Дона Тарт
Щиглецът (183)

VI.

Прибрах се у дома с нощния самолет, тъй наречения „полет на червените очи“, два дни по-късно (след като прекарах 26 декември в Антверпен, без всякакви празненства и без агенции за компаньонки — вместо това супа от консерва, една инжекция пеницилин и стари филми, които гледах, легнал на дивана у Борис), и пристигнах у Хоуби към осем сутринта, дъхът ми излизаше на бели облачета от устата, влязох през украсената с елхови клонки врата, минах през дневната, където светлините на коледното дърво бяха вече угасени и повечето подаръци под него вече ги нямаше, и стигнах до далечната част на къщата, където открих Хоуби, с подпухнало лице и сънлив поглед, по халат и чехли, стъпил на кухненската стълба, за да прибере супника и купата за пунш, които беше ползвал за коледния обяд.

— Здравей — казах, оставяйки куфара си — бях зает с Попчик, който сновеше около краката ми с упоритата си старческа походка, описвайки приветствени осмици — и едва когато вдигнах поглед към Хоуби, който слизаше от стълбата, забелязах колко решително беше изражението му: тревожно, но твърдо, усмивката на лицето му изразяваше непреклонност.

— А как си ти? — аз се изправих, оставяйки кучето, смъкнах новото си палто и го метнах на облегалката на един кухненски стол.

— Някакви събития?

— Нищо особено.

Той не ме поглеждаше.

— Весела Коледа! Е… наистина с известно закъснение. А как прекарахте празника?

— Чудесно. А ти? — осведоми се той сухо след малко.

— Всъщност не много зле. Бях в Амстердам — допълних, когато той не отговори.

— О, така ли? Трябва да е било приятно.

Говореше разсеяно, небрежно.

— Как мина твоят обяд? — попитах предпазливо, след като помълчах.

— О, много добре. Навън беше лапавица, но иначе събирането беше приятно — той се опитваше да сгъне кухненската стълба, но не успяваше. — Под елхата все още има няколко подаръка за теб, ако искаш, можеш да ги отвориш.

— Благодаря. Ще ги отворя довечера. Доста съм уморен. Мога ли да ти помогна с това? — попитах и пристъпих към него.

— Не, не. Не, благодаря — по гласа му се забелязваше, че нещо не е наред. — Готово.

— Добре — казах, питайки се защо не споменава нищо за подаръка, който му бях направил: детска бродерия в рамка, букви от азбуката и цифри, украсени с винетки, стилизирани домашни животни, бродирани с вълнени конци, „Мари Стуртевант нейна бродерия възр. 11, 1779“ Възможно ли бе да не го е отворил? Бях открил бродерията в кутия за ластични бабешки гащи на битпазара — не се продаваше евтино като за битпазар, четиристотин долара, но бях виждал подобни бродерии да се продават на търговете за американски произведения на изкуството за десет пъти по толкова. Наблюдавах го мълчаливо как се щура из кухнята като на автопилот — първо се повъртя малко, отвори вратата на хладилника, затвори я, без да извади нищо, напълни чайника, през цялото време затворен като в какавида, избягвайки погледа ми.

— Хоуби, какво има? — попитах накрая.

— Нищо.

Търсеше лъжица, но беше отворил друго чекмедже.

— Какво, не искаш да ми кажеш ли?

Той се обърна и ме погледна, в очите му за миг се мерна несигурност, после отново се обърна към печката и изтърси:

— Беше наистина неуместно да подаряваш на Пипа онази огърлица.

— Какво? — отвърнах стъписан. — Разстроена ли беше?

— Аз… — вторачил се в пода, Хоуби поклати глава. — Аз нямам представа какво става с теб — продължи той. — Вече не знам какво да мисля. Разбери, не искам да те съдя — каза той, защото аз седях и не помръдвах. — Наистина не искам. Всъщност бих предпочел изобщо да не говорим за това. Но… — като че ли търсеше подходящите думи — нима не съзнаваш, че това е нередно, че може да причини болка? Да подариш на Пипа огърлица за трийсет хиляди долара? Вечерта, когато бяхме на празненството по случай годежа ти? Да я оставиш просто така, в обувката й, пред вратата?

— Не съм платил трийсет хиляди за огърлицата.

— Не, предполагам, че си платил нещо от рода на седемдесет и пет хиляди, ако си я купил от магазин. А има и друго… — внезапно Хоуби придърпа един стол и седна. — О, не знам какво да правя — каза той потиснато. — Не знам откъде да започна.

— Моля?

— Моля те, кажи ми, че тази, другата история няма нищо общо с теб.

— Каква история? — попитах предпазливо.

— Ето каква — сутрешно предаване, класическа музика, от кухненското радио се носеха мечтателните звуци на клавирна соната. — Два дни преди Коледа имах забележително посещение — дойде твоят приятел Лушъс Рийв.

Внезапно изпитах чувството, че пропадам, бързо и надълбоко.

— Който отправи някои действително потресаващи обвинения. Решително надхвърлящи очакванията ми — Хоуби затвори очи, притиснал палеца и показалеца си към тях, и поседя за миг така. — Да оставим засега другото настрана. Не, не — каза той и махна с ръка, отхвърляйки опита ми да заговоря. — Всичко по реда си. Сега — за мебелите.

Мълчанието между нас се проточи нетърпимо.

— Разбирам, че не съм се държал така, че да ти е лесно да се обърнеш към мен. Разбирам също, че аз съм този, който те постави на тази позиция. Но… два милиона долара, Тио!

— Слушай, позволи ми да кажа нещо…

— Трябваше да си водя бележки — той представи фотокопия, товарителници за вещи, които никога не сме продавали, с които никога не сме разполагали, за да ги продадем, вещи на ниво „Значителни произведения на американското изкуство“, несъществуващи, не можех да пресмятам на ум и в един момент просто престанах. Цели дузини! Нямах представа какъв обхват е била добила цялата работа. А и ти ме излъга за подхвърлянето на фалшификати. Той съвсем не иска това.

— Хоуби? Хоуби, чуй ме — той гледаше към мен, но не ме поглеждаше истински. — Съжалявам, че е трябвало да разбереш по този начин, надявах се да уредя всичко, преди да се стигне до това, но… всичко е наред, разбираш ли? Мога да откупя обратно всичко, до последното парче.

Но вместо да изглежда облекчен, той само поклати глава.

— Това е ужасно, Тио. Как съм могъл да допусна всичко това?

Ако не бях толкова развълнуван, можех да изтъкна, че е допуснал само една грешка — да ми се довери и да взема думите ми за чиста монета, но той изглеждаше толкова искрено озадачен, че не събрах сили да проговоря.

— Как е могло да стигне толкова далеч? Как е възможно да не съм разбрал? Той имаше… — Хоуби извърна поглед, поклати отново глава, бързо, невярващо. — Твоят почерк, Тио. Твоят подпис. Маса на Дънкан Файф… столове за трапезария „шератън“… диван „шератън“, изпратен в Калифорния… този диван съм го правил аз, Тио, със своите две ръце, виждал си ме да го правя, той е толкова „шератън“, колкото и онази пазарска торба от „Гристийдс“ там. Изцяло нова рамка, дори подлакътниците са нови. Само два от краката са оригинални, ти стоеше до мен и ме гледаше как дялах украсата на новите…

— Съжалявам, Хоуби… от данъчното се обаждаха всеки ден… не знаех какво да направя…

— Знам, че не си знаел — каза той, но докато го казваше, в очите му се таеше съмнение. — Това долу е било нещо като детския кръстоносен поход. И все пак — той избута стола си назад и извърна очи към тавана, — защо не си спрял? Защо продължи да вършиш това? Харчели сме пари, които всъщност не са наши! Закопал си ни до кръста в земята! Това е продължавало с години! Дори да можем да възстановим всички суми, което не можем и ти го знаеш…

— Хоуби, като начало, аз мога да ги възстановя, и после… — имах нужда от кафе, не бях се събудил, но на печката нямаше кафе, а моментът наистина не беше подходящ да стана и да си направя — и второ, е, не мога да кажа, че е било редно, защото със сигурност не беше, но аз се опитвах да спася фирмата и да уредя някои задължения, не знам как се стигна дотам цялата работа да излезе от контрол. Но — не, не, чуй ме — казах настоятелно; чувствах как се отдалечава от мен, как погледът му се замъглява, както ставаше с майка ми, когато беше принудена да седи и да слуша някаква особено усукана и невероятна лъжа на баща ми. — Каквото и да ти е казал, а аз не знам какво е то, сега вече имам парите. Всичко е наред. Разбираш ли?

— Струва ми се, че не смея да те попитам откъде ги имаш — после той се облегна на стола си и продължи тъжно: — Къде беше всъщност? Ако нямаш нищо против да попитам?

Кръстосах и прекръстосах крака, потърках с ръце лицето си.

— В Амстердам.

— Защо в Амстердам? — и допълни, докато аз търсех подходящ отговор: — Мислех, че няма да се върнеш.

— Хоуби… — бях пламнал от срам; винаги се бях старал толкова много да укрия от него двуличието си, да му представям само изгладената, полирана страна на личността си; никога жалката, опърпана част, която така отчаяно криех — измамник, страхливец, лъжец и мошеник…

— Защо всъщност се върна? — Той говореше припряно, потиснато, като че ли искаше само да изхвърли думите от устата си; и във вълнението си стана и закрачи, чехлите му зашляпаха по пода. — Мислех, че сме те видели за последен път. Тази нощ… последните няколко нощи… лежах буден и се чудех какво да направя. Катастрофа. Катаклизъм. По новините говореха само за онези откраднати картини. Ама че Коледа. И не можех да те открия никъде. Не отговаряше на телефона си… никой не знаеше къде си…

— О, господи — казах, искрено ужасѐн. — Съжалявам. И слушай, слушай — продължих, той беше стиснал устни и клатеше глава, като че ли вече беше обърнал гръб на онова, което говорех, като че ли не намираше смисъл да ме слуша, — ако мебелите са онова, което те безпокои…

— Мебелите? — кроткият, толерантен, търпелив Хоуби изръмжа като вулкан, готов да изригне. — Кой говори за мебелите? Рийв каза, че си избягал, че си се скрил, но… — той спря и замига бързо, опитвайки да се успокои — аз не можах да повярвам такова нещо за теб, не можах, и се боях, че е станало нещо много по-лошо. О, разбираш какво имам предвид — каза той малко ядосано, когато не отговорих. — Какво друго можех да си помисля? Като се има предвид как светкавично напусна партито… Можеш да си представиш какво ни беше, на мен и на Пипа, домакинята се понацупи, „къде е годеникът“, държеше да разбере защо си си тръгнал така внезапно, не ни поканиха на Събирането след партито, така че си тръгнахме, и тогава… представи си как съм се почувствал, когато заварих къщата отключена, вратата стоеше кажи-речи отворена, парите от чекмеджето — изчезнали… и дори ако оставим настрана огърлицата, бележката, която беше оставил за Пипа, беше толкова странна, тя беше не по-малко разтревожена от мен…

— Разтревожена ли беше?

— Разбира се, че беше! — Той размаха ръка. Почти крещеше. — Какво сме си помислили според теб? И после онова ужасно, ужасно посещение на Рийв. Тъкмо точех кората за пая — изобщо не трябваше да отварям, но мислех, че е Мойра — девет сутринта, стоях и го зяпах, целият посипан с брашно… Тио, защо го направи? — попита той отчаяно.

Тъй като не знаех какво точно има предвид — бях направил толкова много — можех само да поклатя глава и да извърна поглед.

— Беше толкова нелепо… как бих могъл да повярвам? И наистина не повярвах. Защото аз разбирам — продължи той, тъй като не казвах нищо, — виж, разбирам за мебелите, направил си това, което е трябвало да направиш, и вярвай ми, благодарен съм ти, ако не беше ти, аз щях да бъда наемен работник някъде и да живея в някаква жалка гарсониера. Но… — той заби юмруци в джобовете на халата си — тези, другите небивалици? Естествено, не мога да не се питам каква е твоята роля във всичко това. Особено като се има предвид как хукна нанякъде, без каквито и да било обяснения, с приятеля си — който, неприятно ми е да го кажа, е много очарователно момче, но създава впечатлението, че е видял отвътре не една затворническа килия…

— Хоуби…

— О, да, Рийв. Трябваше да го чуеш — като че ли бяха изцедили цялата му енергия; той беше отпуснат, сякаш признаваше поражението си. — Старата змия. И… искам да знаеш, че що се отнася до това… кражба на картина? Защитих те категорично. Каквито и други неща да си правил… бях сигурен, че не си извършил това. И после, само три дни по-късно… Какво се появява в новините? Същата картина, заедно с още много. Истината ли говореше той? — попита Хоуби, защото аз мълчах. — Ти ли беше?

— Да. Е, всъщност, технически погледнато, не.

— Тио.

— Мога да обясня.

— Моля те да го направиш. — Той потърка едното си око с длан.

— Седни.

— Аз… — Той се озърна безпомощно, сякаш се боеше, че ще изгуби решимостта си, ако седне на масата с мен.

— Не, трябва да седнеш. Историята е дълга. Ще се опитам да я посъкратя, колкото мога.