Дона Тарт
Щиглецът (137)

XII.

Около два часа по-късно — изтощен, със сълзящи от главоболието очи — аз продължавах да търся трескаво начин да прибера Попър, като същевременно измислях обяснения за отсъствието му и веднага ги отхвърлях. Оставил съм го вързан пред някой магазин и някой го е откраднал? Очевидна лъжа — дори ако изключим факта, че валеше като из ведро, Попър беше толкова стар и толкова трудно креташе на каишка, че беше трудно да го замъкна дори до най-близкия пожарен кран. На фризьор? За козината на Попър се грижеше една видимо бедна женица на име Сесилия, която работеше в жилището си и винаги го връщаше най-късно до три следобед. Ветеринар? Като начало, Попър не беше болен (а ако е бил, каква можеше да е причината да не съм го споменал?), а освен това го водехме при ветеринаря, когото Хоуби познаваше от времето на Уелти и Чеси. Кабинетът на доктор Макдърмот се намираше малко по-надолу на нашата улица. Защо бих го завел при друг лекар?

Изпъшках, станах и отидох до витрината. Отново и отново се озовавах в същата задънена улица, виждах как Хоуби влиза с озадачено изражение, както неминуемо щеше да стане след час-два, и започва да се озърта из магазина: „Къде е Попър? Виждал ли си го?“ И толкова: всеки път запъвах на това място; нямаше начин да прескоча в друга програма, натискайки alt-tab. Можеш да изключиш компютъра, да започнеш пак, включвайки го наново, и играта пак щеше да блокира и застине на същото място. „Къде е Попчик?“ Няма код, с който да излъжеш и да преминеш на друго ниво. Край на играта. Нямаше как да се подмине този момент.

Дрипавата пелена на пороя се разкъса и премина в ситен дъждец, мокрите тротоари блестяха, вода се стичаше от тентите, и като че ли всички обитатели на улицата бяха решили да се възползват от този момент, за да наметнат по някой шлифер и да изтичат до ъгъла с кучето: навсякъде имаше кучета, накъдето и да погледнех, тежко пристъпваща овчарка, черен стандартен пудел, нечистокръвен териер, нечистокръвен ритрийвър, един старичък френски булдог и двойка самодоволни дакели, вирнали носове, пристъпващи ситно и превзето един до друг, докато пресичаха улицата. Обзет от тревога, аз се върнах при креслото си, седнах, взех каталога с предложенията на „Кристис“ и започнах да го прелиствам нервно: кошмарни акварели на модернисти, две хиляди долара за някаква грозна викторианска статуетка — два биещи се бизона, абсурдно.

Какво щях да кажа на Хоуби? Попър беше стар и глух и понякога заспиваше на най-невероятни места, откъдето не ни чуваше, когато го викахме, но много скоро щеше да дойде време за вечерята му и аз щях да чуя как Хоуби се качва горе, търси го зад дивана, в спалнята на Пипа и на всички предпочитани от него места.

— Попски? Хайде, момче! Време е за вечеря!

Дали щях да успея да се престоря на неразбиращ? Да започна да претърсвам къщата заедно с него? Да се почесвам озадачено по главата? Мистериозно изчезване? Бермудски триъгълник? Бях се върнал със свито сърце към варианта с фризьора, когато звънчето на входната врата издрънка.

— Бях решил да го задържа.

Попър — с мокра козина, но иначе явно несмутен от преживяното приключение — се попротегна тържествено, когато Борис го постави на пода, и после зашляпа към мен, вдигнал глава, за да мога да го почеша по гушката.

— Изобщо не личеше да му липсваш — каза Борис. — Прекарахме много приятен ден заедно.

— Какво правихте? — попитах след дълго мълчание, защото не можех да се сетя какво друго да кажа.

— Предимно спахме. Гюри ни остави — той потърка потъмнелите си очи и се прозя — и ние двамата си поспахме добре. Нали помниш — как обичаше да се свива на кълбо, като кожена шапка на главата ми? — Попър никога не бе спал, положил муцунка на моята глава — правеше го само с Борис. — После… събудихме се, аз взех душ и го заведох на разходка — не надалече, той не искаше да върви дълго, аз проведох няколко телефонни разговора, изядохме един сандвич с бекон и потеглихме насам. Виж какво, съжалявам! — продължи той импулсивно, защото аз не отговарях, и прокара пръсти през косата си. — Наистина. И ще поправя стореното, при това ще го поправя както трябва, така ще стане.

Мълчанието между нас беше смазващо.

— А поне позабавлява ли се снощи? Аз се забавлявах! Страхотна вечер. Е, разбира се, тази сутрин не бях в прекрасна форма. Моля те, кажи нещо — изтърси той, тъй като аз продължавах да мълча. — Цял ден се чувствам ужасно заради тази история.

Попър прекоси стаята, влачейки лапи, и се насочи към паничката си с вода. Започна спокойно да лочи. Дълго време не се чуваше никакъв шум, освен неговото монотонно лочене и мляскане.

— Наистина, Тио — той притисна ръка към сърцето си, — чувствам се ужасно. Чувствата, които изпитвам… срамът… нямам думи да ги опиша — каза той, с по-сериозен тон, а аз продължавах да мълча. — И да, признавам си, някаква част от мен си задава въпроса: „Защо унищожи всичко, Борис, защо отвори голямата си уста?“ Но как бих могъл да лъжа и да се крия? Поне това ще ми признаеш, нали? — каза той, потривайки нервно ръце. — Не съм страхливец. Казах ти какво съм направил. Признах си. Не исках да се тревожиш, след като научиш за тези събития. И ще успея да те обезщетя по някакъв начин, обещавам.

— Защо… — долу Хоуби беше включил прахосмукачката, но аз въпреки всичко заговорих по-тихо, със същия гневен шепот, както когато долу беше Ксандра и не искахме да ни чуе, че се караме, — защо…

— Защо какво?

— Защо, по дяволите, я взе?

Борис примигна малко лицемерно.

— Защото еврейски мафиоти идваха в къщата ви, затова!

— Не, това не е причината.

Борис въздъхна.

— Е, отчасти е — съвсем мъничка част от причината. Нима картината можеше да бъде в безопасност у вас? Не! Не беше на сигурно място и в училище. Взех един стар учебник, опаковах я във вестници, усуках го в повече лепенки, за да изглежда пакетът по-обемен…

— Попитах защо я взе.

— Какво бих могъл да кажа. Аз съм крадец.

Попър продължаваше да лочи шумно. Попитах се раздразнено дали Борис се беше сетил да му налее вода през този толкова приятен ден, който бяха прекарали заедно.

— Освен това — той сви леко рамене — исках да я имам. Да. Кой не би искал?

— Защо я искаше? Заради парите? — допълних, защото той не каза нищо.

Борис направи гримаса.

— Разбира се, че не. Не бих могъл да продам такова нещо. Въпреки че — трябва да призная — веднъж, когато бях закъсал, едва не я продадох, на много, много ниска цена, почти все едно че я подарявах, само за да се отърва от нея. Радвам се, че не го направих. Бях се набутал в една каша и имах нужда от пари в брой. Но — той подсмръкна силно и избърса носа си — да се опиташ да продадеш такова нещо е най-лесният начин да бъдеш заловен. Сам го знаеш. Виж, да го ползваш като залог при преговори — това е друга работа. Задържат го като залог и ти осигуряват стоката. Продаваш стоката, каквато и да е тя, връщаш се със сумата, даваш им техния дял, прибираш си картината, край на предаването. Разбра ли?

Не казах нищо и започнах отново да прелиствам каталога на „Кристис“, който все още лежеше отворен на бюрото ми.

— Нали знаеш какво казват хората — каза той малко натъжено, сякаш опитвайки се да ме убеди в правотата си. — Удобният случай създава крадеца. Нима някой може да разбира това по-добре от теб? Бръкнах в шкафчето ти, защото търсех пари за обяд, и си викам — какво? Хей, какво е това? Лесно беше да я измъкна и да я скрия. А после взех стария си учебник и отидох в часа по практическа подготовка на продавачки, който посещаваше Котку — беше със същия размер, същата дебелина — ползвахме същите лепенки и така нататък! Котку ми помогна да го направим. Но не й казах защо го правя. Котку всъщност не беше човек, на когото можеше да се разказват подобни неща.

— Все още не мога да повярвам, че си я откраднал.

— Виж, нямам намерение да си търся оправдания. Откраднах я. Но… — той се усмихна очарователно, — нали не постъпвам непочтено? Нали не крия, че съм го направил?

— Напротив — казах, след като помълчах, неспособен да повярвам на ушите си. — Напротив, ти скри, че си го направил.

— Ти никога не си ме питал директно за това? Ако беше ме попитал, щях да си призная!

— Борис, това са дивотии. Ти ме излъга.

— Е, сега не те лъжа — каза Борис и се озърна примирено. — Смятах, че междувременно си разбрал! Още преди години! Очаквах да знаеш вече, че съм бил аз!

Бях тръгнал към стълбите, Попчик вървеше по петите ми; Хоуби беше изключил прахосмукачката, възцарило се беше оглушително мълчание, а не ми се искаше той да ни чуе.

— Не съм съвсем наясно… — Борис издуха немарливо носа си, огледа съдържанието на хартиената носна кърпичка и направи гримаса, — но съм почти убеден, че е някъде в Европа — той смачка кърпичката и я пъхна в джоба си. — Има някаква далечна възможност да е в Генуа. Но аз залагам по-скоро на Белгия или Германия. Може би и Холандия. На такова място могат да я залагат по-успешно, защото хората там се впечатляват повече от нея.

— Това не стеснява особено възможностите.

— Е, виж какво! Бъди благодарен, че не е в Южна Америка! Защото ако беше там, гарантирам ти, че нямаше да имаш никакъв шанс да я видиш отново.

— Доколкото си спомням, ти каза, че е изчезнала.

— Не казвам нищо повече от това, че може би ще успея да науча къде е. Може би. Това съвсем не означава, че ще намеря начин да я върна. Никога преди не съм си имал работа с тези хора.

— Какви хора?

Почувствал се явно неловко, той премълча, плъзгайки поглед по пода, между статуетки на булдози, купчини книги и множество малки килимчета.

— А той не пикае ли върху антиките? — Борис посочи с глава към Попчик. — И по всички тези красиви мебели?

— Не.

— А пък у вас го правеше през цялото време. Целият килим долу миришеше на пикня. Вероятно защото Ксандра не се е стараела много да го разхожда, преди ние да се появим там.

— Какви хора?

— Моля?

— Питам какви са тези хора, с които не си си имал работа досега.

— Сложно е. Ще ти обясня, ако искаш — допълни той припряно, — само че ми се струва, че сега и двамата сме уморени и моментът не е подходящ. Но аз ще се обадя на този-онзи и ще ти кажа какво съм успял да открия, става ли? И когато я открия, ще дойда и ще ти кажа, обещавам. Между другото… — той потупа с пръст горната си устна.

— Какво? — попитах аз стреснат.

— Имаш някакво петно там, под носа.

— Порязах се, като се бръснех.

— О! — застанал пред мен, той като че ли се колебаеше, като че ли се канеше да започне да лее нови извинения или да се отдаде на поредния разгорещен изблик, но в мълчанието между нас имаше нещо много категорично, и той пъхна ръце в джобовете си. — Добре тогава.

— Добре.

— До скоро тогава.

— Да — но когато той излезе през вратата, а аз, застанал зад витрината, го наблюдавах как избягва стичащата се от тентите вода и се отдалечава с нехайна походка — която стана по-лека и жизнерадостна в момента, в който той реши, че вече не го виждам — си казах, че е много вероятно сега да съм го видял за последен път.