Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

XXIV.

Тъй като не успях да заспя отново, аз си тръгнах, без да будя Китси, в ледения, черен час преди изгрева на слънцето, треперейки от студ, докато се обличах в тъмното; някоя от съквартирантките й се беше прибрала и беше пуснала душа, а последното нещо, което ми се искаше, беше да се натъкна на някоя от тях на излизане.

Когато слязох от линия F на метрото, небето вече избледняваше. Влачех се към къщи в лютия студ — потиснат, капнал от умора, влязох през страничния вход, помъкнах се към стаята си, със запотени стъкла на очилата, вмирисан на дим, секс, къри и любимия „Шанел №19“ на Китси, спирайки по пътя да поздравя Попчик, който беше се появил изненадващо в антрето и подскачаше необичайно оживено в краката ми, измъкнах от джоба си смачканата вратовръзка, за да мога да я окача на закачалката в гардероба, от вътрешната страна на вратата — и кръвта ми почти застина в жилите, когато откъм кухнята се разнесе глас:

— Тио? Ти ли си?

Червенокосата й глава надникна иззад ъгъла. Беше тя, с чаша кафе в ръка.

— Извинявай, да не би да съм те стреснала? Нямах такова намерение.

Стоях като закован на мястото си, слисан, а тя ме обгърна с ръце, гукайки щастливо, докато Попчик скимтеше и скачаше развълнувано в краката ни. Все още беше облечена с това, в което бе спала — долнище на пижама на пъстри райета и тениска с дълги ръкави, а върху тях беше навлякла един стар пуловер на Хоуби, все още миришеше на измачканите чаршафи в леглото си: Господи, мислех си, затворил очи, притиснал лице в рамото й, в прилив на страх и щастие, кратък полъх от Рая, Господи.

— Чудесно е да те видя! — Ето я тук. Косата й… очите й. Тя. Изгризани нокти, също като на Борис, подпухналата долна устна, като на дете, което прекалено дълго си е смукало пръста, червената, разчорлена като цвят на далия глава. — Как си? Липсваше ми!

— Аз… — Всички взети решения се изпариха за секунда. — Какво правиш тук?

— Летях за Монреал. — Остър смях на много по-малко момиче, пресипнал смях, който би бил на място на някоя детска площадка. — Щях да остана там няколко дни, за да се видя с приятелката си Сам, а после отивам да се срещна с Евърет в Калифорния. Така или иначе, промениха маршрута на полета ми — тя отпи малко от кафето и ми предложи безмълвно чашата си, „искаш ли малко?“, „не?“, отпи пак — и тъй като се озовах в Нюарк, си казах „защо не, ще отложа гостуването и ще отскоча до Ню Йорк, за да видя вас, момчетата“.

— Аха, чудесно.

„Вас, момчетата“. Това включваше и мен.

— Казах си, че може да е забавно да прескоча за малко, защото няма да идвам за Коледа. А и нали утре е партито за годежа ви. Ще се жениш! Честито! — Пръстите й докоснаха ръката ми, а когато тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата, почувствах целувката й с цялото си тяло. — Кога ще се запозная с нея? Хоуби казва, че била страхотно красива. Вълнуваш ли се?

— Аз… — Бях толкова зашеметен, че поставих ръка на мястото, до което се докоснаха устните й, където все още чувствах топлината на досега им, но после, като осъзнах как може да изглежда жестът ми, я отдръпнах. — Да. Благодаря.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Тя като че ли не забелязваше колко зашеметен, колко замаян бях, как напълно бях изгубил ума и дума при появата й. А може би забелязваше, но не искаше да ме засегне с коментари.

— Къде е Хоуби? — казах аз. Питах не защото ме интересуваше наистина, а защото да бъда напълно сам с нея в къщата ми се струваше малко прекалено хубаво, за да бъде истина, а и малко плашещо.

— О… — тя извърна очи към тавана, — той настоя да отиде до пекарната. Казах му да не си прави труда, но нали знаеш какъв е. Обича да ми купува оттам онези бисквити с боровинки, които ми купуваха мама и Уелти, когато бях малка. Не мога да повярвам, че още ги правят — но той каза, че не ги предлагали вече всеки ден. Сигурен ли си, че не искаш кафе? — тя тръгна към печката с онази едва забележима следа от накуцване в походката.

Беше невероятно — аз почти не успявах да чуя и дума от онова, което говореше. Винаги беше така, когато се намирах в една стая с нея, тя изместваше всичко: кожата й, очите й, хрипкавият й глас, огненочервената коса и обичаят й да накланя глава на една страна, така че понякога създаваше впечатление, че си тананика нещо; светлината в кухнята се смесваше със светлината на нейното присъствие, с цветове, свежест и красота.

— Записала съм ти няколко диска. — Тя се обърна да ме погледне през рамо. — Иска ми се да се бях сетила да ги донеса, но нали не знаех, че ще мина оттук. Обещавам да ти ги пратя по пощата, когато се прибера.

— Аз също имам дискове за теб — имаше цяла купчина дискове в спалнята ми, все неща, които бях купувал, защото ми напомняха за нея, толкова много, че ми се струваше смешно да ги изпращам. — А също и книги. — „И бижута“, пропуснах да допълня. „И шалове, плакати, парфюми, винилови плочи, един комплект «Направи си сам хвърчило» и една миниатюрна пагода.“ Огърлица с топази от осемнайсети век. Първо издание на „Озма от Оз“[1]. Купуването на тези неща беше предимно начин да мисля за нея, да бъда с нея. Част от тях бях подарил на Китси, и въпреки това нямаше начин да се появя от стаята си, понесъл огромния куп вещи, които бях купувал за нея през годините, без да изглеждам напълно луд.

— Книги? О, чудесно. В самолета дочетох книгата си, имам нужда от нещо ново. Можем да си разменяме.

— Разбира се.

Боси крака. Ушите й бяха розови, сякаш се беше изчервила. Седефенобялата кожа в деколтето на тениската.

— „Пръстените на Сатурн“. Евърет каза, че може да ти хареса. Праща ти поздрави, между другото.

— О, поздрави и на него. — Ненавиждах тази нейна преструвка: че ние с Евърет сме приятели. — Аз… ъъ…

— Какво?

— Всъщност… — Ръцете ми трепереха, а дори нямах махмурлук. Надявах се само тя да не забележи. — Всъщност трябва да отскоча за малко до стаята си, нали нямаш нищо против?

Тя изглежда се стресна, докосна с пръсти челото си: „колко съм глупава!“

— О, да, извинявай! Ще те чакам тук.

Поех си дъх едва когато се озовах в стаята и затворих вратата зад гърба си. Костюмът ми беше в добро състояние, като се има предвид, че го носех от вчера, но косата ми беше мръсна, имах нужда да взема душ. Да се избръсна ли? Да сменя ли ризата си? Дали тя щеше да забележи? Дали нямаше да изглежда смешно, че съм хукнал да се почиствам заради нея? Щях ли да успея да прескоча до банята и да си измия зъбите, без тя да забележи? А после изведнъж ме обзе пристъп на паника с обратен знак — че седя в стаята си зад затворената врата и губя ценни мигове, които можех да прекарам с нея.

Станах и отново отворих вратата.

— Хей! — изкрещях надолу по коридора.

Главата й отново се показа иззад ъгъла.

— Хей!

— Искаш ли да отидем довечера на кино?

Кратко, учудено мълчание.

— Ами добре. Какво ще гледаме?

— Документален филм за Глен Гулд. Ужасно ми се иска да го видя.

Всъщност вече бях гледал филма, бях седял в киносалона и си бях представял през цялото време, че тя е до мен: представях си реакциите на отделни моменти от филма, представях си удивителните разговори, които щяхме да водим след края на прожекцията.

— Звучи фантастично. Кога?

— Някъде към седем. Ще проверя.

Бележки

[1] Третата книга от поредицата за вълшебника от Оз, на Л. Франк Баум, публикувана през 1907 г. — Б.пр.