Дона Тарт
Щиглецът (44)

I.

Макар че бях решил да оставя куфара в стаята за багажа в сградата, където бяхме живели, и бях сигурен, че Хосе и Голди ще го пазят, с наближаването на заминаването ни ставах все по-притеснен, докато в последната минута реших да се върна там по една причина, която сега ми се струва доста глупава: в бързината да измъкна картината от апартамента бях нахвърлял в куфара произволно куп неща, включително и голяма част от летните ми дрехи. Така че в деня преди отпътуването, когато баща ми щеше да ме вземе от дома на семейство Барбър, аз потеглих забързано към Петдесет и седма улица с идеята да отворя куфара и да извадя няколко по-хубави ризи, които бях поставил отгоре.

Хосе не беше там, но някакъв нов портиер с масивни рамене (Марко В., според табелката на униформата му) пристъпи пред мен и ми прегради пътя с упорита, непоклатима стойка, присъща по-скоро на охранител, отколкото на портиер.

— Извинете, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Разказах му за куфара — но след като прегледа дневника, плъзгайки месестия си пръст по колонките с дати, той не прояви желание да влезе в помещението за багажа и да го изнесе.

— И защо го оставихте тук? — попита, почесвайки се със съмнение по носа.

— Хосе каза, че мога да го оставя.

— Имате ли квитанция?

— Не — отвърнах, след като помълчах объркано.

— Е, тогава не мога да ви помогна. Нищо подобно не е записано тук. Освен това не държим на склад вещи на лица, които не са сред обитателите на сградата.

Бях живял достатъчно дълго в тази сграда, за да знам, че това не отговаря на истината, но нямах намерение да влизам в спор.

— Вижте — казах, — аз живеех тук навремето. Познавам Голди, Карлос и всички останали. Искам да кажа — о, хайде — продължих след настъпилото хладно, неразбираемо мълчание, доловил, че губи интерес към разговора. — Ако ме заведете там, мога да ви го покажа.

— Съжалявам, но там може да влизат само хора от персонала и обитатели на сградата.

— Той е платнен, с дръжка, обвита с панделка. Името ми е написано на него, разбирате ли — Декър!

Сочех за доказателство табелката, която все още стоеше на предишната ни пощенска кутия, когато влезе Голди, чиято почивка беше приключила.

— Виж ти, кой е дошъл! Това хлапе е мой човек — каза той на Марко В. — Познавам го откакто беше ей толкова висок. Какво става, Тио, приятелю?

— Нищо. Искам да кажа — ами напускам града.

— О, така ли? Значи тръгвате вече за Вегас? — попита Голди. Когато чух гласа му и почувствах ръката му на рамото си, всичко отново започна да изглежда лесно и уютно. — Щуро място за живеене, а?

— Предполагам — отвърнах колебливо. Хората постоянно повтаряха колко щуро съм щял да си изкарвам във Вегас, но аз не разбирах защо, след като надали щях да си прекарвам времето в казина и клубове.

— Предполагаш? — Голди подбели очи и поклати глава — смешна мимика, която майка ми, изпаднала в закачливо настроение, умееше да имитира. — О, боже, казвам ти — този град, с тези профсъюзи, които имат там… Така де, работата, в ресторанти, в хотели — много добри пари се изкарват, където и да погледнеш. А пък времето — всеки ден слънце! Ще ти хареса там, приятелю. Кога каза, че заминаваш?

— Ъъъ, днес — искам да кажа, утре. Затова исках да…

— О, дошъл си за куфара? Хей, няма проблем. — Голди каза нещо с остър тон на испански на Марко В., който сви безразлично рамене и тръгна към стаята за багажа.

— Марко е свестен — каза ми полугласно Голди. — Но не знае нищо за куфара ти, защото ние с Хосе не сме го записали в дневника, нали разбираш?

Разбирах. Всички парчета багаж трябваше да бъдат описвани при внасянето и изнасянето им от сградата. С това, че не бяха сложили етикет на куфара и не го бяха вписали в дневника, те ме предпазваха от възможността някой друг да се появи и да предяви претенции за него.

— Ами — казах смутено, — благодаря, че се погрижихте за мен…

— Няма проблем — отвърна Голди. — О, благодаря, човече — каза той високо на Марко, поемайки куфара. — Та както казах — продължи, вече по-тихо; трябваше да вървя много близо до него, за да го чувам — Марко е добро момче, но напоследък много от наемателите се оплакаха, че в сградата нямало достатъчно персонал по време на… нали разбираш. — Той ме погледна многозначително. — Искам да кажа, например Карлос не можа да дойде навреме, за да поеме смяната си през този ден, вероятно не по своя вина, но го уволниха.

— Карлос ли? — Карлос беше най-възрастният и най-сдържаният от портиерите, приличаше на мексикански актьор от стари времена, от онези, които са ставали идоли на публиката, предпочитаща евтините дневни представления — с тънките, сякаш изрисувани мустаци и посивяващи слепоочия, с винаги излъсканите до блясък черни обувки и белите ръкавици — винаги по-бели от ръкавиците на всички останали. — Уволнили са Карлос?

— Знам, звучи невероятно. Трийсет и четири години и — Голди посочи с палец зад гърба си — фиуу! И сега управата държи особено много на безопасността, нов екип, нови правила, всяко влизане и излизане трябва да се регистрира и така нататък…

— Така или иначе — продължи той, излизайки гърбом през входната врата, като същевременно я отваряше — нека ти повикам такси, приятелю. Направо на летището ли отиваш?

— Не — казах и протегнах ръка, за да го спра — бях така потънал в мислите си, че наистина не бях забелязал какво прави, но Голди бутна ръката ми встрани с категоричен жест.

— Не, не — каза той, мъкнейки куфара към бордюра, — всичко е наред, приятелю — разбирам — и аз осъзнах сконфузен, че според него не искам да носи куфара, защото нямам пари да му дам бакшиш.

— Ей, почакай — започнах, но в същия момент Голди наду свирката и затича по платното, вдигнал ръка.

— Хей! Такси! — викаше той.

Стоях слисан пред входа, когато таксито зави със замах и се закова край тротоара.

— Бинго! — възкликна Голди и отвори задната врата. — Какво ще кажеш, на минутата, а?

Преди да измисля как да го възпра, без да се представя като идиот, вече бях настанен на задната седалка, куфарът бе натоварен в багажника, а Голди потупа покрива с дружелюбен жест, какъвто му беше обичаят.

— Добър път, амиго — каза той, поглеждайки първо мен, после небето. — Наслаждавай се на слънцето и за мен. Нали знаеш какъв съм, като стане дума за слънце — тропическа птица съм аз. Чакам с нетърпение да се прибера в Пуерто Рико и да си говоря с пчелите. Ммм… — затананика той, притворил очи, наклонил глава на една страна. — Сестра ми гледа пчели и аз им пея, за да ги приспивам. Дали има пчели във Вегас?

— Не знам — отвърнах, бъркайки в джобовете си, за да се опитам да преценя колко пари имам.

— Е, ако видиш там пчели, поздрави ги от Голди. Кажи им, че си идвам.

— Hey! Espera!^[1] — Хосе, вдигнал ръка, все още облечен във футболния си екип — идваше на работа направо от мача в парка — вървеше към мен със своята спортна, пружинираща походка.

— Хей, manito, заминаваш ли? — каза той, наведе се и пъхна глава през прозореца на таксито. — Трябва да ни пратиш снимка, да я закачим долу!

Долу, в мазето, където се преобличаха портиерите, една цяла стена беше покрита с пощенски картички и моментални снимки с „Полароид“ — от Маями и Канкун, Пуерто Рико и Португалия, изпращани от наематели и други портиери през годините на Източна Петдесет и седма улица.

— Точно така! — каза Голди. — Прати ни снимка! Не забравяй!

— Аз… — те щяха да ми липсват, но реших, че ще приличам на женчо, ако го кажа. Затова казах само: — Окей. Умната.

— И ти — каза Хосе, отстъпвайки назад, вдигнал ръка. — Стой настрана от игралните маси.

— Ей, момче — обади се шофьорът, — искаш ли да те карам нанякъде или не?

— Ей, я по-спокойно, всичко е наред — обърна се Голди към него. После, обръщайки се към мен: — Ще се справиш, Тио — и тупна за последен път таксито по покрива. — Успех, момче. До скоро. Бог да те благослови.