Дона Тарт
Щиглецът (156)

XXXI.

Тъй като не виждах никаква причина да бъда с бистър разум на партито, се постарах да пийна добре, преди да тръгна натам, а в джоба на най-хубавия си костюм от „Търнбул и Асър“ бях пъхнал спасителна доза „оксиконтин“ за спешни случаи.

Клубът беше толкова красив, че тълпата гости започна да ме дразни, защото ми пречеше да оглеждам архитектурните детайли, окачените близо един до друг портрети — някои от които изключителни — и редките книги по лавиците. Червени плюшени завеси, коледни гирлянди от елхови клонки — нима това на елхата бяха истински свещи? Стоях замаян на най-горната площадка на стълбите, не исках да поздравявам гостите и да разговарям с тях, изобщо не исках да бъда там…

Една ръка докосна ръкава ми.

— Какво става? — попита Пипа.

— Моля? — Не посмях да срещна погледа й.

— Изглеждаш толкова тъжен!

— И така си е — отвърнах, но не бях сигурен, че тя ме чу, аз самият почти не се чух да го казвам, защото точно в този момент Хоуби — забелязал, че изоставаме — се върна, за да ни потърси в тълпата, и подвикна:

— А, ето къде сте били…

— Хайде, върви да посрещаш гостите си — каза той, побутвайки ме с приятелски жест, съвсем по бащински, — всички питат къде си!

Сред толкова непознати те двамата с Пипа бяха единствените истински уникални, будещи интерес хора: тя, подобна на фея в полупрозрачна зелена рокля с тюлени ръкави; той, елегантен и привлекателен в тъмносиньото си двуредно сако, с прекрасните стари обувки от „Пийл & Ко“.

— Аз… — озърнах се отчаяно.

— Не се тревожи за нас, после ще дойдем при теб.

— Добре — казах и събрах сили. Но — след като ги оставих близо до гардероба да разглеждат един портрет на президента Джон Адамс и да чакат госпожа Де Фрийс да свали визоновото си палто, и започнах да си проправям път през претъпканите стаи — не успях да видя нито едно познато лице освен това на госпожа Барбър, но имах чувството, че нямам сили да застана лице в лице с нея, само че тя ме видя, преди да успея да се измъкна и ме хвана за ръкава. Беше застанала под свода на един портал със своя джин с лимон и разговаряше с намръщен, но жизнен старец със сурово червендалесто лице, ясен, висок глас и по един кичур сива коса над всяко ухо.

— О, Медора — казваше той, полюлявайки се от пети на пръсти. — Все такъв неизчерпаем източник на забавление! Милото старо момиче — рядка и забележителна личност. Наближава деветдесетте! Разбира се, семейството й има най-чиста кръв на Никърбокър^[1], както тя винаги обича да ни напомня — о, трябва да я видиш как енергично командва прислугата — тук той си позволи да се изкиска снизходително, — ужасно е, скъпа, но пък е толкова забавно, поне аз си мисля, че ще ти се стори така… вече не могат да наемат цветнокожи, така му казват сега, нали, цветнокожи? за прислуга, защото Медора има склонността да употребява… е, да кажем, езика на своята младост. Особено когато се опитват да й попречат да направи нещо или да я вкарат във ваната. Доколкото чувам, била извънредно борбена, когато изпаднела в подходящо настроение! Погнала един от афроамериканските санитари с ръжена от камината. Ха-ха-ха! Е… нали знаеш… може да сполети всеки от нас. Тя е от онова поколение, което е гледало „Къщичка в небето“^[2], такава си е Медора. А и бащата е притежавал онова имение във Вирджиния, в Гучланд Каунти^[3]. Бракът й е бил изцяло по сметка. Все пак синът — познаваш го, нали? — си беше истинско разочарование, не мислиш ли? С това пиене. А пък и дъщерята. Може да се каже, че присъствието й в доброто общество също е провал. Напълнила е къщата си с котки, нали разбираш. Виж, братът на Медора, Оуен — Оуен беше много, много мил човек, помина се от сърдечен удар в съблекалните на спортния клуб… в момент на малка интимност в съблекалнята, ако ме разбираш. Прекрасен човек беше Оуен, но винаги е бил донякъде изгубена душа, отиде си от този свят, преди да успее да намери себе си, така мисля аз.

— Тио — каза госпожа Барбър, протягайки внезапно ръка към мен, точно когато се опитвах да се измъкна, с жест на човек, блокиран в горяща кола, който протяга ръка към някой от спасителния екип, — Тио, искам да те запозная с Хависток Ървинг.

Хависток Ървинг се извърна и прикова в мен острия си — и като че ли не особено дружелюбен — заинтригуван поглед.

— Тиодор Декър.

— Боя се, че е така — отвърнах малко учудено.

— Разбирам. — Той ми ставаше все по-антипатичен. — Учуден сте, че ви познавам. Е, разбирате ли, аз познавам вашия уважаван партньор, господин Хобарт. А познавах и неговия уважаван партньор, господин Блакуел.

— Нима? — отвърнах с подчертано безразличие; в търговията с антики ежедневно ми се налагаше да общувам с възрастни господа от неговия тип, сипещи обидни намеци, а госпожа Барбър, която не беше пуснала ръката ми, сега я стисна още по-силно.

— Хависток е пряк потомък на Уошингтън Ървинг — поясни тя. — Пише негова биография.

— Колко интересно.

— Да, доста интересно е — отвърна спокойно Хависток. — Макар че в съвременния академичен свят вече не ценят толкова високо Уошингтън Ървинг. Маргинализират го — каза той, явно доволен, че е намерил подходящата дума. — Гласът му не бил автентично американски, така твърдят учените. Малко прекалено космополитен, прекалено европейски. Което, предполагам, би могло да се очаква, като се вземе предвид, че Ървинг се е учил предимно от Адисън и Стийл. Така или иначе, моят именит предшественик сигурно би одобрил ежедневната ми програма.

— Която се изразява в…?

— Работа в библиотеки, четене на стари вестници, разучаване на стари документи от правителствени архиви.

— А защо правителствени архиви?

Той махна небрежно с ръка.

— Интересни са ми. А още по-голям интерес проявява към тях един мой близък познат, който понякога съумява да изрови в процеса на търсенето много интересна информация… струва ми се, че вие двамата се познавате?

— Кой е той?

— Лушъс Рийв?

В последвалото мълчание говорът на множеството и звънът на чашите отекнаха като рев, като че ли внезапен силен порив на вятъра премина през стаята.

— Да, Лушъс. — Той повдигна развеселено едната си вежда и изду устни така, че заприличаха на тръбичка. — Именно. Знаех си, че името му не ви е непознато. Нали си спомняте, продали сте му един много интересен скрин.

— Точно така. И с радост бих го откупил от него, ако той би пожелал.

— О, сигурен съм. Само че той няма желание да го продаде, също както — той ме принуди да замълча и продължи със злорад тон, — бих постъпил и аз на негово място. Като се има предвид другата, далеч по-интересна вещ.

— Е, боя се, че ще му се наложи да забрави за тези неща — казах любезно. Трепването ми, когато чух името Рийв, беше съвсем рефлекторно, както човек трепва неволно, мярнал навит на кълбо кабел или парче канап на пода пред себе си.

— Да забрави? — Хависток си позволи едно изсмиване. — О, не мисля, че той ще забрави.

В отговор аз се усмихнах. Но Хависток добиваше все по-самодоволен вид.

— Наистина е удивително, като се замислиш какви неща могат да се открият в наши дни с помощта на компютъра — каза той.

— О?

— Е, нали знаете, Лушъс наскоро успя да се сдобие с много интересна информация за други неща, продадени от вас. Всъщност ми се струва, че купувачите не подозират колко интересни са те. Дванайсет стола за трапезария на „Дънкан Файф“, заминали за Далас? — продължи той, отпивайки от шампанското си. — И всички онези „забележителни образци на стила шератън“, с купувач от Хюстън? Както и голям брой подобни мебели, изпратени в Лос Анджелис?

Опитвах се да запазя изражението си непроменено.

— „Качество, достойно за музейни експонати“. Разбира се — той се обърна към госпожа Барбър, за да я включи в разговора, — всички знаем, че когато се говори за „качество, достойно за музей“, все пак зависи какъв музей имаме предвид. Ха-ха! Но Лушъс действително се справи добре, проследявайки някои от вашите по-амбициозни продажби напоследък. И имаше намерение, след като минат празниците, да отиде до Тексас, за да… Ах! — прекъсна се той и се извърна с ловко, почти танцово движение от мен към Китси, в леденосиня коприна, която бе дошла да ни поздрави. — Каква прелестна и очаквана с нетърпение нова събеседничка! Изглеждаш прекрасно, скъпа — каза той и се наведе към нея, за да я целуне. — Тъкмо разговарях с очарователния ти бъдещ съпруг. Наистина е потресаващо, веднага намерихме общи познати!

— Така ли? — Едва когато тя се обърна към мен — за да ме погледне в лицето и да ме целуне леко по бузата — аз разбрах, че Китси не е била напълно сигурна, че ще се появя. Облекчението й, че ме вижда, беше осезаемо.

— А ще успееш ли да съобщиш на Тио и мама всички клюки? — каза тя, обръщайки се отново към Хависток.

— О, Китси, какво лошо котенце си ти. — Той я взе приятелски под ръка, пресегна се и я потупа с другата си ръка по китката: дребен дявол с вид на пуритан, слабичък, любезен, жизнерадостен. — Е, скъпа, забелязвам, че имаш нужда от едно питие, както и аз. Хайде да се поразходим сами, искаш ли? — той отново хвърли поглед към мен — и да си намерим някое приятно, спокойно местенце, където да си поклюкарстваме хубавичко за годеника ти.