегърна силно, а аз затворих очи и се опитвах да не обръщам внимание на мириса, който той излъчваше: балсам за коса, телесни миризми, алкохол, както и някакъв остър, неприятно тежък одеколон.

— Това по какъв повод беше? — попитах тихо, когато вече бяхме горе, в стаята на Борис, и вратата беше затворена.

Борис подбели очи.

— Вярвай ми, не искаш да знаеш.

— Непрекъснато ли е пиян? Как не го изхвърлят от работа?

Борис се изкиска.

— Защото е високопоставен служител на фирмата — каза той. — Или нещо подобно.

Останахме в сумрачната, покрита с батикови тъкани стая на Борис, докато чухме как камионът на баща му потегля по входната алея.

— Доста време няма да се върне — каза Борис, а аз спуснах отново завесата. — Тормози се, задето ме оставя толкова дълго сам. Знае, че предстои празник и попита дали не мога да отида у вас.

— Е, ти и без това си непрекъснато у нас.

— Той знае това — каза Борис и прибра падналата пред очите му коса. — Затова ти благодари. Но — надявам се, че не възразяваш — аз не му дадох истинския ти адрес.

— Защо?

— Защото — той поприбра крака, за да мога да седна до него, без да чака да го моля — си мисля, че не ти се иска да се изтърси пиян посред нощ у вас. Да събуди баща ти и Ксандра, и да ги накара да станат от леглото. Освен това — ако стане дума — той мисли, че фамилното ти име е Потър.

— Защо?

— Така е по-добре — отвърна спокойно Борис. — Можеш да ми вярваш.