Дона Тарт
Щиглецът (134)

IX.

Не бях се друсал с кокаин, откакто Карол Ломбард напусна града, и сега нямаше никаква възможност да заспя. В шест и половина сутринта Гюри обикаляше из Ийст Сайд с Попчик на задната седалка („Ще го заведа в някоя закусвалня, ще хапнем сандвич с бекон, яйца и сирене!“), а ние, като наелектризирани, бърборехме в някакъв усоен денонощен бар на авеню „С“ с покрити с графити стени и плътни текстилни щори на прозорците, така че утрото нямаше достъп тук — клуб „Али Баба“, шот — три долара, „хепи ауър“ от десет сутринта до обяд — опитвайки се да изпием достатъчно бира, за да се приспим поне донякъде.

— Знаеш ли какво направих в колежа? — казвах му аз. — Записах разговорен руски за една година. Само и единствено заради теб. Честно казано, справях се много зле. Така и не го научих достатъчно добре, за да чета, разбираш ли, да седна и да чета „Евгений Онегин“ — казват, трябвало да се чете на руски, не можело да го почувстваш истински в превод. Но… толкова много мислех за теб! Спомнях си разни дреболии, които си ми казвал — всякакви неща се появяваха в мислите ми — о, уау, чуваш ли, пуснаха Comfy in Nautica, чуваш ли? На „Панда Беър“! Съвсем бях забравил този албум. Както и да е. Писах семестриална работа по руска литература върху „Идиот“ — руска литература в превод, искам да кажа — и през цялото време, докато четях книгата, мислех за теб, виждах те в спалнята си, как пушиш цигарите на баща ми. Беше толкова по-лесно да не обърквам имената на героите, когато си представях как ги произнасяш ти… всъщност като че ли слушах цялата книга, прочетена с твоя глас! Когато бяхме във Вегас, ти чете „Идиот“ около шест месеца, помниш ли? На руски. Това беше единственото, което правеше. Помниш ли как дълго време не можеше да слезеш долу заради Ксандра, аз трябваше да ти нося храна, като че ли беше Ане Франк. Така или иначе, аз прочетох „Идиот“ на английски, но ми се искаше да стигна и до такъв момент, в който руският ми да е достатъчно добър за тази книга. Но така и не стигнах дотам.

— Цялото това шибано училище — каза Борис, който очевидно съвсем не беше впечатлен. — Ако искаш да говориш руски, ела с мен в Москва. Ще проговориш на руски за два месеца.

— Е, ще ми кажеш ли сега с какво се занимаваш?

— Нали ти казах, това-онова. Колкото да свързвам двата края — и после, ритвайки ме под масата: — Сега май си по-добре, а?

— Моля?

В предното помещение освен нас имаше само двама души — бяха красиви, неземно бледи, мъж и жена, двамата с къси, тъмни коси, вперили погледи един в друг, мъжът бе взел протегнатата през масата ръка на жената и гризваше от време на време шеговито вътрешната страна на китката. „Пипа“, помислих и ме прободе мъчителна болка. В Лондон беше вече почти обяд. Какво ли правеше тя?

— Когато се срещнахме, ти приличаше на човек, който е тръгнал да се дави в реката.

— Съжалявам, имах тежък ден.

— И все пак, добре си се уредил тук — казваше Борис. От мястото, на което седеше, той не можеше да види онази двойка. — Значи вие сте партньори?

— Не! Не в този смисъл!

— Нямах това предвид — Борис ме огледа критично. — Господи, Потър, престани да бъдеш толкова чувствителен. Така или иначе, това беше жена му, онази дама, нали?

— Да — казах нервно и се облегнах назад на стола си. — Е, в известен смисъл.

Връзката на Хоуби и госпожа Де Фрийс си оставаше за мен дълбока мистерия, както и фактът, че бракът й с господин Де Фрийс все още съществуваше. — Мислех, че тя е вдовица от години, но не е. Тя… — приведох се напред и се почесах по носа, — разбираш ли, тя живее в северните квартали, а той — в центъра, но двамата са постоянно заедно… тя има къща в Кънектикът и двамата прекарват понякога там уикендите. Тя е омъжена, но… аз никога не съм виждал съпруга й. Още не съм си изяснил това. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че двамата са просто добри приятели. Съжалявам, че се раздрънках. Наистина не знам защо ти разказвам всичко това.

— И той те научи на занаят? Изглежда симпатичен. Истински джентълмен.

— Мм?

— Шефът ти.

— Той не ми е шеф! Аз съм негов делови партньор — отблясъкът на наркотика започваше да избледнява; кръвта шумеше в ушите ми, остър, висок звук, като песен на щурци. — Всъщност аз се занимавам почти изцяло сам с продажбите.

— Извинявай! — каза Борис и вдигна ръце. — Не е необходимо да се дразниш. Но имай предвид, че бях сериозен, когато ти казах да дойдеш да работиш за мен.

— И какъв отговор се очаква от мен?

— Виж, искам да ти се отблагодаря. Да ти дам възможност да споделиш всички хубави неща, които са се случили на мен. Защото — продължи той с внушителен тон, прекъсвайки опита ми да заговоря, — аз ти дължа всичко. Всичко хубаво, което ми се е случило в този живот, Потър, ми се е случило благодарение на теб.

— Какво? Аз ли те уредих в бизнеса с наркотици? Уау, добре — казах, запалих една от неговите цигари и побутнах обратно към него пакета, — чудесно е да се знае такова нещо, действително ме кара да се гордея със себе си, благодаря.

— Наркотици ли? Кой говори за наркотици? Аз искам да те обезщетя. Заради онова, което направих. Казвам ти, това е страхотен живот. Много ще се забавляваме заедно.

— Да не ръководиш агенция за компаньонки? Това ли е?

— Слушай, искаш ли да ти кажа нещо?

— Моля.

— Наистина съжалявам за това, което ти причиних.

— Забрави. Все ми е едно.

— Защо да не споделя с теб част от хубавите си печалби? Да ти дам възможност да обереш и ти част от каймака?

— Виж какво, Борис, мога ли и аз да кажа нещо? Не искам да се замесвам в нищо нечисто. Не се засягай — допълних, — но полагам големи усилия да се измъкна от нещо, и както вече казах, сега съм сгоден, нещата са различни, наистина не мисля, че искам…

— Защо тогава не ми позволиш да ти помогна?

— Нямам това предвид. Искам да кажа… е, не ми се иска да навлизам в подробности, но съм правил някои неща, които не биваше да правя, и искам да поправя стореното. Тоест опитвам се да си изясня как бих могъл да го поправя.

— Трудно е да се поправят грешки. Рядко се случва да имаш такава възможност. Понякога единственото, което можеш да направиш, е да се постараеш да не те пипнат.

Красивата двойка стана да си върви, тръгнаха ръка за ръка, отметнаха завесата от нанизани на върви мъниста и се понесоха нанякъде в бледото, студено утро. Гледах как мънистата се полюшват и потракват в сподирилото ги въздушно течение, което сякаш образуваше вълнички около бедрата на момичето.

Борис се облегна. Беше вперил очи в моите.

— Опитвах се да ти я върна — каза той. — Ще ми се да можех.

— Какво?

Той се намръщи.

— Ами… затова и дойдох в магазина. Нали знаеш. Убеден съм, че си научил за онази история в Маями. Притеснявах се, питах се какво ли ще помислиш, когато се чуе по новините, и, честно казано, малко се боях, че могат да стигнат по следите и до теб, през мен, нали разбираш? Сега вече нямам чак такива опасения, но… все пак. Разбира се, бях затънал до уши в тази история — но знаех, че схемата е кофти. Трябваше да разчитам повече на инстинкта си. Аз — той извади ключа си, за да смръкне набързо още една малка купчинка прашец от него; бяхме единствените посетители в заведението; дребната татуирана келнерка, или съдържателка, или каквато там беше, бе изчезнала в задното помещение, в което бях успял да хвърля само бегъл поглед и ми се бе сторило, че насядалите на евтините диванчета там хора гледат някакво порно от седемдесетте години, — е, така или иначе… беше ужасно. Трябваше да знам, че ще стане така. Пострадаха хора, аз загубих, но от цялата работа получих ценен урок. Винаги е грешка — момент, чакай да дръпна и от другата страна — както казах, винаги е погрешно да работиш с хора, които не познаваш — той стисна с два пръста ноздрите си и ми подаде пликчето под масата. — Разбираш ли, хората най-често забравят именно това. Никога не работи с непознати, когато залогът е наистина голям. Никога! Хората казват „о, еди-кой си е свестен“ — и на мен ми се иска да повярвам в това, такъв съм по природа. Така идват неприятностите. Нали разбираш, аз познавам своите приятели. Но приятелите на приятелите ми? Не чак толкова добре! Точно по този начин хората си лепват СПИН, нали?

Беше грешка — съзнавах го още докато го правех — да смъркам още кокаин; и без това вече бях прекалил, чувствах челюстта си скована, кръвта пулсираше силно в слепоочията, а неразположението, предизвикано от отлива на наркотика, вече се прокрадваше в тялото ми, чувствах се трошлив като вибриращо стъкло.

— Както и да е — продължаваше Борис. Говореше много бързо, коляното му подскачаше, докато потупваше с крак по пода под масата. — Опитвах се да измисля как да я върна. Мислих, мислих, мислих. Разбира се, аз самият вече не мога да я ползвам. Опарих се вече, и то сериозно. Разбира се — той се поразмърда нервно на мястото си, — не точно това е причината да дойда при теб. Отчасти исках да се извиня. Да ти кажа „съжалявам“ със собствения си глас. Защото аз наистина съжалявам. А отчасти и защото с цялата тази информация в новините — исках да ти кажа да не се безпокоиш, защото може би ти си мислиш… е, нямам представа какво си мислиш. Обаче… не ми беше приятно да си представям как ти научаваш всичко това, боиш се, не разбираш нищо. Опасяваш се, че търсенето може да стигне и до теб. Това ме караше да се чувствам много зле. И затова исках да поговоря с теб. Да ти кажа, че не съм те замесил в тази работа — никой не знае за връзката между теб и мен. И освен това исках да ти кажа, че наистина, наистина се опитвам да я върна. Полагам големи усилия. Защото — той опря три пръста в челото си — аз наистина натрупах състояние от нея, и наистина искам да я получиш обратно, да я имаш за себе си — нали разбираш, самата вещ, в памет на доброто старо време, просто да я имаш, да си е твоя, да я държиш в някой шкаф или където искаш, да я вадиш от време на време и да си я гледаш, като едно време, разбираш ли? Защото аз знам колко много я обичаше. Стигна се дотам, че и аз я обикнах, наистина.

Бях се вторачил в него. Новият, искрящ прилив на наркотик ми помогна най-сетне да започна да разбирам какво ми говореше той.

— Борис, за какво говориш?

— Знаеш за какво.

— Не, не знам.

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Борис…

— Опитах се да ти го кажа. Молих те да не си тръгваш. Щях да ти я върна, ако беше почакал само един ден.

Мънистената завеса все още се полюляваше и потракваше от въздушното течение. Трептящи стъклени вълнички. Вперил неотклонно поглед в него, бях като вцепенен от неясното, далечно усещане за преплитане на един сън с друг: потракването на прибори под ярката обедна светлина в ресторанта в Трайбека, самодоволната усмивчица на Лушъс Рийв, седнал на масата срещу мен.

— Не — казах, избутах назад стола си, чувствайки как настръхвам от избилата по тялото ми пот, и вдигнах ръце пред лицето си. — Не.

— Ти какво мислеше, че я е взел баща ти ли? Донякъде се надявах да помислиш така. Защото той беше толкова закъсал, пък и без това вече крадеше от теб.

Плъзнах ръце надолу по лицето си и го загледах, неспособен да проговоря.

— Аз я подмених. Да. Аз бях. Мислех, че си разбрал. Виж, съжалявам! — допълни той, защото аз само го зяпах. — Държах я в шкафчето си в училище. Майтап, нали разбираш. Е… — последва неуверена усмивка. — Може би не точно, но все пак нещо като шега. Но… чуй ме… — той почука по масата, за да привлече вниманието ми — кълна се, нямах намерение да я задържа. Нямах такива планове. Как бих могъл да предположа какво ще стане с баща ти? Ако само бе приел да останеш през онази нощ — той вдигна ръце нагоре — щях да ти я дам, кълна се, така щях да направя. Но не можах да те убедя да останеш. Държеше да тръгнеш! Веднага, на минутата! Трябваше да вървиш! Сега, Борис, сега! Не пожела да почакаш дори до сутринта! Трябваше да вървиш, трябваше, на секундата! А аз се страхувах да ти призная какво бях направил.

Взирах се в него. Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми биеше толкова бързо, че не смеех да направя нещо друго освен да стоя съвсем неподвижно и да се надявам, че ще се успокои.

— Сега си гневен — каза примирено Борис. — Искаш да ме убиеш.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Аз…

— Какво искаш да кажеш с това „подмених я“?

— Виж какво… — той се озърна неспокойно, — съжалявам! Знаех си, че не е добра идея да се надрусаме заедно. Знаех, че всичко може да свърши зле! Но… — той се приведе напред и постави длани на масата — аз наистина се чувствах зле заради тази история, казвам ти го честно. Нима бих дошъл да те видя, ако не беше така? Бих ли те повикал по име на улицата? И когато казвам, че искам да изплатя дълга, който имам към теб, говоря сериозно. Искам да те обезщетя. Защото, разбираш ли, на тази картина дължа състоянието си, тя ме направи…

— Какво тогава е това в пакета, който съхранявам аз?

— Какво? — попита той, свивайки вежди, а после побутна стола си назад и ме загледа, свел брадичка към гърдите си. — Занасяш ме. Толкова време мина, а ти така и…

Но аз не успях да отговоря. Устните ми се движеха, но не издавах нито звук.

Борис плесна с длан по масата.

— Идиот такъв! Искаш да кажеш, че така и не си отворил пакета? Как си могъл…

Тъй като аз, скрил лице в ръцете си, продължавах да не отговарям, той се пресегна през масата и стисна рамото ми.

— Наистина ли? — попита настоятелно, опитвайки се да срещне погледа ми. — Наистина ли не си го отварял? Така и не си го отворил, за да погледнеш?

В задната стая се разнесе тих женски писък, глуповат и безсмислен, последван от избухването на също толкова безумен мъжки смях. После някакъв блендер заработи на бара, рязко и шумно като механичен трион, и това сякаш продължи неестествено дълго време.

— Не си знаел? — попита Борис, когато шумотевицата най-сетне секна. В задната стая отново избухна смях и се разнесе ръкопляскане. — Как си могъл да не…

Но аз не можех да кажа и дума. Наслоили се на пластове графити по стената, стикери, драсканици, пиянски лица с кръстове вместо очи. В задното помещение се надигаше вой на пресипнали гласове: „давай, давай, давай!“. Толкова много неща се мяркаха със светкавична скорост в съзнанието ми, че едва успявах да си поема дъх.

— През всички тези години? — попита леко смръщен Борис. — И нито веднъж не си…

— О, господи!

— Добре ли си?

— Аз… — поклатих глава. — Как изобщо разбра, че я имам? Откъде знаеш това? — повторих, когато той не отвърна. — Претърсвал си стаята ми? Вещите ми?

Борис ме изгледа. После зарови и двете си ръце в косата си и каза:

— Ти си от пияниците, които имат бели петна в паметта, Потър, известно ли ти е това?

— Я стига, моля те! — казах, след като помълчах недоверчиво за миг.

— Не, говоря сериозно — каза той меко. — Аз съм алкохолик. Знам, че е така! Бях си алкохолик още от десетгодишен, когато за първи път опитах алкохол. Но ти, Потър… ти си като баща ми. Той се напиваше… и изпадаше в нещо като безсъзнание, но ходеше и вършеше разни неща, които после не помнеше. Блъска колата, пребива ме, сбива се с някакви хора, събужда се със счупен нос или дори в съвсем друг град, легнал на някоя пейка на гарата…

— Аз не върша нищо подобно.

Борис въздъхна.

— Не, но паметта ти спира да действа. Просто така. И аз не твърдя, че си извършил нещо лошо, или си упражнявал насилие, ти не си склонен към насилие за разлика от него, но разбираш ли, например… ето, например онзи път в „Макдоналдс“, когато ти лежеше толкова пиян на някаква седалка в детския кът, че онази жена повика ченгетата да те изхвърлят, а аз те измъкнах бързо оттам и стояхме половин час в „Уол Март“, и се преструвахме, че разглеждаме моливи, а после тръгнахме обратно към автобуса, към автобусната спирка, от тази нощ ти не помнеше нищо, нали? Нищичко? „Макдоналдс“ ли, Борис? Какъв „Макдоналдс“? Или — продължи той, смръкна обилно кокаин и повиши глас, за да ме накара да замълча, — или например онзи ден, когато се натряска тотално, до козирката, и ме накара да ходя с теб „на разходка“ в пустинята? Добре, съгласих се на разходката. Само че ти беше толкова пиян, че едва можеше да ходиш, а навън беше сто и петдесет градуса по Фаренхайт. И ти се умори да ходиш и легна на пясъка. И ме помоли да те оставя там да умреш. „Остави ме, Борис, остави ме“. Помниш ли това?

— Давай по същество.

— Какво мога да кажа? Ти беше нещастен. През цялото време се напиваше до безсъзнание.

— Както и ти.

— Да, помня. Случваше се да припадна на стълбите, по лице, спомняш ли си? Заспивах на земята, на мили от вкъщи, и когато се събуждах, виждах как краката ми стърчат изпод някакъв храст, и нямах никаква представа как съм се озовал там. Да му се не види, веднъж пратих мейл на Спирсецкая — посред нощ, някакъв налудничав пиянски мейл, в който писах, че е прекрасна жена и че съм влюбен в нея до уши, а така си и беше по онова време. На следващия ден, в училище, страдах от ужасен махмурлук, а тя: „Борис, Борис, трябва да говоря с теб“. Е, за какво? А пък тя — много кротко и внимателно — се опитваше да ми обясни, че нищо няма да стане, без да ме засегне. Мейл ли? Какъв мейл? Нямах абсолютно никакъв спомен! Стоях там с пламнало лице, а тя ми даваше разни копирани страници от някаква нейна книга с поезия и ми обясняваше, че трябва да се влюбвам в момичета на моята възраст! Няма спор — правех много глупости. Повече от теб! Но аз — той си играеше с една цигара — се опитвах да се забавлявам и да се чувствам щастлив. А ти искаше да умреш. Има разлика.

— Защо имам чувството, че се опитваш да промениш темата на разговора?

— Не съдя никого! Просто… навремето направихме доста щуротии. Неща, които според мен ти не помниш. Не, не! — продължи той бързо и завъртя глава, забелязал изражението ми. — Нямам предвид това. Въпреки че, държа да отбележа, ти си единственото момче, с което някога съм делил легло!

Смехът ми избухна гневно, като че ли се бях задавил от нещо или кашлях.

— Що се отнася до това — продължи Борис с пренебрежителен тон, облегна се и отново стисна ноздрите си, — пфу! Предполагам, че понякога се случва на тази възраст. Бяхме млади и имахме нужда от момичета. Струва ми се, че може би ти виждаше в това нещо друго. Но не, чакай — каза той бързо, и изражението му се промени — бях избутал назад стола си, чиито крака застъргаха по пода, исках да си вървя, — чакай — повтори и ме хвана за ръкава, — недей, моля те, чуй какво се опитвам да ти кажа, помниш ли изобщо онази вечер, когато гледахме „Доктор Но“?

Вземах палтото си от облегалката на стола. Но когато чух думите му, спрях.

— Помниш ли?

— Трябва ли да си спомням? И защо?

— Знам, че не помниш. Защото навремето те подлагах на тестове. Споменавах „Доктор Но“, пусках шеги. За да разбера как ще реагираш.

— Та какво стана с „Доктор Но“?

— Това беше скоро след като се запознахме! — Коляното му подскачаше бясно. — Мисля, че не беше навикнал на водка — никога не знаеше колко да си налееш. Влезе с една голяма чаша, толкова голяма, водна чаша, и аз си казах: „да му се не види!“. Не помниш ли?

— Имаше много подобни вечери.

— Да, не помниш. Чистил съм повърнатото от теб — хвърлях дрехите ти в пералнята — ти дори не знаеше, че съм го направил. Плачеше и ми говореше какви ли не неща.

— Какви неща?

— Ами… — по лицето му се изписа нетърпение — о, ами че майка ти била загинала по твоя вина… че искаш ти да си бил умрял вместо нея… че ако умреш, може би отново ще бъдете заедно, в мрака… няма защо да се задълбочаваме в това, не искам да ти стане неприятно. Ти беше много зле, Тио — но през повечето време ми беше забавно да бъдем заедно! Беше навит на всичко… но всъщност беше много зле. Предполагам, че всъщност е трябвало да лежиш в болница. Случваше се да се покатериш на покрива и да скочиш оттам в басейна, помниш ли? Можеше да си счупиш врата, беше абсолютна лудост! Лягаше нощем по гръб на платното, нямаше никакви улични лампи, нямаше начин някой да те види, чакаше някоя кола да мине и да те прегази, трябваше да се боричкам с теб, за да те вдигна и да те завлека обратно в къщата…

— Щял съм да лежа доста време на онази шибана, забравена от Бога улица, преди оттам да мине кола. Можело е и да спя там, да си взема спален чувал.

— Няма да изпадаме в подробности. Ти беше откачил. Можеше да убиеш и двама ни. Една вечер намери кибрит и се опита да запалиш къщата, това спомняш ли си го?

— Просто се шегувах — отвърнах смутено.

— Ами килимът? А онази голяма дупка от изгаряне на дивана? Обърнах възглавниците наопаки, за да не забележи Ксандра.

— Този боклук беше толкова евтин, че в тапицерията нямаше дори огнезащитни съставки.

— Добре, добре. Нека бъде твоето. Така или иначе, да се върнем на онази вечер. Гледаме ние „Доктор Но“, ти вече го беше гледал, аз обаче не, много ми харесваше, а ти беше вече съвсем „в говно“, стигнахме до оня момент на неговия остров, всичко страшно готино, и той натиска някакво копче и показва откраднатата картина, нали се сещаш?

— О, боже!

Борис се изкиска.

— И ти го направи! Бог да ти е на помощ! Беше страхотно. Толкова пиян, че залиташе… „Искам да ти покажа нещо“! Нещо прекрасно! Най-хубавото, което можеш да си представиш! Беше застанал пред телевизора. Не, наистина! Аз си гледам филма — започваше най-интересното, но ти не искаше да си затвориш устата. „Разкарай се!“ Тъй или иначе, ти излезе бесен, крещеше „майната ти“, вдигаше страхотен шум. Тряс, бум, прас. И после се появи с картината, разбираш ли? — Той се разсмя. — Странно, аз бях напълно убеден, че ме лъжеш. Световноизвестна картина от музей? Хайде, моля ви. Но… картината беше истинска. Всеки би забелязал.

— Не ти вярвам.

— Е, все пак е вярно. Наистина разбрах, че е така. Защото, ако беше възможно да се рисуват фалшификати, които изглеждат така… Лас Вегас щеше да е най-красивият град в историята на света! Така или иначе… беше толкова смешно! Аз толкова гордо те учех да крадеш ябълки и сладкиши от магазина, а ти беше откраднал световноизвестно произведение на изкуството.

— Не съм го крал.

Борис се изкиска.

— Не, не — ти обясни. Съхраняваше я на безопасно място. Това било сериозно задължение, най-важното в живота ти. Та казваш — каза после той и се приведе напред, — че не си я отварял и не си я поглеждал? През всичките тези години? Какви са те били прихванали?

— Не ти вярвам — казах отново. — Кога я взе? — продължих, когато той подбели очи и извърна поглед. — Как?

— Виж, както вече казах…

— Как очакваш от мен да повярвам и на една дума от всичко това?

Борис отново обърна очи към тавана. Бръкна в джоба на палтото си за айфона и извади на него някаква снимка. После ми го подаде през масата.

Беше обратната страна на картината. Репродукция на самата картина можеше да се намери навсякъде. Но гърбът беше характерен като пръстов отпечатък: тлъсти капки восък за печати, кафяв и червен; неравномерно налепени етикети от всякакви европейски страни (римски цифри; разкривени подписи, написани с перо) — напомняше на сандък за багажа от едновремешен параход или на някакъв договор, сключен преди много години. Ронещите се слоеве жълто и кафяво се отличаваха с почти органична плътност, като напластени мъртви листа.

Той прибра отново телефона в джоба си. Седяхме дълго в мълчание. После Борис посегна да си вземе цигара.

— Сега вярваш ли ми? — попита той и издуха дим през ъгълчето на устата си.

Атомите в главата ми се въртяха шеметно и се разпиляваха; оживлението, породено от малката доза наркотик, вече избледняваше, тревогата и безпокойството се промъкваха незабелязано като мрака преди гръмотевична буря. Измина един дълъг, печален миг, в който ние се гледахме — високочестотни сигнали, химическо взаимодействие на самота със самота, като двама тибетски монаси на планински връх.

После аз станах, без да кажа и дума, и взех палтото си. Борис също скочи.

— Чакай — каза той, докато аз се извих настрана, за да мина покрай него. — Потър? Не си тръгвай сърдит. Когато казах, че ще те обезщетя, бях искрен…

— Потър? — извика той отново, когато аз преминах през потракващата мънистена завеса и излязох на улицата, в мръсносивата светлина на зазоряването. Авеню „С“ беше пусто, ако изключим едно самотно такси, чийто шофьор като че ли ми се зарадва също толкова, колкото аз на него, и се стрелна незабавно към мен, забивайки спирачки, за да ме вземе. Преди Борис да успее да каже дори още една дума, аз се качих на таксито и потеглихме, оставяйки го там, застанал в палтото си до редица боклукчийски кофи.