Дона Тарт
Щиглецът (146)

XXI.

Когато ми отвори вратата същата вечер, Китси всъщност не изглеждаше толкова невъзмутима, колкото би могла да бъде: говореше за няколко неща едновременно, за новата рокля, която искаше да си купи, пробвала я, не могла да вземе решение, помолила да й я запазят, в Мейн имало буря… изпопадали много дървета, стари дървета на острова, чичо Хари се обадил, колко тъжно!

— О, скъпи — тя запърха очарователно край мен, надигна се на пръсти, за да свали чашите за вино, — може ли да ми помогнеш? Моля? — Ем и Франси, съквартирантките, не се виждаха никъде, като че ли и те, и приятелите им се бяха измъкнали благоразумно преди появата ми. — О, не си прави труда, успях. Слушай, имам много добра идея. Хайде да се отбием да хапнем къри, преди да отидем у Синтия. Ужасно ми се прияде. Каква беше онази дупка на „Леке“, в която ме заведе веднъж — която харесваш? Как се наричаше? „Махал“… нещо си?

— Искаш да кажеш, бълхарникът? — казах студено. Дори не бях съблякъл палтото си.

— Моля?

— С мазния „роган-джош“^[1]. И старците, които ти действаха потискащо. Тълпите, излезли от разпродажбите в „Блумингдейлс“. — „Джал Махал Рестаруант“ (така пишеше!) беше невзрачен индийски ресторант, сгушен на втория етаж на една сграда на „Леке“, където нищо не се бе променило от времето, когато бях дете: нито тънките питки, нито цените, нито килимът, избледнял край прозорците до розово от влагата, нито дори келнерите: същите закръглени, блажено усмихнати, кротки лица, които помнех от детството си, когато отивахме там след кино с майка ми, за да ядем хлебчета „самоса“ и сладолед от манго. — Разбира се, защо не. „Най-жалкият ресторант в Манхатън“. Прекрасна идея.

Тя се обърна към мен и се намръщи.

— Както и да е, „Балухис“ е по-наблизо. Или… може да правим нещо друго, каквото искаш ти.

— О, нима? — Стоях, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Годините, преживени редом с лъжец от световна класа, ме бяха направили безмилостен. — Каквото искам аз? Това вече е нещо.

— Извинявай. Казах си, че би било приятно да хапнем къри. Забрави.

— Няма проблем. Можеш вече да престанеш.

Тя вдигна поглед, по лицето й се беше изписала равнодушна усмивка.

— Моля?

— Не се преструвай. Знаеш отлично за какво говоря.

Тя мълчеше. Една бръчица се очерта на красивото й чело.

— Може би това ще те научи да държиш телефона си включен, когато си с него. Тя сигурно се е опитала да ти се обади, докато си била на улицата.

— Извинявай, не разбирам…

— Китси, видях ви.

— О, моля те — каза тя, примигвайки, след кратка пауза. — Не е възможно да говориш сериозно. Имаш предвид Том, нали? Наистина, Тио — продължи тя в мъртвешкото мълчание, последвало думите й, — Том е стар приятел, от едно време, наистина сме много близки…

— Да, и на мен ми се стори така.

— … а той е приятел и на Ем, и, искам да кажа — тя мигаше трескаво, заела поза на несправедливо обвинена, — знам как може да е изглеждало, знам, че ти не харесваш Том, и имаш основания да не го харесваш. Защото знам за онези истории след смъртта на майка ти и няма спор, той се е държал много зле, но тогава е бил просто хлапе и се чувства ужасно заради тогавашното си поведение…

— Чувства се ужасно?

— … но снощи самият той беше получил лоши новини — продължи тя припряно, като актриса, прекъсната насред репликата, — лоши новини, които засягаха него лично…

— Говориш с него за мен? Двамата седите, обсъждате ме и ме съжалявате?

— … и тогава Том дойде да ни види, мен и Ем, нас двете, съвсем неочаквано, точно преди да отидем на кино, затова останахме вкъщи и не отидохме с другите, можеш да попиташ Ем, ако не вярваш на мен, той нямаше къде другаде да отиде, беше много разстроен, някакъв личен проблем, просто имаше нужда да поговори с някого, и какво можехме да направим ние…

— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?

— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…

— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?

— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.

— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.

— Тио, хайде да не правим това.

— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри клуба или разни други неща, които чувам за него…

— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…

— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…

— Няма да се виждам повече с него.

— Значи признаваш.

— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.

— И защо?

Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.

— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?

Тя ме погледна гневно.

— Ти си студенокръвен, знаеш ли?

— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?

— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.

— Явно по-принципен от други, така изглежда.

— Ти направо се наслаждаваш на това.

— Можеш да ми вярваш, че не е така.

— О, нима? Не бих предположила, виждайки самодоволната ти усмивка.

— А какво се очакваше да направя? Да не казвам нищо?

— Казах, че няма да се виждам вече с него. Всъщност още преди време му го казах.

— Но той е настоятелен. Обича те. Не иска да приеме твоето „не“.

За мое учудване тя се изчерви.

— Така е.

— Горката малка Китс.

— Не ставай отвратителен.

— Горкото момиченце — повторих иронично, защото не знаех какво друго да кажа.

Китси ровеше в чекмеджето за тирбушон, но се обърна и ме изгледа мрачно.

— Слушай — каза тя. — Не очаквам да ме разбереш, но е много тежко да обичаш неподходящ човек.

Мълчах. Когато влязох, до такава степен се бях вледенил от ярост при вида й, че се опитвах да се убедя в нейната неспособност да ми причини болка или — да пази Бог — да ме накара да я съжаля. Но нима имаше човек, който би оценил по-точно от мен истината в думите й?

— Слушай — каза тя отново и остави тирбушона. Беше видяла възможност за себе си и се възползваше от нея: също като на тенискорта, безмилостна, търсеща слабата страна на противника…

— Остави ме на мира.

Казах го прекалено разгорещено. Неподходящ тон. Разговорът тръгваше в погрешна насока. Исках да бъда студен, да контролирам събитията.

— Тио. Моля те — и тя застана до мен, постави ръка върху ръкава ми. Носът й зарозовя, зачервиха се и клепачите на насълзените й очи: също като горкия Анди с неговите сезонни алергии, като някакъв обикновен човек, към когото бих могъл да изпитам съчувствие. — Съжалявам. Наистина. От цялото си сърце. Не знам какво да кажа.

— О, така ли?

— Да. Не постъпих правилно.

— „Не постъпих правилно“. И това е начин да се опише станалото.

— Освен това, искам да кажа, аз знам, че ти не харесваш Том…

— Какво общо има това със станалото?

— Тио. Нима тези неща действително имат толкова голямо значение? Не, знаеш, че не е така — допълни тя бързо. — Не и ако се замислиш над тях. Освен това… — тя спря за миг, преди да се осмели да продължи: — не че искам да те поставям в неудобно положение, но аз знам всичко за твоите работи и не възразявам.

— „Работи“?

— О, моля те — каза тя с уморен тон. — Виждай се със съмнителните си приятели, дрогирай се, колкото си искаш, все ми е едно.

На фона радиаторът заклокочи и затрака, вдигайки адски шум.

— Виж какво. Ние си подхождаме. Този брак е идеалното решение и за теб, и за мен. Ти го знаеш и аз го знам. Защото… искам да кажа, виж, аз знам. Не е необходимо да ми казваш нещо. А освен това… нещата тръгнаха по-добре за теб, след като почнахме да се виждаме, не е ли така? Ти се посъвзе доста.

— О, нима? „Посъвзел съм се“? Какво би трябвало да означава това?

— Виж — тя въздъхна раздразнено, — няма смисъл да се преструваш. Мартина… Ем… Теса Марголис, помниш ли я?

— Мамка му.

Нямах представа, че някой знае за Теса.

— Всички се опитваха да ми казват: „Не се забърквай с него. Много е мил, но е наркоман“. Теса каза на Ем, че престанала да се вижда с теб, след като те открила да смъркаш хероин от кухненската й маса.

— Не беше хероин — казах аз разгорещено. Бяха стрити морфинови таблетки, и идеята да ги смъркам се оказа ужасна, чиста загуба на хапчето. — Да не говорим пък че Теса нямаше никакви скрупули по отношение на кокаина, непрекъснато ме молеше да й намирам.

— Виж, това е различно и ти го знаеш. Мама… — опита се да ме прекъсне тя.

— О, така ли? Различно? — Аз повиших тон, за да й попреча. — Как така различно? В какъв смисъл?

— Мама, кълна се — чуй ме, Тио — мама те обича толкова много. Толкова много. Ти спаси живота й, когато се появи. Вече говори, храни се, проявява интерес към нещата, разхожда се в парка, очаква с нетърпение посещенията ти, не можеш да си представиш каква беше преди. Ти си част от семейството — продължи тя, възползвайки се от предимството си. — Наистина. Защото, имам предвид, Анди…

— Анди? — разсмях се невесело. Анди не беше хранил никакви илюзии по отношение на смахнатото си семейство.

— Виж какво, Тио, не се дръж така. — Тя вече се беше съвзела: държеше се дружелюбно, уравновесено, в прямотата й се долавяше нещо от маниера на баща й. — Правилно е да постъпим така. Да се оженим. Ние си подхождаме. Така е най-добре за всички замесени, и не на последно място за нас самите.

— Нима? За всички?

— Да. — Беше напълно невъзмутима. — Не се дръж така, знаеш какво имам предвид. Защо да допуснем това да провали всичко? В края на краищата, нали сме по-добри хора, когато сме заедно, нали? И двамата? Освен това… — бледа, лека усмивка; нея имаше от майка си — ние сме хубава двойка. Харесваме се. Разбираме се.

— С ума, а не със сърцето, така ли?

— Ако държиш да представиш нещата така, да — каза тя, поглеждайки ме с такова открито съчувствие, с такава откровена привързаност, че — съвсем неочаквано — аз почувствах как гневът ми се изпарява пред нейния хладен интелект, типично неин, чист като звън на сребърна камбанка. — А сега… — тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата — хайде и двамата да бъдем добри, честни и мили един с друг, да бъдем щастливи заедно и да се забавляваме.