Дона Тарт
Щиглецът (4)

IV.

Три важни събития се бяха случили с майка ми, след като пристигнала в Ню Йорк с онзи автобус от Канзас — без приятели и практически без пари. Първото било, когато един импресарио на име Дейви Джо Пикъринг я забелязал, докато тя разнасяла подноси в едно кафене в Гринич Вилидж — младо момиче, ненавършило още двайсет години, с обувки „Док Мартенс“ и дрехи, купени на втора ръка, с плитка на гърба, толкова дълга, че можела да сяда на нея. Когато тя му донесла кафето, той й предложил седемстотин, а после и хиляда долара, за да замести някакво момиче, което не било дошло на работа, в снимките за моден каталог, които се провеждали наблизо. Показал й фургона, докаран за снимките, съоръженията, разположени в градинката на Шеридан Скуеър; отброил банкнотите и ги поставил на тезгяха.

— Дайте ми десет минути — казала тя; разнесла останалите поръчани закуски, закачила престилката си на мястото й и си тръгнала.

— Била съм модел само в каталози за поръчки по пощата — държеше тя да обяснява всеки път на хората — с което искаше да каже, че никога не е стигала до модни списания или представяне на висша мода, а се е появявала само в циркулярно разпращаните брошури на вериги магазини, представящи евтино ежедневно облекло за подрастващи красавици от Мисури и Монтана. Понякога, казваше тя, било забавно, но в повечето случаи — не: снимки за бански костюми през януари, когато я тресяло от грип; снимки в дрехи от туид и вълна в летните горещини, когато изнемогвала от жега с часове сред изкуствени есенни листа, вентилаторът в студиото разливал струи горещ въздух, а в почивките гримьорът притичвал, за да заличи с пудра потта от лицето й.

Но през тези години, докато позирала, преструвайки се на студентка — снимали момичетата по две и по три, на фона на измислен университетски кампус, притиснали книги към гърдите си — тя успяла да спести достатъчно пари, за да започне да следва наистина: записала история на изкуството в Нюйоркския университет. Никога не била виждала прочута картина в оригинал, докато не навършила осемнайсет и не се пренесла в Ню Йорк, и горяла от нетърпение да навакса пропуснатото — „беше чисто блаженство, същински рай“, така казваше; била затънала до уши в книги за изкуството и се взирала в едни и същи стари диапозитиви (Мане, Вюйар), докато всичко не започнело да се размива пред очите й. („Звучи налудничаво“, казваше тя, „но аз бих била напълно щастлива, ако можех да си седя и да гледам едни и същи картини, не повече от половин дузина, до края на живота си. Не мога да си представя по-приятен начин да се побъркаш“.)

Следването било второто важно събитие, което й се случило в Ню Йорк — за нея то вероятно е било най-важното. И ако не било третото важно събитие (срещата с баща ми и брака с него — събитие, което се оказало не толкова ползотворно, колкото другите две), тя със сигурност би защитила магистратура и би се заела да готви докторантура. Винаги, когато разполагаше с няколко свободни часа за себе си, тя се насочваше право към колекцията „Фрик“, музея на модерното изкуство или „Метрополитън“ — именно затова, докато стояхме в плисканата от дъжд колонада пред музея, взирайки се в замъглените от водата очертания на Пето авеню и в белите капки, които отскачаха от паважа, аз не се учудих, когато тя изтръска чадъра си и каза:

— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.

— Ммм. — Онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.

Тя погледна часовника си.

— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.

Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем?, мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.

И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.

За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).

Докато стоях зад майка ми на опашката за билети, отметнах глава и вперих поглед във високия като на катедрала купол на тавана два етажа по-горе: ако се взирах достатъчно упорито, понякога успявах да изпитам чувството, че летя нагоре като перце — трик от ранното детство, който губеше силата си с напредването на годините.

Междувременно майка ми — със зачервен нос и задъхана заради тичането ни в дъжда — ровеше за портмонето си.

— Може на излизане да минем през магазина за сувенири — казваше тя. — Убедена съм, че последното, което би искала Матилд, е да получи книга с репродукции, но ще премълчи, защото иначе би се поставила в глупаво положение.

— Леле! — възкликнах. — Това ли ще е подаръкът на Матилд?

Матилд беше артдиректорът на рекламната агенция, в която работеше майка ми; беше дъщеря на богат френски вносител на текстил, по-млада от майка ми, известна с превземките си; беше в състояние да вдигне скандал, ако транспортът или кетърингът не отговаряше на изискванията й.

— Да. — Тя замълча и ми подаде една дъвка, която аз приех, а тя прибра пакетчето обратно в чантата си. — Искам да кажа, нали това е номерът на Матилд — как не е необходимо добре избраният подарък да струва много пари, как може да намериш някое съвършено евтино преспапие на битпазара. Което вероятно би било чудесно, стига някой от нас да имаше време да отиде до търговската част на града и да се рови из битпазара. Знаеш ли какво стана миналата година, когато беше ред на Пру да избира подаръка? Тя се паникьоса, изтича до „Сакс“ през обедната си почивка и в крайна сметка изхарчи петдесет долара от собствените си пари над събраната сума, за да й купи слънчеви очила, бяха „Том Форд“, струва ми се, и все пак Матилд не пропусна да пусне някоя шегичка за американците и културата на консуматорското общество. А Пру дори не е американка, австралийка е.

— Обсъждала ли си въпроса със Серджо? — попитах.

Серджо — мултимилионерът — собственик на фирмата, в която работеше майка ми — рядко можеше да бъде срещнат в офиса, затова пък се появяваше често по страниците със светски новини редом с личности от рода на Донатела Версаче; „обсъждала ли си въпроса със Серджо“ звучеше малко като „какво би направил Иисус в този случай?“.

— Представата на Серджо за книга за изкуство е албум със снимки на Хелмут Нютън или може би онази книга, която Мадона издаде преди време, от онези, които стават за подреждане на ниската масичка в дневната.

Понечих да попитам кой е Хелмут Нютън, но после ми хрумна нещо по-добро.

— Защо не й купите карта за метрото?

Майка ми извърна очи към тавана.

— Вярвай ми, точно това би трябвало да направя.

Наскоро в офиса бе се разразила паника, когато колата на Матилд се забавила в задръстване и тя била принудена да чака в някакво бижутерско ателие в Уилямсбърг.

— Искам да кажа — анонимно. Оставете й една на бюрото — използвана, незаредена. Просто за да видите какво ще направи.

— Мога да ти кажа какво ще направи — отвърна майка ми, пъхвайки членската си карта през пролуката на гишето за билети. — Ще уволни асистентката си, а вероятно освен това и половината служители от отдел „Продукции“.

Рекламната агенция, в която работеше майка ми, се бе специализирала в реклама на дамски аксесоари. По цял ден, под изнервения и малко злобен поглед на Матилд, тя ръководеше фотосесии на кристални обици, блестящи с фалшива празничност върху преспи изкуствен сняг, и чанти от крокодилска кожа — без притежател, оставени на задната седалка на пусти лимузини — които грееха в ореоли от небесна светлина. Разбираше си от работата; предпочиташе да работи зад обектива, не пред него; знаех, че й е приятно да вижда работите си по плакати в метрото и на билбордове на Таймс Скуеър. Но въпреки повърхностния блясък на работата й (закуски с шампанско, пликове с подаръци за персонала от „Бъргдорфс“^[1]), работното време беше прекалено продължително, а и в сърцевината на тази работа имаше някаква пустота, която — знаех това — я натъжаваше. Онова, което тя искаше всъщност, бе да се върне в университета, но и двамата знаехме, че сега, когато баща ми ни беше напуснал, възможностите това да се случи бяха минимални.

— Добре — каза тя, обърна гръб на гишето и ми подаде моя пропуск — ще ме подсещаш за времето, за да не закъснеем, нали? Изложбата е огромна — тя посочи плаката, на който пишеше „Портрети и натюрморти: шедьоври от златната епоха на Севера“, — не можем да я разгледаме докрай този път, но има няколко неща…

Думите й заглъхнаха, докато я следвах нагоре по парадната стълба — разкъсван от благоразумния подтик да стоя близо до нея и порива да се отдалеча на още няколко крачки и да се преструвам, че не съм с нея.

— Неприятно ми е да препускам така през експозицията — казваше тя, когато я настигнах на горната площадка, — но от друга страна, на такава изложба се налага да дойдеш два-три пъти. Тук е „Урок по анатомия“, трябва да я видим, но онова, което действително искам да видя, е едно малко, не особено познато платно на един художник, който бил учител на Вермеер. Най-великият сред старите майстори, за които не си чувал. Картините на Франс Халс също са страхотни. Познаваш Халс, нали? Сещаш ли се за „Веселият пияница“? Ами управителките на приюта за старци?

— Да — казах аз. От всички картини, които бе споменала, познавах единствено „Урок по анатомия“. Детайл от нея присъстваше и на плаката: синкавата плът, различните оттенъци на черното, хирурзите със зачервени очи и носове като любители на чашката.

— Това е встъпителният минимум, който и един начинаещ трябва да познава — продължи майка ми. — Хайде, тук завиваме наляво.

На горния етаж беше ужасно студено, а косата ми беше още мокра от дъжда.

— Не, не, насам — дръпна ме майка ми за ръкава. Не беше лесно да се открие изложбата, и ние се лутахме из оживените зали (сновяхме, промъквайки се покрай тълпите, завивахме ту наляво, ту надясно, връщахме се по стъпките през лабиринти с озадачаващи обозначения и разположение), а големи, мрачни репродукции на „Урок по анатомия“ току се появяваха неочаквано на някое кръстовище като зловещи пътепоказатели, все същият труп с разрязаната ръка, а отдолу — червени стрелки, на които пишеше: „В тази посока към операционната“.

Не приемах с особен възторг перспективата да гледам куп картини на холандци в тъмни дрехи, и когато бутнахме стъклената врата и влязохме — от екнещите коридори в тишината на настланите с мокет зали — първоначално реших, че сме се озовали на погрешното място. Стените грееха приглушено в топло, пищно сияние, с мекотата, придавана от вековете; но после всичко се обособи, придоби яснота, цвят и онази специфична, северна светлина; портрети, интериори, натюрморти, някои миниатюрни, други с величествени размери: дами със съпрузите си, дами с домашните си кученца, самотни красавици в бродирани рокли и внушителни търговци, изобразени сами, отрупани с кожи и скъпоценности. Опустошени след пиршество маси, обсипани с обелени ябълки и черупки от орехи; драпирани бродирани завеси и сребро; картини, съдържащи зрителни измами, по които пълзяха насекоми и се виждаха цветя с венчелистчета на ивици. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-странни и красиви ставаха картините. Обелени лимони, чиято втвърдена кора висеше от острието на ножа, виждаше се зеленикаво петно от плесен. Светлина се пречупваше в ръба на полупразна чаша.

— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадово черно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.

— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.

— Колко време му е отнело да я нарисува?

Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.

— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.

Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.

— Ей, мамо — казах, — видя ли това?

Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо, прави го. При него ги няма тази придирчивост, това изпипване на детайла — той работи «мокро в мокро», мазка след мазка, при него всичко е толкова бързо. Лицата и ръцете — наистина прекрасно предадени, той знае, че именно те привличат погледа, а виж дрехите — така леко нахвърляни, почти ескизни. Погледни как свободно и модерно работи с четката!“). Прекарахме доста време пред един портрет от Халс — момче, държащо в ръцете си череп („Не се дразни, Тио, но на кого прилича това момче според теб? На някой — тя подръпна отзад косата ми, — на когото му е време да се подстриже?“), а също и пред два големи портрета на пируващи офицери от Халс, за които тя ми каза, че били много прочути и имали огромно влияние върху Рембранд. („Ван Гог също обичал Халс. На едно място, пишейки за него, той казва: При Франс Халс има поне двайсет и девет нюанса на черното! Или бяха двайсет и седем?“) Следвах я като замаян от усещането за вървежа на времето, доволен от това колко бе погълната от картините, доколко сякаш не съзнаваше, че минутите си летят. Нашият половин час като че ли вече бе почти към края си; но все пак ми се искаше да се бавя, да я разсейвам, в детинската си надежда, че времето ще мине незабелязано и ще пропуснем изцяло часа на срещата.

— Що се отнася до Рембранд — продължи майка ми, — всички говорят за това, че творбите му са посветени на разума и просвещението, на зората на научните изследвания и така нататък, но мен ме побиват тръпки, когато ги гледам колко са учтиви и официални, как се тълпят край масата с трупа, сякаш край бюфета на някой коктейл. Макар че — тя посочи с пръст, — виждаш ли тези двамата, озадачените, в дъното? Те не гледат тялото, гледат към нас. Гледат теб и мен. Сякаш ни виждат, застанали пред тях, двама души от бъдещето. Стъписани са. „Какво правят тези хора тук?“ Много убедително. От друга страна — тя описа с пръст във въздуха очертанията на трупа, — тялото далеч не е нарисувано натуралистично, ако се загледаш. Забелязваш ли странното сияние, което то излъчва? Почти като че ли става дума за аутопсия на извънземно. Виждаш ли как тази светлина озарява лицата на хората, които са свели погледи към него? Сякаш тялото излъчва собствена светлина? Той го рисува, придавайки му такива радиоактивни качества, защото трябва да привлече вниманието ни към него — иска то да се набива в очи. И ето тук — тя посочи разрязаната ръка, — виждаш ли как привлича внимание, рисувайки я толкова голяма, диспропорционална по отношение на останалите части на тялото? Дори я е обърнал, така че палецът е от погрешната страна, забелязваш ли? Е, това не е случайно допусната грешка. Кожата е смъкната от ръката — това виждаме незабавно, нещо никак не е наред — но обръщайки палеца, той подчертава това усещане за нередност, прави го още по-силно, така че то се възприема подсъзнателно; нещо наистина, несъмнено не е наред, дори да не можем да преценим какво точно. Много хитър трик.

Стояхме зад тълпа азиатски туристи, пред нас имаше толкова много глави, че аз почти не виждах картината, но не ме беше грижа, защото бях забелязал онова момиче.

Тя също ме беше забелязала. Хвърляхме си по някой поглед, докато вървяхме из залите. Дори не бях в състояние да преценя какво толкова интересно намирах у нея, тъй като беше по-малка от мен и изглеждаше малко странно — изобщо не приличаше на момичетата, по които хлътвах обикновено, сериозни, сдържани красавици, които хвърляха презрителни погледи наоколо си и излизаха с големите момчета. Това момиче имаше яркочервена коса; движенията й бяха бързи, лицето й имаше остри черти и лукаво, странно изражение, а и цветът на очите й беше странен — златист, меденокафяв. И макар да беше прекалено слаба, сякаш се състоеше само от лакти, и в известен смисъл почти грозна, у нея имаше нещо, от което коленете ми омекваха. Тя размахваше ожулен калъф за флейта — сигурно беше от града, а не туристка, може би отиваше на урок по музика. А може и да не е така, мислех си, минавайки зад нея, докато вървях подир майка си към следващата зала; дрехите й бяха малко невзрачни, като че ли идваше от предградията; вероятно беше туристка. Но все пак се движеше по-уверено от повечето момичета, които познавах; и лукавите, невъзмутими погледи, които ми хвърляше, когато минаваше покрай мен, ме влудяваха.

Тътрех се подир майка си, слушайки думите й с половин ухо, когато тя спря пред една картина така рязко, че аз почти се блъснах в нея.

— О, извинявай! — каза майка ми, без да ме погледне, и отстъпи назад, за да си осигури повече пространство. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой бе насочил лъч светлина към него.

— Това е картината, за която ти говорех — каза тя. — Не е ли удивителна?

Сведох глава към майка си в израз на внимание към думите й, но очите ми се плъзнаха обратно към момичето. С нея вървеше някакъв смешен стар, белокос чешит — ако се съдеше по острите му черти, подобни на нейните, трябва да й беше роднина, може би дядо; с пепитено палто и дълги, тесни обувки с връзки, които блестяха като стъкло. Очите му бяха сближени, носът — закривен надолу като птичи клюн; той накуцваше — всъщност цялото му тяло беше изкривено на една страна, едното му рамо беше по-високо от другото; ако това изкривяване беше още малко по-изявено, би могъл да мине за гърбав. Но независимо от всичко от него се излъчваше някаква елегантност. Накуцваше весело, дружелюбно край момичето, личеше си, че я обожава — накланяше глава към нея, внимавайки къде стъпва.

— Това е може би първата картина, която обикнах истински — казваше майка ми. — Няма да повярваш, но я открих в една книга, която вземах от градската библиотека, когато бях дете. Седях на пода до леглото си и я гледах с часове, напълно очарована — от този дребосък! Искам да кажа, удивително е колко много може да се научи за една картина, когато прекарваш дълго време с репродукцията й, дори ако репродукцията не е толкова добра. Започнах с това, че обикнах птицата — така, както се обиква домашен любимец, нещо подобно, а впоследствие се влюбих и в начина, по който тя е нарисувана. — Тя се засмя. — Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен. Всеки път, когато отворех неволно на тази страница, затварях книгата с трясък.

Момичето и старецът бяха застанали близо до нас. Смутен от близостта им, аз се приведох напред и се взрях в картината. Беше малка, най-малката в изложбата, а и най-простичката: жълтопера птичка, изобразена на обикновен, светъл фон, тъничкото й като клонка краче бе привързано към поставката, на която бе кацнала.

— Той бил ученик на Рембранд и учител на Вермеер — каза майка ми. — А тази единствена, малка картина всъщност е липсващото звено от веригата, която ги свързва — тази чиста, ясна дневна светлина, тук можеш да видиш откъде Вермеер е взел своята светлина. Разбира се, като дете не знаех за историческата стойност на картината, а и това не ме вълнуваше. Но тя съществува.

Отстъпих назад, за да огледам по-добре картината. Образът на малкото създание беше откровен и реалистичен — в него нямаше нищо сантиментално; а нещо в спретнатото, стегнато, сгушено в себе си телце — в живия му, бдителен поглед, ме караше да си спомням снимки на майка ми като дете: птичка с тъмна шапчица и нетрепващ поглед.

— Това е прочута трагедия в историята на Холандия — казваше майка ми. — Голяма част от града била унищожена.

— Кое?

— Трагедията в Делфт. Когато загинал Фабрициус. Не чу ли учителката, която разказваше на децата тази история?

Бях го чул. Сред картините имаше три ужасни пейзажа, дело на художник на име Егберт ван дер Пул, различни аспекти на една и съща опожарена пустош: руини от изгорели къщи, вятърна мелница с изпокъсани криле, задимено небе, в което кръжаха врани. Някаква дама с делови вид обясняваше на висок глас на група ученици на прогимназиална възраст как през седемнайсети век в Делфт се взривила фабрика за барут, и че художникът бил толкова преследван и измъчван от мисълта за гибелта на неговия град, че постоянно я рисувал.

— Е, този Егберт бил съсед на Фабрициус, той почти се побъркал след експлозията, поне на мен така ми се струва, но Фабрициус загинал и ателието му било унищожено. Заедно с почти всички негови картини — с изключение на тази. — Тя сякаш чакаше аз да кажа нещо, но тъй като не проговорих, продължи: — Той е един от най-големите художници на своето време, а това е една от най-великите епохи на живописта. Бил е много, много прочут по онова време. Но е тъжно, защото са оцелели само пет-шест от всички негови произведения. Всичко останало е изгубено — всичко, което е създал.

Момичето и дядо му стояха тихо наблизо, заслушани в думите на майка ми, а това ме смути донякъде. Отклоних поглед, а после — неспособен да се удържа — погледнах отново към тях. Стояха съвсем наблизо, толкова близо, че ако протегнех ръка, бих могъл да ги докосна. Тя побутваше стареца и го подръпваше за ръкава, дърпаше ръката му, за да му пошепне нещо в ухото.

— Така или иначе, ако питаш мен — продължаваше майка ми, — това е най-забележителната картина в цялата изложба. Фабрициус показва нещо, което е открил съвсем сам, което не е било познато на нито един художник на света преди него — дори на Рембранд.

Много тихо — толкова тихо, че едва я чух — момичето прошепна:

— Цял живот ли е трябвало да прекара така?

Бях си задал същия въпрос: привързаното краче, верижката изглеждаха ужасно; дядото й отговори нещо тихо, но майка ми (която като че ли изобщо не ги забелязваше, макар да стояха точно до нас) отстъпи назад и каза:

— Толкова загадъчна картина, и толкова проста. Всъщност излъчва нежност — сякаш те подканва да приближиш, нали? След всички тези мъртви фазани, покрай които минахме — това мъничко, живо създание.

Позволих си отново да хвърля крадешком поглед към момичето. Тя беше отпуснала тежестта си на един крак, извъртяла бедрото си на една страна. После — съвсем внезапно — се обърна и срещна погледа ми; объркан, почувствах как сърцето ми подскочи и извърнах очи.

Как ли се казваше? Защо не беше на училище? Бях се опитал да прочета името, надраскано на калъфа на флейтата, но дори когато се привеждах дотолкова, колкото се осмелявах, за да не бъда забелязан, не успявах да разчета смелите, остри букви, по-скоро изрисувани, отколкото изписани с маркер — като надпис, надраскан със спрей на вагон в метрото. Второто име беше късо, само от четири или пет букви; първата приличаше на P — а може би беше R?

— Да, несъмнено, хората умират — говореше майка ми. — Но сърцето ме боли, когато си помисля как ненужно губим различни неживи неща. От обикновена небрежност. В пожари, войни. Партенонът, ползван като склад за амуниции. Мисля си, че всяко нещо, което сме успели да спасим в хода на историята, е истинско чудо.

Дядото се беше отдалечил на разстояние от няколко картини, но момичето се бавеше, вървеше на няколко крачки зад него, и постоянно поглеждаше към майка ми и мен. Имаше прекрасна кожа: млечнобяла, ръцете й бяха сякаш изваяни от мрамор. Фигурата й беше спортна, но беше прекалено бледа за тенисистка; може би беше балерина или тренираше гимнастика, или може би дори скокове във вода — може би тренираше до късно в сенчести закрити басейни, сред кънтящо ехо, отражения и тъмни облицовъчни плочи. Представих си я как скача, изопнала гърди, с изпънати пръсти на краката, гмурва се безшумно към дъното на басейна, в лъскав черен бански костюм, а мехурчетата кипят и се отправят нагоре, отделяйки се от малкото й, стегнато телце.

Защо се вманиачавах така по отношение на някои хора? Нормално ли беше да се вкопчвам така трескаво в непознати, с такива живи фантазии за тях? Не ми се вярваше. Невъзможно ми бе да си представя как някакъв произволно подбран минувач от улицата развива точно такъв интерес към мен. И все пак, това беше основната причина да влизам в онези къщи заедно с Том: непознатите ме привличаха неудържимо, исках да знам каква храна ядат и от какви чинии се хранят, какви филми гледат и каква музика слушат, да надничам под леглата им и в тайните им чекмеджета, в нощните им шкафчета и в джобовете на палтата им. Често срещах по улиците интересни хора и мислите за тях нарушаваха спокойствието ми дни наред, представях си как живеят, съчинявах разни истории за тях, докато пътувах с метрото или автобуса през града. Бяха минали години, а аз не бях престанал да мисля за тъмнокосите деца в униформа на едно католическо училище — бяха брат и сестра; бях ги видял веднъж на гарата Гранд Сентръл буквално да се опитват да откопчат баща си от вратата на някакъв долнопробен бар, дърпайки го за ръкавите на сакото. Не бях забравил и онова крехко момиче с цигански черти в инвалидната количка пред хотел „Карлайл“, което говореше задъхано на италиански, обръщайки се към пухкавото кученце в скута си, докато някакъв отракан на вид господин със слънчеви очила (баща й? бодигард?), застанал зад инвалидната количка, разговаряше явно за някакви сделки по телефона си. В продължение на години превъртах тези непознати в мислите си, питах се кои ли са, какъв ли е животът им, и сега знаех, че ще се прибера у дома и ще продължавам да си задавам въпроси за това момиче и дядо му по същия начин. Старецът имаше пари; личеше си по облеклото му. Защо бяха само двамата? Откъде ли бяха? Може би бяха представители на някоя от старите, разклонени нюйоркски фамилии — музиканти, учени, някое от онези многобройни семейства от Уест Сайд с интерес към изкуствата, каквито може да бъдат срещнати около университета „Кълъмбия“ или на матинета в „Линкълн Сентър“. А може би този грозноват, благовъзпитан старец изобщо не й беше дядо. Възможно бе да е учител по музика, а тя да е феноменална изпълнителка на флейта, открита от него в някой малък градец и доведена тук, за да свири в „Карнеги Хол“…

— Тио? — каза внезапно майка ми. — Чу ли какво говорех?

Гласът й ме накара да се върна отново към себе си. Бяхме в последната зала от изложбата. По-нататък беше магазинът с картички и сувенири, касата, лъскави редици с албуми — а майка ми за съжаление не беше забравила да следи времето.

— Трябва да погледнем дали още вали — казваше тя. — Остава ни още малко време — хвърли поглед към часовника, после погледна покрай мен към стрелката, сочеща изхода, — но си мисля, че ще е по-добре да сляза долу, за да се опитам да открия нещо за Матилд.

Забелязах как момичето наблюдава майка ми, докато тя говореше — очите му се плъзгаха любопитно по гладката й, тъмна коса, прибрана в опашка, по пристегнатия в кръста лъскав бял шлифер — и за момент ми се стори вълнуващо да я видя така, както я виждаше момичето, като една непозната. Дали бе забелязала, че носът на майка ми беше съвсем лекичко изкривен накрая, там, където го беше счупила, когато паднала от едно дърво като дете? Или как черните кръгове около светлосините ириси на очите й придаваха малко диво изражение, напомняха на животно, вперило поглед в плячката си някъде сред пусто поле.

— Знаеш ли — майка ми хвърли поглед през рамо, — ако нямаш нищо против, може да изтичам обратно, за да хвърля набързо още един поглед на „Урок по анатомия“, преди да си тръгнем. Не можах да се доближа до картината, а се опасявам, че може и да не успея да дойда втори път, преди да закрият изложбата — и тя тръгна, с бързо потракващи токчета, после се обърна, сякаш казваше: идваш ли с мен?

Това беше толкова неочаквано, че за миг не съобразих какво да кажа.

— Ммм — отвърнах, възвръщайки си присъствието на духа, — ще се срещнем в магазина.

— Добре — каза тя. — Ще ми купиш няколко картички, нали? Ще се върна след минутка.

И продължи забързано нататък, преди да успея да й отговоря. С бясно туптящо сърце, без да мога да повярвам на късмета си, гледах как тя се отдалечава бързо от мен в белия си шлифер. Ето го, това беше моят шанс да заговоря момичето; но какво бих могъл да й кажа, мислех трескаво, какво да й кажа? Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, поех си един-два пъти дъх, за да се успокоя и — с бълбукаща в стомаха възбуда — се обърнах към нея.

Но установих стъписано, че нея вече я нямаше. Погледнах нервно към пустия вход на залата. После пъхнах още по-надълбоко ръцете си в джобовете, и с пламнало лице тръгнах демонстративно по цялата дължина на галерията. Минутите минаваха; всеки момент майка ми щеше да се върне; и макар да знаех, че няма да събера смелост да се доближа до момичето и действително да му кажа нещо, можех поне да го огледам добре за последен път. Наскоро бях останал буден до късно, за да гледаме двамата с майка ми „Гражданинът Кейн“, и бях особено запленен от идеята, че човек може да забележи някоя очарователна непозната, разминавайки се с нея, и да я помни до края на живота си. Някой ден и аз можеше да стана като стария човек от филма, облегнат назад в креслото си с поглед, зареян надалеч, и да разказвам: „Да, това беше преди петдесет години, и аз никога повече не видях червенокосото момиче, но знаете ли какво? През всичкото това време не е минал и месец, през който да не съм мислил за нея.“

Бях стигнал до средата на галерията, когато се случи нещо странно. Един от охранителите в галерията излезе тичешком през отворената врата на сувенирния магазин в далечината. Носеше нещо в ръце.

Момичето видя същото. Златистокафявите й очи срещнаха моите — погледът й беше стреснат, питащ.

Внезапно още един охранител изскочи от магазина. Беше вдигнал ръце нагоре и крещеше.

Хората започнаха да вдигат глави. Зад мен някой произнесе „О!“ със странен, безизразен тон. И в следващия миг страховит, оглушителен трясък разтърси залата.

Старецът — по лицето му бе изписано недоумение — залитна и падна встрани. Протегнатата му ръка с разперени възлести пръсти беше последното, което помня, че видях. Почти в същия миг проблесна черна светкавица, около мен заваляха и се завъртяха отломки, гореща въздушна струя връхлетя с рев към мен и ме отхвърли в другия край на залата. Дълго време след това не съзнавах нищо друго.