Дона Тарт
Щиглецът (49)

VI.

Новата ми стая беше толкова гола и самотна, че след като разопаковах багажа си, оставих плъзгащите се врати на гардероба отворени, за да виждам дрехите си, окачени вътре. Отдолу все още се чуваше как татко крещи за килима. За съжаление крещеше и Ксандра, вбесявайки го все повече, което (бих могъл да й го кажа, ако ме беше попитала) бе възможно най-погрешният начин да се държиш с него. У дома, преди, майка ми знаеше как да потисне гнева му — млъкваше и слабият, нетрепващ пламък на презрението й сякаш изсмукваше кислорода от стаята и ставаше причина всичко, което той казваше и правеше, да изглежда смехотворно. Накрая той изфучаваше навън, затръшвайки външната врата с гръмотевичен трясък, а когато се върнеше — часове по-късно, превъртайки ключа в ключалката с тихичко изщракване — той започваше да обикаля из апартамента, сякаш нищо не се бе случило, отваряше хладилника, за да си вземе бира, питаше със съвсем нормален тон къде му е пощата.

Избрах най-голямата от трите празни стаи на горния етаж, която имаше и мъничка баня в единия край, като в хотел. Плътен стоманеносин плюшен мокет на пода. Гол матрак, в единия му край — найлонов пакет със спално бельо. Хасе „Леджъндс“. Двайсет процента намаление. Откъм стените се носеше тихо, механично жужене, както бръмчи филтърът на аквариум. В такива стаи убиват проститутки на повикване или камериерки в телевизионните сериали.

Наострил уши, за да не ме изненадат татко или Ксандра, аз седнах на матрака, сложил на коленете си опакованата картина. Вратата беше заключена, но аз все пак не смеех да смъкна хартията, защото се боях те да не се качат горе — ала желанието да я видя беше непреодолимо. Внимателно, много внимателно започнах да чопля лепенките с нокътя на палеца си, и подхванех ли края им, да ги обелвам от хартията.

Измъкнах картината по-лесно, отколкото бях очаквал, и усетих как потискам възторженото си ахване. За първи път я виждах на дневна светлина. В белотата на голата стая приглушените цветове на картината разцъфнаха и оживяха; и макар че повърхността й бе покрита с едва забележим слой прах, излъчваната от нея атмосфера ме караше да мисля за обляната от светлина въздушност на стена срещу отворен прозорец. Затова ли хора като госпожа Суонсън все говореха за „пустинна светлина“? Тя умираше да дърдори за своето, както се изразяваше, „пребиваване“ в Ню Мексико — широк хоризонт, пусто небе, просветление на духа. И наистина, сякаш някаква игра на светлината бе преобразила картината, както картината, разкриваща се пред прозореца на мамината спалня — тъмни резервоари за юда по покривите наоколо — понякога изглеждаше позлатена и сякаш трептеше наелектризирана в светлината, процеждаща се през надвиснали късно следобед буреносни облаци, точно преди да плисне поройният летен дъжд.

— Тио? — баща ми похлопа енергично на вратата. — Гладен ли си?

Станах, надявайки се да не се опита да влезе, за да не разбере, че вратата е заключена. Новата ми стая беше гола като затворническа килия; но пък в гардероба имаше високи рафтове, доста над нивото на очите на баща ми, а бяха и много дълбоки.

— Ще ида да взема китайско за вкъщи. Искаш ли нещо?

Дали баща ми щеше да съобрази какво представлява картината, ако я видеше? Досега мислех, че няма, но сега, докато я гледах в тази светлина и виждах сиянието, което излъчваше, съзнавах, че всеки глупак би разбрал.

— Аха, сега идвам — подвикнах; гласът ми прозвуча фалшиво и пресипнало; пъхнах картината в една допълнителна калъфка за възглавница и я скрих под леглото, а после излязох забързано от стаята.