Дона Тарт
Щиглецът (178)

I.

Дните до Коледа изминаха като в мъгла, тъй като заради болестта и онова, което малко или много беше доброволно затворничество, аз скоро изгубих представа за времето. Стоях си в стаята; табелката „Моля, не безпокойте!“ си висеше на вратата; а телевизията — вместо да ми осигури поне някаква звукова имитация на нормалност — само усилваше разнообразните усещания на объркване, на подмяна: никаква логика, никаква структура, не е ясно какво следва, би могло да бъде всичко, „Улица Сезам“ на холандски, холандци, разговарящи зад пултове, още разговарящи холандци, насядали зад други пултове, и макар да имаше „Скай Нюз“, Си Ен Ен и Би Би Си, нямаше местни новини на английски (нищо важно, нищо свързано с мен или с онзи паркинг), макар че веднъж се стреснах сериозно, когато, превъртайки каналите, попаднах на стар американски полицейски сериал и застинах учудено, видял двайсет и пет годишния си баща; беше една от многото му безсловесни роли, беше асистент, навъртащ се около някакъв политик на пресконференция, кимайки, докато онзи изреждаше предизборните си обещания, и после, за един тайнствен миг, погледна право в камерата, право през океана и в бъдещето, към мен. Иронията, съдържаща се в този случай, беше толкова зловеща и многопластова, че аз останах на място ужасѐн, с отворена уста. Като изключим прическата и по-масивната му фигура (наедрял от вдигане на тежести, по онова време баща ми бе ходил редовно на фитнес), той би могъл да бъде мой близнак. Но най-шокиращ от всичко беше почтеният му вид — моят вече (било е около 1985 година) проявил престъпна непочтеност и затъващ в алкохолизъм баща. Нищо от характера му, нищо от неговото бъдеще не можеше да се прочете по лицето му. Вместо това той изглеждаше решителен, съсредоточен, образец на самоуверен и обещаващ млад човек.

След това изключих телевизора. Румсървисът се очертаваше все по-ясно като единствената ми връзка с действителността; поръчвах си храна единствено в най-тъмните часове преди зазоряване, когато момчетата, които носеха поръчката, бяха сънени и съобразяваха трудно.

— Не, искам холандски вестници, моля — казвах (на английски) на говорещия само холандски пиколо, който донесе „Интернешънъл Хералд Трибюн“ с моите кифлички с кафе, шунка с яйца и плато холандски сирена. Но тъй като той все пак продължаваше да се появява с „Трибюн“, слизах преди изгрев-слънце по задните стълби, за да взема местните вестници, подредени ветрилообразно на една маса точно до стълбите, удобно за мен, защото не ми се налагаше да минавам покрай рецепцията.

Bloedend. Moord. ^[1] Слънцето сякаш не се издигаше в небето преди девет сутринта, а дори тогава беше мътно, унило, хвърляше ниска, слаба светлина, каквато би могла да бъде тя в чистилището — подобно на сценичен ефект в немска опера. Пастата за зъби, която бях използвал, за да почистя ревера на сакото си, вероятно бе съдържала водороден прекис или някакво друго избелващо вещество, защото на мястото, което бях търкал, сега имаше избеляло петно с тебеширенобели ръбове, ограждащи едва видимата, призрачна следа от мозъчната течност на Фритс. Към три и половина следобед светлината започваше да си отива; в пет часа навън беше черна нощ. Тогава, ако по улицата нямаше много хора, вдигах реверите на палтото си, увивах здраво шията си с шала и — като се стараех да вървя само с наведена глава — се измъквах в мрака и отивах до едно пазарче на стотина ярда от хотела, където продаваха само азиатци, и там, с останалото ми евро, купувах пакетирани сандвичи, ябълки, нова четка за зъби, сироп за кашлица, аспирин и бира. „Is alles?^[2]“, питаше старата жена, струва ми се, на развален холандски. Броеше вбесяващо бавно монетите ми. Трак, трак, трак. Въпреки че имах кредитни карти, бях твърдо решен да не ги ползвам — още едно произволно правило в играта, която сам бях измислил, напълно ирационална предпазна мярка, защото — кого заблуждавах? Какво значение имаше с какво ще купя два сандвича от магазинчето на ъгъла, след като вече имаха номера на картата ми в хотела?

Преценката ми бе замъглена донякъде от страха, донякъде и от болестта, тъй като настинката не преминаваше. Имах чувството, че с всеки изминал час кашлицата ми ставаше все по-дълбока и белите дробове ме боляха все повече. Истина беше онова, което се говореше за холандската мания за чистота, за холандските почистващи препарати: на пазара имаше зашеметяващ подбор от подобни стоки, каквито не бях виждал никога дотогава, и аз се връщах в стаята си с шише, на което имаше картинка със снежнобял лебед на фона на заснежена планина, а на етикета отзад се виждаше череп с кръстосани кости. Но макар да беше достатъчно силен, за да почисти следите от ризата ми, и този препарат не се оказа достатъчен, за да премахне петната по яката, които само бяха изсветлели, и сега вече не приличаха на тъмни старчески петна, а на застъпващи се, зловещи кръгове, напомнящи базидиеви гъби. Изплакнах я за четвърти или пети път, от очите ми се стичаха сълзи, после я опаковах, увих я в найлонови торби и я натъпках в дъното на един висок шкаф. Знаех, че ако не сложа в тях някаква тежест, ризата ще изплува на повърхността на водата в канала, а се страхувах да я изнеса на улицата и да я тикна в първата кофа за боклук — можеше някой да ме види, щяха да ме заловят, така щеше да се случи, знаех го дълбоко в себе си, колкото и да бе нелогично, както ти се струва, че знаеш нещо в сънищата.

Ще се върна скоро. Какво означаваше „скоро“? Най-много три дни, така беше казал Борис на партито на Ан дьо Лармесен. Но си беше направил сметката без Фритс и Мартин.

Камбани и гирлянди, коледни звезди по витрините, панделки и позлатени орехи. Нощем спях с чорапи, с изцапаното си палто и пуловера с висока яка под завивките, защото завъртането на копчето на радиатора в посока, обратна на часовниковата стрелка, съгласно упътването в подвързаната в кожа брошура на хотела не затопляше стаята достатъчно, за да пропъди болката от треската и премръзването. Бели пухени завивки, бели лебеди. В стаята вонеше на белина като в евтино джакузи. Дали камериерките долавяха тази миризма в коридора? За кражба на произведение на изкуството не даваха повече от десет години, но с Мартин аз бях прекрачил границата и се бях озовал в друга страна — еднопосочно пътуване, без обратен билет.

И все пак, бях успял да разработя някак приемлив начин да мисля за смъртта на Мартин, или по-скоро да я заобикалям в мислите си. Деянието — вечната му стойност — ме бе захвърлило в толкова различен свят, че практически във всяко отношение бях вече мъртъв. Имах чувството, че вече съм отминал всичко в живота, че гледам назад към брега, стъпил на леден блок, който се носи навътре в морето. Стореното — сторено, не можем го върна назад^[3]. Бях загубен.

И това беше добре. То нямаше голямо значение в общата схема на нещата, както нямаше значение и Мартин. Бяхме лесни за забравяне. Ако не нещо друго, това беше морален и социален урок. Но в предвидимото бъдеще — докато се пишеше историята, докато ледените шапки на полюсите не се разтопяха и по улиците на Амстердам не потечеше вода — картината щеше да се помни, загубата й щеше да буди съжаления. Кой знаеше, кого го беше грижа за имената на турците, които бяха взривили покрива на Партенона? На моллите, наредили унищожаването на статуите на Буда в Бамиян? И все пак, без значение дали те бяха живи или мъртви, делата им оставаха. Това беше най-лошият вид безсмъртие. Съзнателно или не: аз бях угасил една светлина в сърцето на света.

Божие дело: така се изразяваха застрахователните компании, когато ставаше дума за катастрофа, толкова произволна или непонятна, че нямаше друг начин да бъде квалифицирана. Вероятността беше едно, но някои събития излизаха дотолкова извън границите, предвидени от статистически таблици, че дори застрахователите се виждаха принудени да прибегнат до свръхестественото, за да ги обяснят — „лош късмет“, както бе казал натъжено баща ми една вечер край басейна, в бързо падащия здрач, докато пушеше „Вайсрой“ след „Вайсрой“, за да държи комарите на разстояние, в един от редките случаи, когато се опита да поговори с мен за смъртта на майка ми, защо се случват нещастията, защо на мен, защо тя; била е на неподходящо място в неподходящо време, просто шанс, хлапе, едно на милион; това не беше измъкване, не беше опит да се отърве от въпросите ми, а — съзнавах го, защото го казваше той — негово верую и същевременно най-добрият отговор, който бе в състояние да ми даде, все едно че казваше „Такава е волята на Аллах“ или „Такава е волята Божия“, искрено прекланяне на глава пред богинята на Съдбата, най-великото божество, което той познаваше.

Ако той беше на мое място… Тази мисъл едва не ме накара да се разсмея. Можех да си го представя пределно ясно, скрил се тук като в миша дупка, как крачи напред-назад, как кръстосва стаята, наслаждавайки се на опасността и драматизма на ситуацията, натопено ченге в затворническа килия, имитирайки играта на Фарли Грейнджър^[4]. Но можех със същата лекота да си представя и с какво увлечение би следил отстрани развитието на моето положение, обратите и изненадите, произволни като хвърляне на карти, можех съвсем ясно да си го представя как поклаща натъжено глава. „Лошо разположение на планетите. Тази история спазва определен модел, включва се в една по-голяма схема. Ако ставаше дума просто за интересен сценарий, хлапе, той е гарантиран.“ Щеше да се консултира с нумерологията, да прелиства астрологичните си книги, да подхвърля монети, да проверява разположението на звездите. Каквото и да се кажеше за баща ми, не можеше да се твърди, че светогледът му е непоследователен.

Хотелът започваше да се пълни заради празниците. Двойки. Американски военнослужещи разговаряха във фоайето с привично отривист тон, в гласа им отекваше съзнание за авторитетност и високопоставеност. Докато лежах в леглото в наркотичен унес, виждах в сънищата си заснежени планини, чисти и вдъхващи страх, алпийски панорами като в кадри от Берхтесгаден — откъслеци от кинопрегледи, силни ветрове се срещаха над морето в картината над бюрото ми и вдигаха високи вълни, които подхвърляха малка лодка, вдигнала платна, самотна сред тъмните води.

Баща ми: Остави това дистанционно, когато ти говоря.

Баща ми: Е, аз не бих казал „катастрофа“, просто провал.

Баща ми: Налага ли се той да се храни с нас, Одри? Трябва ли всяка шибана вечер да сяда на масата с нас? Не можеш ли да кажеш на Аламеда да го нахрани, преди да съм се прибрал?

„Уно“, „Боен кораб“, магическа дъска за рисуване, „Свържи четири“. Зелени фигурки на войници и противни гумени насекоми, все неща, които бях вадил от окачения си на камината чорап по Коледа.

Господин Барбър: сигнал с два флага^[5]. Victor: имам нужда от помощ. Echo^[6]: променям курса си надясно.

Апартаментът на Седмо авеню. Сивотата на дъждовен ден. Многото часове, през които надувах устна хармоника, издавайки монотонни звуци: духване, вдишване, духване, вдишване.

В понеделник, или може би вторник, когато най-сетне събрах смелост да вдигна плътния транспарант, беше толкова късен следобед, че навън вече притъмняваше, на улицата срещу хотела ми телевизионен екип причакваше туристи, пристигнали да отпразнуват тук Коледа. Английски гласове, американски гласове. Коледни концерти в църквата „Синт Николаас“ и празнични сергии, на които се продаваха топли бухтички. „Едва не ме блъсна велосипед, но като изключим това, беше много забавно“. Гърдите ме боляха. Спуснах отново транспарантите и застанах под горещия душ, оставяйки се под ударите на водните струи, докато кожата не ме заболя. Целият квартал около хотела сияеше от приказно осветени ресторанти, красиви магазини, по чиито витрини имаше изложени кашмирени палта и тежки, ръчно плетени пуловери, и всички останали топли дрехи, които не бях сложил в багажа си. Но аз дори не смеех да поръчам кана кафе по телефона, заради холандските вестници, които преравях от сутринта, още отпреди зазоряване, в единия от тях на първа страница имаше снимка на паркинга с полицейски ленти пред входа.

Вестниците лежаха отворени на пода, край долната част на леглото ми, като карта на някакво ужасно място, на което не исках да отида. Отново и отново, неспособен да се въздържа, в промеждутъците между задрямването и трескавите разговори, които всъщност не водех, с хора, с които всъщност не разговарях, аз се връщах към вестниците и търсех холандски думи, които звучаха подобно на английски, а те не бяха много. Amerikaan dood angetroffen.^[7] Heroїne, cocaїne. Moord: mortality, mordant, morbid, murder^[8]. Drugsgerelateerde criminaliteet: Frits Aaltink afkomstig uit Amsterdam en Mackay Fiedler Martin uit Los Angeles.^[9]. Bloedig — bloody^[10]. Schotenwisseling: какво ли беше това, макар че… schoten — дали това не означаваше shots?^[11] Deze morden kwamen als een shok voor^[12]… какво?

Борис. Отидох до прозореца, застанах там, после се върнах обратно. Въпреки че на онзи мост бях много объркан, помнех инструкциите му да не му се обаждам, беше много настоятелен в това отношение, и макар че се разделихме набързо, аз не бях убеден, че ми е обяснил защо от мен се изискваше да чакам той да ми се обади, пък и при всички положения не бях уверен, че това вече има някакво значение. Беше настоявал много уверено и че не е пострадал сериозно, и аз си го напомнях постоянно, въпреки че в блатото на нежеланите спомени, в което затъвах постоянно, непрекъснато ми се мяркаше прогорената дупка в ръкава на палтото му, лепкавият черен вълнен плат в светлината на полюшващите се лампи. Откъде можех да зная — не беше изключено пътната полиция да го е заловила на моста, да са го прибрали за шофиране без шофьорска книжка: безспорно неприятен вариант, ако бе станало така, но доста по-добър от куп други възможности, за които можех да се сетя.

Twee doden bij bloedige^[13]. Нямаше край. Имаше и още. На следващия ден, и в деня след него, заедно с моята „традиционна холандска закуска“, се появяваха и още новини за убийствата на „Овертоом“: по-малки колонки, по-малко отделено място, по-сбита информация. Twee dodelijke slachtoffers. Nog een of meer betrokkenen. Wapengeweld in Nederland^[14] Снимката на Фритс заедно със снимки на някакви други типове с холандски имена и доста дълга статия, която надали щях да успея да прочета. Dodelijke schietpartij nog onopgehelderd^[15]… Безпокоеше ме това, че бяха престанали да споменават наркотици — надеждата на Борис това да ги отклони от истинската следа — и бяха преминали към други вероятности. Аз бях дал ход на всичко това, то бе излязло на бял свят, в целия град хората четяха за станалото, разговаряха за него на език, който не беше мой.

Голяма реклама на „Тифани“ в „Хералд Трибюн“. „Красота и изящна изработка, неподвластни на времето. Весела Коледа от «Тифани & Ко».“

Случаят често ни изиграва, обичаше да казва баща ми. Системи, провалени изчисления.

Къде беше Борис? В трескавото си замайване се опитвах, неуспешно, да се забавлявам, или поне да се разнообразявам, мислейки си колко вероятно е той да се появи точно тогава, когато най-малко го очаквам. Попуквайки със ставите на пръстите си, за да стряска момичетата. Беше се появил половин час след началото на нашия годишен изпит, целият клас започна да се кикоти, когато учуденото му лице се появи зад армираното стъкло на заключената врата: „ха, светлото ни бъдеще“, беше отбелязал той презрително, когато на връщане към къщи се бях опитал да му обясня нещо за стандартизираните тестове.

В сънищата си не успявах да се добера до мястото, на което трябваше да отида. Винаги нещо ми попречваше, за да стигна до целта си.

Преди да напуснем Щатите, той ми беше пратил съобщение с някакъв номер, и макар да се страхувах аз да му пратя есемес (нямах представа от обстоятелствата, в които се намираше, не знаех дали съобщението не може да се проследи обратно до мен), постоянно си напомнях, че мога да се свържа с него, ако се наложи. Той знаеше къде съм. И все пак нощем лежах буден с часове, спорейки със себе си: неумолимо, досадно въртене в кръг, какво би станало, ако, какво би станало, ако, с какво можеше да навреди…? Най-сетне, изпаднал в дезориентация — нощната лампа светеше, бях полузаспал, почти не съзнавах какво правя — аз се предадох, посегнах към телефона на нощното шкафче, и му изпратих все пак съобщение, без да си дам възможност да размисля отново: „Къде си?“

През следващите два-три часа лежах буден, едва овладявайки безпокойството си, закрил лицето си с ръка, за да защитя очите си от светлината, въпреки че светлина нямаше. За съжаление, когато се събудих някъде призори, потънал в пот, телефонът мълчеше гробовно, защото му се беше изтощила батерията и — поради нежеланието си да се обаждам на рецепцията, за да попитам предоставят ли зарядни устройства за временно ползване срещу заплащане — аз се колебах с часове, докато най-накрая, в средата на следобеда, капитулирах.

— Разбира се, господине — каза служителят на рецепцията, почти без да ме погледне. — Европейска система, нали?

Слава богу, мислех си, упътвайки се обратно към стаята си, опитвайки се да не бързам прекалено. Телефонът беше стар и бавен, и след като го включих и постоях до него известно време, ми омръзна да чакам да се появи логото на „Епъл“, отидох до минибара, налях си питие, после се върнах и продължих да се взирам в него, докато накрая се появи фоновото изображение — една стара училищна снимка, която бях сканирал на шега, никога не се бях чувствал по-щастлив при вида на някоя снимка, десетгодишната Китси, скочила във въздуха. Но точно когато се канех да въведа паролата, екранът изгасна, после замига в продължение на няколко секунди, черни и сиви ленти се плъзгаха по него и разпиляваха на частици, докато най-сетне се появи тъжният емотикон, чу се кликване и постепенно отслабващо жужене, от което ми призля, после дисплеят стана черен.

Четири и петнайсет следобед. Небето над островърхите стрехи от другата страна на канала се оцветяваше в ултрамарин. Седях на килима, облегнат на леглото, с кабела на зарядното устройство в ръка, след като методично бях изпробвал всички контакти в стаята — по два, три пъти — бях включил и изключил телефона стотина пъти, бях го поднасял към лампата, за да проверя дали все пак не се е включил, а дисплеят просто да е потъмнял, опитвах се да го рестартирам, но телефонът беше свършил: нищо не се случваше, екранът беше безвъзвратно студен, мъртъв и черен. Очевидно го бях довършил, предизвиквайки късо съединение: през онази нощ в паркинга се е намокрил — имаше капки вода по екрана, когато го извадих от джоба си — но тогава, макар да се притеснявах минута-две, преди да се включи, той сякаш заработи добре, до момента, когато се опитах да го включа в мрежата. Всичко, което имах на него, беше запаметено и на лаптопа ми у дома: всичко с изключение на онова, от което имах нужда — номера на Борис, който той ми бе изпратил в съобщение в колата на път към летището.

Водни отражения трептяха по тавана. Отвън се носеше коледна музика с метален отзвън, някъде пееха фалшиво: O Tannenbaum, O Tannenbaum, wie treu sind deine Blätter.

Нямах обратен билет. Но имах кредитна карта. Можех да взема такси до летището. „Можеш да вземеш такси до летището“, повтарях си. „Схипхол“. Качвам се на първия самолет. „Кенеди“, Нюарк. Имах пари. Говорех си сам, като малко дете. Кой знае къде беше Китси — нищо чудно да е и в Хамптънс — но секретарката, на госпожа Барбър, Джанет (която все работеше при нея, независимо от това, че госпожа Барбър не вършеше вече кой знае какво, за което да има нужда от помощник), беше човек, който може да ви уреди полет само за няколко часа, по всяко време, дори на Бъдни вечер.

Джанет. Мисълта за Джанет ми вдъхваше абсурдна увереност. Джанет, която беше система за укрепване на душевното състояние сама по себе си, дебела и розова, с розовите си шотландски пуловери и пъстрите индийски шалове, Джанет, като закръглена нимфа на Буше, която купува дрехите си от веригата „Джей Кру“, Джанет, която отговаряше на всичко с „отлично!“ и пиеше кафе от розова чаша, на която пишеше „Джанет“.

Беше истинско облекчение отново да мисля свързано. Каква полза би имал Борис, каква полза бих имал аз или който и да било друг от това да чакам тук? В това студено и влажно място, на чийто език не можех да чета. Имах температура, кашлях. Имах и кошмарното усещане, че съм затворник. Не исках да си тръгна без Борис, без да знам дали с Борис всичко е наред, бях объркан, все едно че се бях озовал в някой военен филм, в който продължаваш да тичаш напред, оставяйки падналия си приятел, без да знаеш какъв друг, по-страшен ад те очаква, но същевременно така отчаяно ми се искаше да напусна Амстердам, че си представях как падам на колене, когато слизам от самолета в Нюарк, как опирам чело в пистата.

Телефонен указател. Хартия и молив. Бяха ме видели само трима души: индонезиецът, Гроздан и младият азиатец. И макар да бе възможно Мартин и Фритс да имат в Амстердам колеги, които да ме търсят (още една причина да напусна бързо града), нямах основание да предполагам, че полицията изобщо се интересува от мен. Нямаше никаква причина да са включили номера на паспорта ми в списъка на издирваните лица.

После — сякаш някой ме удари по лицето — аз трепнах. Кой знае защо бях си мислил, че паспортът ми е долу, където го представих, когато се регистрирах в хотела. А всъщност изобщо не се бях сещал за него, още от момента, когато Борис го взе от мен и го заключи в жабката на колата си.

Много, много спокойно, аз оставих телефонния указател, полагайки усилие да направя това по начин, който би изглеждал небрежен и непринуден в очите на един непреднамерен наблюдател. При нормална ситуация беше повече от ясно какво трябва да направя. Намирам адреса, намирам мястото, намирам пътя дотам. Нареждам се на опашка. Чакам реда си. Разговарям учтиво и търпеливо. Имах кредитни карти, лична карта с нюйоркска регистрация. Хоуби можеше да изпрати по факс акта ми за раждане. Нетърпеливо се опитах да пропъдя от мислите си някакъв анекдот, който Тоди Барбър бе разказвал на една вечеря — как, след като веднъж изгубил паспорта си (в Италия ли беше? или Испания?), му се наложило да домъкне свидетел от плът и кръв, който да потвърди самоличността му.

Мастиленосини небеса, като насинена плът. В Америка беше още рано. Хоуби тъкмо прекъсваше работа, за да обядва, тръгваше към Джеферсън Маркет, може би за да напазарува продукти за коледния обяд, който устройваше. Дали Пипа беше все още в Калифорния? Представях си я как се претъркулва в някое хотелско легло, все още със затворени очи, и се пресяга сънливо към телефона, „Тио, ти ли си, случило ли се е нещо?“

„По-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.“

Почувствах се зле. Да се представя в консулството (или на каквото и да било друго подобно място), за да разговарям с кого ли не и да попълвам документи би означавало да си прося повече неприятности, отколкото ми бяха необходими. Не бях поставил горна граница на чакането, не бях решил колко дълго да чакам — и все пак всяко движение — произволно, безсмислено, като движенията на насекомо, жужащо в буркана, с който са го захлупили — ми се струваше за предпочитане пред това да остана и минута повече затворен в стаята, където в периферното ми зрение се мяркаха човешки сенки.

Поредната голяма реклама на „Тифани“ в „Трибюн“, която ме поздравяваше за празниците. После, на съседната страница, попаднах на друга реклама, за дигитални камери, надраскана с артистичен шрифт и с подпис: „Хуан Миро“.

Можете да гледате някоя картина в продължение на една седмица и никога повече да не се сетите за нея.

А можете да погледнете някоя картина само за миг и да мислите за нея цял живот.

Централната гара. Европейски съюз, няма паспортен контрол на границата. Мога да взема всеки влак, накъдето ми хрумне. Представях си как пътувам безцелно из Европа: водопадът на Рейн, високопланински проходи в Тирол, тунели, виждани по филмите, и снежни бури.

Понякога номерът е в това да изиграеш добре слаба ръка, спомних си как баща ми произнесе сънливо тези думи, полузаспал на дивана.

Взирайки се в телефона, замаян от треската, седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Когато обядвахме, Борис беше споменал, че ще вземе влака от Амстердам за Антверпен (и Франкфурт: нямах желание да припарвам до Германия), но също и за Париж. Ако отидех в консулството в Париж, за да поискам да ми бъде издаден нов паспорт, може би шансовете да бъда свързан с историята с Мартин бяха по-малки. Но нямаше как да заобиколя факта, че онова хлапе, китаецът, беше очевидец. Кой знае, лицето ми може би присъстваше във всички компютри на правоохранителните органи в Европа.

Отидох в банята, за да си наплискам лицето. Прекалено много огледала. Спрях водата и протегнах ръка към една кърпа, за да се избърша. Действията ми бяха методични, последователни. Настроението ми помръкваше след свечеряване, тогава ме нападаше страхът. Чаша вода. Аспирин за температурата. Тя също започваше да се покачва вечер. Простички действия. Съзнавах, че се разстройвам с размислите си. Не знаех по какви обвинения търсят Борис, но колкото и притеснителна да беше мисълта, че може да е арестуван, много повече ме безпокоеше възможността хората на Саша да са пратили още някой по следите му. А това беше още една мисъл, която не биваше да си позволявам да проследя.