Дона Тарт
Щиглецът (60)

XVII.

Борис харесваше Ксандра доста повече, отколкото я харесвах аз: прибързваше да й отваря вратата, казваше й, че харесва новата й прическа, предлагаше й да носи разни неща вместо нея. Бях започнал да го закачам за нея от момента, в който го видях да наднича в деколтето й, когато тя се наведе да вземе телефона си от един нисък рафт в кухнята.

— Леле, тая не прощава — каза Борис, когато се качихме в стаята ми. — Как мислиш, дали баща ти ще се ядоса?

— Най-вероятно няма да забележи.

— Не, сериозно, какво би ми направил баща ти според теб?

— Ако какво?

— Ако аз и Ксандра…

— Не знам, вероятно ще се обади в полицията.

Той изпръхтя подигравателно.

— Защо?

— Няма да топи теб, а нея. Изнасилване на малолетен.

— Де да можеше…

— Чукай я, щом ти се иска — казах аз. — Изобщо не ми пука дали тя ще влезе в затвора.

Борис се претърколи по корем и ме изгледа лукаво.

— Тя се друса с кокаин, нали знаеш?

— Какво?

— Кокаин.

И той издаде звук, наподобяваш смъркане.

— Занасяш се — казах аз и допълних, когато той ми се ухили самодоволно: — По какво позна?

— Просто знам. Разбира се от начина, по който върви. Освен това скърца със зъби. Понаблюдавай я някой път.

Не знаех за какви признаци да я наблюдавам. Но после, един следобед, когато баща ми не си беше у дома, ние се прибрахме и я видяхме да се изправя с подсмърчане, след като бе стояла наведена над ниската масичка, прибрала с ръка косата си отзад на врата. Когато отметна глава, погледът й падна върху нас, измина един миг, в който всички мълчахме, после тя се обърна, като че ли нас ни нямаше.

Продължихме нагоре по стълбите, към моята стая. Макар че никога дотогава не бях виждал някой да смърка наркотик, дори на мен ми беше ясно какво правеше тя.

— Леле, колко е секси — каза Борис, след като аз затворих вратата. — Питам се къде ли го държи?

— Не знам — отвърнах и се тръснах на леглото си. Ксандра тъкмо излизаше: чух шума от колата й, докато я изкарваше на входната алея.

— Как мислиш, дали ще ни даде малко?

— Може да даде малко на теб.

Борис се отпусна, разполагайки се на пода до леглото, със свити колене, облегнат на стената.

— А как мислиш, дали го продава?

— Няма начин — отвърнах невярващо след кратка пауза. — А ти как мислиш?

— Ха! За теб е добре, ако продава.

— Защо?

— В къщата трябва да има пари!

— И каква полза имам аз от това?

Той насочи своя проницателен, преценяващ поглед към мен и попита:

— Кой плаща сметките тук, Потър?

— Хмм — за първи път се замислях над този въпрос, но незабавно осъзнах голямата му практическа стойност. — Не знам. Баща ми, струва ми се. Макар че и Ксандра дава някакви пари.

— А той как ги печели? Парите си?

— Нямам идея — отвърнах. — Говори с разни хора по телефона, после излиза от къщи.

— Да си виждал тук някъде чекови книжки? Кеш?

— Не, никога. Само чипове понякога.

— И те са същото — каза бързо Борис, изплювайки един отгризан нокът на пода.

— Така е, само че не можеш да ги осребриш в казиното, ако нямаш осемнайсет години.

Борис се изкиска.

— Хайде бе! Ще измислим нещо, ако се наложи. Ще те нагиздим с оня префърцунен училищен блейзър с герба, и ще отидеш на гишето: „Моля за извинение, госпожице…“

Търкулнах се към него и го ударих силно с юмрук под рамото.

— Майната ти — казах, подразнен от провлечената, снобска имитация на гласа ми.

— Не бива да говориш така, Потър — отбеляза злорадо Борис, потривайки ръката си. — Така няма да ти дадат нито цент. Просто искам да кажа, че знам къде е чековата книжка на баща ми, и ако възникне нещо непредвидено — той протегна разперените си длани — нали разбираш?

— Разбирам.

— С две думи, ако се наложи да пиша фалшив чек, ще пиша фалшив чек — каза Борис философски. — Добре е, че мога да го направя. Не те карам да разбиеш ключалката на стаята им и да преровиш вещите им, но все пак е добра идея да си държиш очите отворени, нали?