Дона Тарт
Щиглецът (43)

XXIV.

— Е, една промяна на обстановката може да ти се отрази добре — каза Хоуби, когато отидох да го видя, преди да замина. — Дори обстановката да не е тази, която би избрал.

Вечеряхме, но този път в трапезарията, седнали заедно в единия край на масата, достатъчно голяма, за да могат на нея да се хранят дванайсет души, а пищното великолепие на сребърните кани и различните украшения тънеше в мрак. И все пак тази вечер ми напомняше по нещо на последната ни вечер в стария апартамент на Седмо авеню — тогава майка ми, баща ми и аз седяхме на кашоните и се хранехме от кутиите с китайска храна за вкъщи.

Не казах нищо. Чувствах се ужасно, а заради решението си да страдам мълчаливо бях станал неразговорлив. През цялата изпълнена с тревоги изминала седмица, докато оголваха апартамента, сгъваха и прибираха в кашони нещата на майка ми, за да ги откарат на разпродажба, копнеех за мрака и покоя в дома на Хоуби, за претъпканите му стаи и мириса на старо дърво, чаени листенца и тютюнев дим, купите с портокали на бюфета и свещниците, окичени със стекъл се на локвички восък.

— Искам да кажа, след майка ти… — Той помълча деликатно. — Това ще бъде ново начало.

Взирах се в чинията си. Беше сготвил агнешко с къри заради лимоновожълтия сос вкусът му напомняше по-скоро на френска, отколкото на индийска кухня.

— Не се страхуваш, нали?

Вдигнах очи.

— От какво?

— От това, че отиваш да живееш с него.

Замислих се над въпроса на Хоуби, взирайки се в сенките зад неговата глава.

— Не — отвърнах, — всъщност не.

По някаква причина, откакто се бе появил отново, баща ми се държеше по-непринудено, изглеждаше по-спокоен. Не можех да го отдам на факта, че бе спрял да пие, защото поначало, когато не пиеше, баща ми ставаше мълчалив, почти видимо натежал от потиснатост, и толкова избухлив, че винаги внимавах да стоя настрана от него.

— Казвал ли си на още някого онова, което каза на мен?

— За…

В смущението си сведох глава над чинията и хапнах малко от кърито. Всъщност, ако човек приемеше факта, че не е къри, беше доста вкусно.

— Струва ми се, че той вече не пие — казах в последвалото мълчание. — Това ли имате предвид? Изглежда по-добре. Така че… — обзет от неловкост, не довърших изречението. — Да.

— Харесва ли ти приятелката му?

Наложи ми се да обмисля и този отговор.

— Не знам — признах после.

Хоуби мълчеше дружелюбно. Посегна към чашата с вино, без да откъсва очи от мен.

— Аз всъщност изобщо не я познавам. Предполагам, че е окей. Не мога да разбера какво харесва той у нея.

— Защо?

— Ами… — Не знаех откъде да започна. Баща ми умееше да се държи очарователно с „дамите“, както се изразяваше той, отваряше вратите пред тях, докосваше леко китките им, когато искаше да подчертае някое свое изказване; виждал бях как някои жени се разливат от възторг пред него — гледка, която наблюдавах хладно, питайки се как е възможно човек да се хване на такива прозрачни номера. Все едно да гледаш малки деца, заблудени от евтините трикове на някой илюзионист. — Не знам. Струва ми се, защото бих предположил, че тя ще е по-хубава, нещо такова.

— Не е важно дали е красива, ако е мила — каза Хоуби.

— Да, ама не е чак толкова мила.

— О!

После попита:

— Изглеждат ли щастливи, когато са заедно?

— Не знам. Е… да — признах. — Тоест, той не изглежда постоянно гневен като преди. — После, доловил тежестта на незададения въпрос на Хоуби, допълних: — Освен това той дойде да ме вземе. Искам да кажа, можеше и да не дойде. Можеха да не се появяват, ако не ме искаха.

Нищо повече не бе казано по тази тема, и ние довършихме вечерята, говорейки за други неща. Но когато вече си тръгвах и двамата вървяхме по окичения със снимки коридор — покрай стаята на Пипа, където светеше нощна лампа и Козмо спеше пред леглото й — той каза, когато ми отваряше вратата:

— Тио.

— Да?

— Нали имаш адреса и телефона ми?

— Разбира се.

— Добре тогава — той явно се чувстваше също толкова неловко, колкото и аз. — Надявам се да пътуваш добре. Пази се.

— Вие също — отвърнах. Погледите ни се срещнаха.

— Е, хайде.

— Е, лека нощ тогава.

Той отвори широко вратата и аз излязох от къщата — за последен път, мислех си тогава. Но макар че нямах представа дали ще го видя някога отново, се оказа, че в това отношение греша.