Дона Тарт
Щиглецът (57)

XIV.

Въпреки че се чувствах нещастен, докато живеех при семейство Барбър, сега си спомнях с копнеж за апартамента на Парк авеню като за изгубен рай. И въпреки че имах достъп до интернет на компютъра в училище, Анди не го биваше много с писането, а посланията, които получавах от него, бяха дразнещо безлични. („Здравей, Тио. Надявам се, че си прекарал добре лятото. Баща ми си купи нова яхта — казва се «Авесалом». Майка ми отказва да стъпи на нея, но за съжаление аз бях принуден. Имам известни проблеми с новото ниво на японския, но иначе всичко е наред.“) Госпожа Барбър отговаряше добросъвестно на писмата, които й пишех — с по един-два реда на картичките с нейния монограм, които ползваше за кореспонденцията си, поръчани при „Демпси и Каръл“ — но в тези редове нямаше нищо лично. Тя винаги ме питаше „Как си?“ и приключваше писмото с „Мисля за теб“, но никога не пишеше нищо от рода на „липсваш ни“ или „иска ни се да те видим“.

Пишех до Пипа, в Тексас, макар че тя беше още прекалено болна, за да ми отговаря — и по-добре, защото повечето от тези писма аз така и не изпратих.

Мила Пипа,

Как си? Харесва ли ти Тексас? Често мисля за теб. Язди ли вече онзи кон, който ти харесва. Тук всичко е супер. Не се учудвам, че при теб е много горещо, защото и при мен е много горещо.

Това звучеше скучно; изхвърлих го и започнах наново.

Мила Пипа,

Как си? Мисля за теб и се надявам да си добре. Надявам се нещата да се развиват добре прекрасно за теб в Тексас. Трябва да си призная, че донякъде ненавиждам това място тук, но се сприятелих с някои хора и вероятно съм започнал да посвиквам.

Питам се дали те мъчи носталгия? С мен е така. Ню Йорк ми липсва много. Иска ми се да живеехме по-близо един до друг. Как е главата ти сега? Надявам се, по-добре. Съжалявам, че…

— Това твоята приятелка ли е? — Борис, който хрупаше ябълка, четеше над рамото ми.

— Разкарай се.

— Какво се е случило с нея? — попита той, а после, когато аз не отговорих, допълни: — Ти ли я удари?

— Какво? — попитах, защото го слушах с половин ухо.

— По главата? Затова ли пишеш, че съжаляваш? Ударил си я или нещо подобно?

— Как пък не — отвърнах, а после — по сериозното му, съсредоточено изражение — разбрах, че говори напълно сериозно.

— Мислиш, че мога да ударя момиче? — казах аз.

Той сви рамене.

— Може да си го е заслужила.

— Тук, в Америка, не бием жени.

Той се намръщи и изплю ябълковите семки.

— Не. Американците тормозят само по-малките държави, които са на мнение, различно от тяхното.

— Борис, млъквай и ме остави на мира.

Но той продължи да ме дразни с коментари, и вместо да започна ново писмо до Пипа, започнах да пиша на Хоуби.

Скъпи господин Хобарт,

Здравейте, как сте! Надявам се, добре. Така и не Ви писах, за да Ви благодаря за добротата, проявена към мен през последните ми седмици в Ню Йорк. Надявам се вие с Козмо да се чувствате добре, макар да знам колко ви липсва Пипа. Как е тя? Надявам се вече да може да се занимава отново със своята музика. Надявам се също…

Но не изпратих и това писмо. Затова бях във възторг, когато пристигна писмо — дълго писмо, истинско, на хартия — не от друг, а от Хоуби.

— Какво е това? — попита подозрително баща ми — забелязал нюйоркското пощенско клеймо, той грабна писмото от ръката ми.

— Какво правиш?

Но баща ми вече беше разкъсал плика. Прегледа бързо писмото и веднага изгуби интерес.

— Заповядай — каза той, докато ми го връщаше. — Съжалявам, хлапе. Моя грешка.

Самото писмо, като артефакт, беше красиво: плътна хартия, внимателно изписани букви, шепот, напомнящ за тихи стаи и пари.

Мили Тио,

Искаше ми се да получа вест от теб, и все пак съм доволен, че не получих, защото се надявам това да означава, че си щастлив и зает с много неща. Тук листата вече смениха цвета си, Уошингтън Скуеър се оцвети в жълто и потъна във влага, застудя. В съботните сутрини двамата с Козмо се мотаем из Гринич Вилидж — вземам го на ръце и го внасям в магазина за сирене — не съм много убеден, че това не е забранено, но момичетата, които продават там, пазят за него парченца и останки. Пипа му липсва не по-малко, отколкото на мен, но — също като мен — той все още се наслаждава на храната си. Понякога ядем край камината — сега, когато Скрежко скоро ще ни навести.

Надявам се да си посвикнал там и да си намерил приятели. Когато разговарям по телефона с Пипа, ми се струва, че тя не е много щастлива в Тексас, но здравословното й състояние със сигурност се подобрява. Ще летя дотам за Деня на благодарността. Не знам доколко ще ми се зарадва Маргарет, но Пипа иска да отида и ще отида. Ако ми позволят да взема Козмо в самолета, може да заведа и него.

Прилагам една снимка, която може да ти достави удоволствие — едно бюро в стил „Чипъндейл“, което току-що пристигна, в много лошо състояние, казаха ми, че било оставено в някакъв неотоплен склад около Уотървлийт. Много изподраскано и очукано, а горният плот е разцепен на две — но само погледни тези извити, вкопчени в топка ноктести птичи крака, носещи тежестта! Краката на бюрото не са излезли добре на снимката, но наистина се чувства натискът на вкопчените в топката нокти. Бюрото е шедьовър, иска ми се само да се бяха грижили по-добре за него. Не знам дали виждаш забележителната шарка на капака — нещо изключително.

Що се отнася до магазина, отварям го няколко пъти седмично, по предварителна уговорка с клиенти, но най-често работя в мазето по неща, изпратени ми от частни лица. Госпожа Сколник и още някои от съседите питаха за теб — тук нищо не се е променило, само госпожа Чо от корейския магазин получи лек удар (много лек, вече отново работи). Освен това кафенето на брега на Хъдсън, което толкова харесвах, затвори врати — това е много тъжно. Минах оттам тази сутрин и по всичко личи, че ще го направят на… е, не знам как наричате тези неща. Някакъв от тези магазини за японски джунджурии.

Забелязвам, че както обикновено съм се раздърдорил и че не ми остава място на листа, но отново искам да изразя надежда, че си щастлив и доволен, и че там не си чак толкова самотен, колкото се опасяваше. Ако има нещо, което мога да направя за теб тук, или ако мога да ти помогна по някакъв начин, моля те, не се съмнявай, че ще го направя.