Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

XIV.

През следващия час — а може да бяха часове — докато се скитах по кръговете на каналите, търсейки хотела си, се чувствах по-ужасно откогато и да било през живота си, а това означава много. Беше станало по-студено, косата ми беше мокра, дрехите — подгизнали, зъбите ми тракаха от студ; улиците бяха достатъчно тъмни, за да изглеждат еднакви, и все пак недостатъчно тъмни, за да се лутам по тях в дрехи, изцапани с кръвта на човека, когото току-що бях убил. Вървях из черните улици, бързо, потракването на токовете ми звучеше странно самоуверено, а аз се чувствах зле и набиващ се на очи като човек, който се вижда в кошмарен сън да ходи гол навън, избягвах уличните лампи и се опитвах отчаяно да се убедя, с все по-малък успех, че обърнатото ми наопаки палто изглежда съвсем нормално, че няма нищо необичайно в него. Срещаха се пешеходци, но не много. От страх да не бъда разпознат бях свалил очилата си, тъй като знаех от опит, че те са най-характерната ми отлика — онова, което хората виждаха първо, онова, което помнеха — и макар това да не ми помагаше никак в търсенето на пътя, все пак пораждаше у мен ирационално усещане за безопасност, имах чувството, че така се укривам; неразбираемите улични табели и мъгливите ореоли на уличните лампи плаваха самотно, насочвайки се към мен, сред мътните светлини на автомобилни фарове и празничните ракети, струваше ми се, че преследвачи ме наблюдават с бинокъл, който не е на фокус.

А какво бе станало всъщност — бях подминал хотела, завивайки по улица на две преки от него. Нещо повече: не бях навикнал на европейските хотели, в които трябваше да звъниш, за да ти отворят след определен час, и когато най-сетне дошляпах дотам, кихащ, премръзнал до мозъка на костите, и намерих вратата заключена, дълго време само въртях дръжката като зомби — наляво-надясно, наляво-надясно, с ритмично, фиксирано движение, като метроном, прекалено оглупял от студ, за да разбера защо не мога да вляза. Взирах се потиснато през стъклото във фоайето и лъскавото, тъмно гише на рецепцията — там нямаше никого.

После от дъното на помещението се появи, забързан, вдигнал учудено вежди, спретнат тъмнокож мъж в тъмен костюм. Имаше един ужасен проблясък на осъзнаване, когато очите му срещнаха моите и аз предположих как изглеждам, а после той отклони очи и започна да рови във връзката ключове.

— Съжалявам, господине, заключваме външната врата след единайсет — каза той. Все още не ме поглеждаше. — За да осигурим безопасността на посетителите.

— Дъждът ме изненада.

— Разбирам, господине.

Осъзнах, че той се взира в маншета на ризата ми, на който се виждаше кафява капка кръв с размера на монета от четвърт долар. — В случай че ви потрябва чадър, на рецепцията има.

— Благодаря — после добавих глупаво: — Разлях по себе си шоколадов сос.

— Много неприятно, господине. С удоволствие ще го почистим, ако оставите дрехите за пране.

— Ще бъде чудесно.

Дали можеше да подуши кръвта по мен? В топлото фоайе аз направо вонях на кръв — характерния й мирис на сол и ръжда. — А при това е любимата ми риза. Профитероли. — „Млъквай, млъквай“ — Но пък бяха чудесни.

— Радвам се да го чуя, господине. С удоволствие ще ви запазим маса в някой ресторант за утре вечер, ако искате.

— Благодаря. — В устата си чувствах кръв, мирисът и вкусът й бяха навсякъде, можех само да се надявам, че той не долавя мириса й така ясно като мен. — Ще бъде чудесно.

— Господине? — обади се той, когато тръгнах към асансьора.

— Моля?

— Ще ви трябва ключът от стаята. — Той пристъпи зад бюрото на рецепцията и извади ключ от едно от гнездата. — Двайсет и седми номер, нали?

— Точно така — отвърнах, едновременно благодарен, че ми е казал номера на стаята, и уплашен, че го знаеше, че го каза, без дори да се замисли.

— Лека нощ, господине. Надявам се престоят ви при нас да е приятен.

Два различни асансьора. Безкраен коридор с червен килим. Когато влязох в стаята, включих всички светлини — настолната лампа на бюрото, нощната лампа, полилеят също грейна с ярка светлина; изхлузих палтото си и то се свлече на пода, и тръгнах право към душа, разкопчавайки ризата си в движение, препъвайки се като чудовището на Франкенщайн, подгонено от селяните с вили. Смачках лепкавата топка от плат и я хвърлих във ваната, после пуснах гореща вода, възможно най-силно, розови струйки плъзнаха под краката ми, а аз се търках с душгела с аромат на лилии, докато замирисах на погребален венец и кожата ми запламтя.

Ризата беше унищожена: кафяви петна от плисналата кръв продължаваха да ограждат като огърлица яката, дълго след като водата затече чиста. Оставяйки я да се кисне във ваната, аз погледнах шала, а после и сакото — макар и изпоцапано с кръв, то беше прекалено тъмно, за да му личи, а после се заех с палтото, обръщайки го с лицевата част навън, колкото можех по-внимателно (защо бях отишъл с палтото от камилска вълна на партито? защо не бях избрал тъмносиньото?). Единият ревер не беше в кой знае колко лошо състояние, но другият беше много зле. Тъмното петно, като от плиснало вино, ми въздейства като рязък звук, съживявайки спомена за силата на изстрела: откатът, експлозията, траекторията на хвърчащите капки. Натъпках го под крана в умивалника, изсипах отгоре шампоан и търках, търках с една четка за обувки, която намерих в гардероба; и след като шампоанът свърши, и душгелът също, натрих мястото със сапун и продължих да търкам, като някакъв отчаян слуга от приказка, осъден да изпълни непосилна задача преди зазоряване — или да умре. Накрая, с треперещи от умора ръце, прибегнах до четката и пастата за зъби — които, колкото и странно да звучи, свършиха повече работа от всичко останало, но и това не беше достатъчно.

Най-сетне се предадох, признавайки, че усилията ми са безполезни, и окачих палтото над ваната така, че да капе в нея: един подгизнал призрак на господин Павликовски. Бях внимавал върху хавлиените кърпи да не попадне кръв; със смачкана на топка тоалетна хартия, на всеки няколко минути, бършех старателно, компулсивно ръждивите петна и капки по пода. Почистих фугите с четката си за зъби. Клинична белота. Покритите с огледала стени блестяха. Многократно отразена самота. Дълго след като последният оттенък на розово бе изчезнал, аз продължавах — плакнех и перях наново кърпите за ръце, които бях изцапал, защото водата от плакненето като че ли все още розовееше подозрително — и после, толкова уморен, че залитах, влязох под душа, пуснах толкова гореща вода, че едва издържах, и се изтърках отново от горе до долу, от глава до пети; търках косата си със сапуна и плачех от сапунената вода, която влизаше в очите ми.