Дона Тарт
Щиглецът (128)

III.

Когато излязохме заедно навън, сред предколедната тълпа, аз се почувствах неуверен и натъжен; и сградите, завързани с панделки като подаръци, и ярко осветените прозорци само задълбочаваха тази потискаща тъга: мрачно зимно небе, сиви каньони, изпълнени с бижута и кожи, с цялата власт и меланхолия на богатството.

Какво ми липсваше? — задавах си този въпрос, докато двамата с Китси прекосявахме Медисън авеню, а розовото й палто от „Прада“ подскачаше жизнерадостно в навалицата. Защо обвинявах Китси, че не й личи да е преследвана от мисълта за Анди и баща си, че продължава напред и живее живота си?

Но, докато стисках лакътя на Китси и получавах усмивка за награда, за миг изпитах и облекчение, възможност да се откъсна от грижите си. Бяха изминали осем месеца, откакто оставих Рийв в онзи ресторант в Трайбека; засега никой не се бе свързал с мен по повод продадените фалшификати, макар че бях напълно готов да призная грешката си, ако някой го направеше: неопитен, нов в бизнеса, ето, връщам ви сумата, сър, приемете извиненията ми. Нощем, докато лежах буден, се успокоявах с мисълта, че ако се стигнеше до неприятности, поне не бях оставил значителна следа: бях се постарал да сведа документацията около продажбите до минимум, а за по-дребните вещи предлагах намаление на цената, ако бъде изплатена в брой.

И все пак, все пак. Беше само въпрос на време. Обадеше ли се само един клиент, щеше да повлече след себе си лавина. Достатъчно лошо щеше да бъде, ако това навредеше на репутацията на Хоуби, но когато претенциите за връщане на фалшификатите станеха толкова много, че изгубех възможност да възстановявам парите на хората, щяха да последват и съдебни дела: дела, в които щеше да бъде цитиран и Хоуби като мой съдружник. Трудно щеше да бъде да убедя съда, че не е знаел какво върша, особено що се отнася до продажби на нивото на мебелите, представяни на големия ежегоден търг за забележителни произведения на американски майстори — и, ако се стигнеше дотам, аз дори не бях убеден, че Хоуби щеше да се защити адекватно, ако това означаваше аз да остана единствен виновник. Вярно беше: много от хората, на които бях продавал такива мебели, имаха толкова много пари, че щеше да им е все едно. И все пак. И все пак. Кога ли на някой щеше да му хрумне да погледне отдолу онези столове от комплекта за трапезария „хепълуайт“ и щеше да забележи, че опаката страна на седалките не е еднаква? Че шарките не съвпадат, че има несъответствия в краката? Или щеше да занесе някоя маса за независима оценка и щеше да узнае, че този лак не е бил ползван през седемдесетте години на осемнайсети век, защото още не е бил изобретен? Всеки ден се питах кога и как щеше да бъде разкрит първият фалшификат: дали щеше да пристигне писмо от нечий адвокат или щяха да ни се обадят от отдела за мебели към „Сотбис“, дали някой специалист по вътрешно обзавеждане или колекционер нямаше да връхлети в магазина, за да иска обяснение от мен и Хоуби щеше да слезе долу и да каже виж какво, имаме проблем, можеш ли да отделиш една минута?

Ако бракоразрушителната новина за моите провинения излезеше на бял свят преди сватбата, не бях съвсем наясно какво щеше да последва. Може би сватбата изобщо нямаше да се състои. И все пак — заради Китси и заради майка й — ми се струваше, че би било още по-жестоко, ако истината се разбереше по-късно, особено като се имаше предвид, че семейство Барбър далеч не бяха толкова състоятелни, колкото бяха преди смъртта на господин Барбър. Имаха проблеми с наличните средства. Парите бяха управлявани от тръстове. На мамичка й се беше наложило да преназначи част от прислугата на половин работен ден, а някои дори да освободи. А татко — така бе споделил Плат, опитвайки се да събуди интерес у мен към още антикварни вещи от апартамента — накрая бил леко изкукал и инвестирал сума, равняваща се на повече от петдесет процента от портфолиото, в банка „Виста“, някаква изродила се търговска банка, по „сантиментални причини“ (прапрадядото на господин Барбър бил президент на една от първите основани банки в историята на Масачузетс, отдавна изгубила името си при сливането си с „Виста“). За съжаление от „Виста“ спрели изплащането на дивиденти, и фалирали малко преди смъртта на господин Барбър. Това беше и причината за драстичното намаление на някога щедрата подкрепа, която госпожа Барбър оказваше на някои благотворителни организации; затова и Китси трябваше да работи. А пък работата на Плат като редактор в стилното малко издателство, както самият той нерядко ми бе напомнял, когато си пийнеше, му докарваше по-малко пари от тези, които мама навремето бе плащала на икономката им. Ако изпаднех в тежко положение, бях почти напълно уверен, че госпожа Барбър щеше да направи, каквото може, за да ми помогне; а Китси, като моя съпруга, щеше да бъде задължена да помогне, независимо от това искаше или не. Но това би означавало да им изиграя мръсен номер, особено като се вземе предвид, че щедрите похвали на Хоуби успяха да убедят всички, и особено Плат, загрижен за топящите се средства на семейството, че аз съм някакъв финансов вълшебник, долетял на помощ на сестра му.

— Ти умееш да печелиш пари — бе казал той без заобикалки, когато ми обясняваше колко се радват всички в семейството, че Китси ще се омъжи за мен, а не за някой от безделниците, с които знаеха, че се вижда. — А тя — не.

Но най-много от всичко ме безпокоеше Лушъс Рийв. Въпреки че не бях чул нищо от него по въпроса за скрина, през лятото той бе започнал да ми изпраща будещи тревога писма: писани на ръка, без подпис, на карти за кореспонденция със син кант и името му, отпечатано най-горе с калиграфски шрифт: Лушъс Рийв.

Скоро ще изминат три месеца, откакто Ви направих предложение, което по всякакви стандарти е приемливо и разумно. Какви основания бихте имали да считате предложението ми за неприемливо?

А след това:

Изминаха още осем седмици. Разбирате, че съм изправен пред дилема. Нивото на раздразнението ми се повишава.

И след още три седмици, само един ред:

Мълчанието Ви е недопустимо.

Мисълта за тези писма ме измъчваше, макар да се стараех да я пропъждам от съзнанието си. Всеки път, когато си спомнех за тях — а това се случваше често, мисълта се появяваше съвсем непредвидено, например по време на хранене, докато поднасях вилицата към устата си — имах чувството, че ме събуждат с плесница от сън. Напразно се опитвах да си напомням, че твърденията на Рийв при срещата ни в ресторанта се разминаваха безумно с истината. Щеше да е глупаво да реагирам по какъвто и да било начин на писанията му. Най-добре беше да го игнорирам, както бих постъпил с някой настоятелен просяк на улицата.

Но после, бързо едно след друго, се случиха две притеснителни събития. Бях се качил горе, за да попитам Хоуби дали иска да излезем да обядваме някъде заедно — и той отвърна: „Да, чакай малко“, защото прехвърляше пощата си на шкафа, смъкнал очилата си до върха на носа.

— Хмм… — каза той, обръщайки един плик, за да го погледне отпред. Отвори го и загледа картата — протягайки ръка, за да я погледне възможно най-отдалече, а после я приближи отново към очите си.

— Виж това — той ми подаде картата, — за какво може да става дума?

На картата, с прекалено добре познатия ми почерк на Рийв, бяха написани само две изречения — без обръщение, без подпис.

В какъв момент бавенето Ви става недопустимо? Не можем ли да предприемем нещо въз основа на предложението, което направих на Вашия по-млад партньор, тъй като за нито един от вас няма полза от поддържането на тази патова ситуация?

— О, господи — казах аз, оставих картата на масата и отвърнах поглед от нея. — О, за бога!

— Какво?

— Това е онзи, със скрина.

— О, разбирам — каза Хоуби. Нагласи очилата си и ме загледа спокойно. — Той осребри ли в крайна сметка онзи чек?

Прокарах пръсти през косата си.

— Не.

— Какво е това предложение? За какво говори той?

— Виж какво… — отидох до умивалника, за да си налея вода, стар номер на баща ми, когато имаше нужда от няколко мига, за да се овладее. — Не исках да те тревожа с това, но този тип е голям досадник. Започнах да изхвърлям писмата му, без да ги отварям. Ако получиш още едно, предлагам ти и ти да го хвърлиш в боклука.

— Но какво иска?

— Ами… — Водата течеше шумно от кранчето; започнах да плакна чашата. — Ето какво… — обърнах се, прокарах ръка по челото си. — Цялата история всъщност е налудничава. Написах му чек за скрина, както вече ти казах. За сума, по-висока от онази, която той ми плати.

— Какъв е проблемът тогава?

— Е… — отпих малко от водата, — за съжаление той си е наумил нещо друго. Той мисли… ъъъ… мисли, че ние тук произвеждаме подобни мебели на конвейер, и иска да се включи в предприятието. Нали разбираш, вместо да осребри чека. Намерил е някаква старица, гледана денонощно от медицински сестри, и иска да използва апартамента й за… ъъъ…

Хоуби повдигна вежди.

— За пробутване?

— Именно — казах, доволен, че той първи употреби думата. „Пробутването“ беше трик — фалшиви или долнокачествени старинни вещи и мебели се поставяха в частни домове — най-често принадлежащи на самотни стари хора — за да бъдат продадени на лешоядите, навъртащи се край смъртното легло: търговци, намиращи се на най-ниското ниво на хранителната верига, толкова нетърпеливи да отмъкнат всичко при разпродажбата след смъртта на старата жена под кислородната палатка, та не съзнаваха, че самите те стават жертва на измама. — Когато се опитах да му върна парите, той ми направи това контрапредложение. Ние осигуряваме мебелите. Делим наполовина. И ме тормози оттогава досега.

Хоуби изглеждаше озадачен.

— Но това е абсурдно.

— Да… — притворих очи, стиснах с два пръста носа си, — но той е много настоятелен. Затова и те съветвам да…

— Коя е тази жена?

— Ами някаква жена, негова възрастна роднина, нещо такова.

— Как се казва?

Опрях чашата в слепоочието си.

— Не знам.

— Тук ли живее? В града?

— Предполагам. — Въпросите му придаваха на разговора насока, която не ми се нравеше. — Така или иначе, просто изхвърли това нещо на боклука. Съжалявам, че не ти го казах по-рано, но наистина не исках да те тревожа. Ако не му обръщаме внимание, все някога ще му омръзне.

Хоуби погледна първо картата, после мен.

— Ще я задържа. Не — допълни той рязко, когато се опитах да кажа нещо, — това е повече от достатъчно, за да отидем в полицията, ако се наложи. Все ми е едно какво ще стане със скрина — не, не — той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, — това е недопустимо, ти си се опитал да поправиш грешката си, а той иска да те принуди да се заемеш с престъпна дейност. Откога продължава това?

— Не знам. Може би два месеца — продължих, защото той не преставаше да се взира в мен.

— Рийв. — Той оглеждаше смръщено картата. — Ще попитам Мойра. — Мойра беше малкото име на госпожа Де Фрийс. — А ти ми кажи, ако той ти пише пак.

— Разбира се.

Не смеех дори да се опитам да си представя какво щеше да стане, ако се окажеше, че госпожа Де Фрийс познава Лушъс Рийв или е чувала за него, но за щастие никой не повдигна повече този въпрос. Като че ли беше чист късмет, че писмото до Хоуби подлежеше на различни тълкувания. Но заплахата в него бе ясно доловима. Глупаво бе да се тревожа, че Рийв ще се обърне към представителите на закона, тъй като — постоянно си го напомнях — единственият му шанс да вземе картината за себе си беше да ме остави на свобода, за да отида при нея.

И все пак, по някаква перверзна причина, това само ме караше да копнея още по-силно за картината, исках я близо до себе си, за да мога да я гледам, когато изпитам желание. Макар да знаех, че това е невъзможно, все пак мислех за това. Накъдето и да погледнех, във всеки апартамент, който оглеждахме двамата с Китси, отбелязвах възможни скривалища: високи шкафове, декоративни камини, широки подпокривни греди, до които можеше да се стигне само с много висока стълба, дъски на пода, които лесно можеше да бъдат повдигнати. Нощем лежах, вперил очи в тъмното, и фантазирах, представяйки си специално изработен огнеупорен шкаф, в който можех да я заключа и тя да бъде в безопасност, или дори нещо по-абсурдно — някаква тайна, климатизирана стая, като в замъка на Синята брада, в която да може да се влиза само ако знаеш шифъра на ключалката.

Моя, моя. Страх, обожествяване, мания за притежание. Насладата и ужасът на фетишиста. Напълно съзнаващ лудостта си, свалях изображения на картината на компютъра и телефона си, за да мога да я поглъщам тайно с очи, дигитално пресъздадени мазки на четката, късче светлина от седемнайсети век, компресирано в точки и пиксели, но колкото по-чисти бяха цветовете, колкото по-точно бе пресъздадено напластяването на боите, толкова повече копнеех за истинската картина, неподменима, великолепна, окъпана в сияние.

Прахозащитена среда. Денонощна охрана. Въпреки че се опитвах да не мисля за онзи австриец, който бе държал дъщеря си затворена в подземие в продължение на двайсетина години, за съжаление именно това сравнение ми идваше на ум. Какво би станало, ако умра? Ако ме блъсне автобус? Дали безформеният пакет нямаше да бъде взет погрешно за някакъв боклук и да бъде хвърлен в инсинератора? Три-четири пъти се обаждах, без да казвам името си, в хранилището, за да се убедя в онова, което вече ми беше известно от маниакално честите ми посещения в сайта на фирмата: гарантирани нива на температура и влажност, в допустимия диапазон на изискванията за съхраняване на произведения на изкуството. Понякога, когато се събуждах, ми се струваше, че съм сънувал всичко това, но много скоро осъзнавах, че не е така.

Но беше немислимо да отида там, докато Рийв дебнеше като котарак да се стрелна навън от дупката си. Трябваше да изчакам. За съжаление след три месеца щеше да се наложи да платя наема на сейфа; и предвид всичко станало не виждах основание да отида да го платя лично. Това, което трябваше да направя, бе просто да накарам Гриша или някой друг от момчетата да отиде да плати вместо мен в брой — бях уверен, че няма да задават никакви въпроси. Но после се бе случила втората неприятност: само преди няколко дни Гриша ме беше шокирал до крайна степен, като се промъкна в магазина, когато бях там сам и описвах седмичните продажби, отметна глава встрани като от нервен тик и каза:

— Майор, трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Редовен ли си?

— Какво? — Заради примесите на идиш и простонароден руски, допълнени от типично бруклински жаргон и думи, научени от рап парчета, изразите на Гриша понякога не отговаряха на познатия ми английски.

Гриша изсумтя шумно.

— Май не ме разбираш правилно, шампионе. Питам дали при теб всичко е наред — дали нямаш проблеми със закона.

— Момент — казах, защото тъкмо събирах дълга колонка числа — а после вдигнах очи от калкулатора: — Я чакай, какво имаш предвид?

— Ти си ми брат, не обвинявам и не съдя. Просто искам да знам, ясно ли е?

— Защо? Какво е станало?

— Хора се навъртат около магазина, дебнат. Ти да знаеш нещо по въпроса?

— Кой? — хвърлих поглед през прозореца. — Какво? Кога е било това?

— Исках да те попитам. Не смея да отида с колата до Бъро Парк, да се видя с братовчеда Генка по една негова работа — страх ме е тези типове да не се повлекат подир мен.

— Подир теб? — Аз седнах.

Гриша сви рамене.

— Става вече четири-пет пъти. Вчера, когато излизах от камиона, видях един от тях да се навърта пред магазина, но той прекоси улицата и се измъкна. С джинси — по-възрастен, спортно облечен. Генка представа няма какво става, но се подплаши, нали ти казвам, имаме си с него едни дела, та рече да попитам знаеш ли нещо за тая работа. Този човек никога не говори, само стои и чака. Питам се да не е заради твоите сделки с „шваца“^[1]?

„Шваца“ беше Джеръм; не го бях виждал от месеци.

— Е, добре тогава. Неприятно ми е да ти го кажа, но според мен полицията души наоколо. Майк… и той забеляза. Той пък реши, че е за издръжката, която трябва да плаща. Но този човек просто си стои и не прави нищо.

— И откога продължава това?

— Кой знае? Но е поне месец. Майк вика, че е по-отдавна.

— Следващия път, когато видиш този човек, ще ми го покажеш ли?

— Може да е частен детектив.

— Защо мислиш така?

— Защото някак по ми прилича на бивше ченге. Майк мисли така… ирландците разбират от ченгета, Майк вика, че изглежда по-стар, като пенсиониран полицай може би.

Ясно — казах, спомняйки си набития мъж, когото бях забелязал през прозореца на стаята си. Впоследствие го бях виждал още четири-пет пъти — или някой, който приличаше на него, да се навърта отпред, когато магазинът беше отворен винаги когато бях заедно с Хоуби или разговарях с клиент, в моменти, неудобни да искам от него обяснение — но пък той изглеждаше толкова безвреден, със спортна блуза с качулка и високи спортни обувки, че не можех да бъда сигурен. Веднъж — тогава се бях уплашил много — видях някакъв човек, който много приличаше на него, да се мотае пред сградата, в която живееха Барбърови, но когато се загледах, си казах, че греша.

— Навърта се тук от доста време. Но ето — Гриша помълча — знаеш, иначе нямаше да кажа нищо, може и да няма нищо, но вчера…

— Е, какво стана? Казвай — настоях аз, а той потри врата си и погледна гузно встрани.

— Ами друг някакъв тип, различен. И него бях виждал да се върти около магазина. Отпред. Но вчера влезе и попита за теб, по име. А пък на вид хич не ми се понрави.

Облегнах се рязко назад на стола си. Бях се питал кога Рийв щеше да реши да се появи лично.

— Не съм говорил с него. Бях навън — той посочи с глава, — така че… Товарех камиона. Но го видях да влиза. Такъв човек се забелязва. Добре облечен, ама не като нашите клиенти. Ти беше на обяд и Майк беше сам в магазина — вика, влиза онзи и пита: „Тиодор Декър?“. Е, ти не си там и Майк му го казва. „Къде е?“. Един куп въпроси за теб, тук ли работиш, тук ли живееш, откога, къде си сега и разни такива.

— А Хоуби къде е бил?

— Не искал да говори с Хоуби. Казал, че му трябваш ти. После — той начерта с пръст линия по масата — излезе. Тръгна да обикаля наоколо. Наднича тук, наднича там. Оглежда навсякъде. Видях го от мястото, на което бях, от другата страна на улицата. Стори ми се странно. А пък… Майк не спомена за това посещение пред теб, защото рече, може пък да не е нищо, може да е нещо лично, „по-добре да не се месим“, но аз също видях човека и си казах, че може би е по-добре да знаеш. Защото, нали, играчът надушва друг играч, разбираш ли?

— Как изглеждаше? — попитах аз, и допълних, защото Гриша не отговори: — По-възрастен? Понатежал? Побелял?

Гриша изсумтя раздразнено.

— Не, не, не — и завъртя рязко, категорично глава. — Не беше някакъв дядка.

— Е, как изглеждаше тогава?

— Изглеждаше като човек, с който не би искал да се сдърпаш, ето как.

В настаналото мълчание Гриша запали една от своите „Кул“ и предложи една и на мен.

— Е, какво да правя аз, майор?

— Моля?

— Трябва ли ние с Генка да се безпокоим?

— Не, не мисля. Така — продължих, посрещайки малко несръчно дланта, която той вдигна, за да плесне с нея моята, — добре, но ще ми направиш ли една услуга? Би ли дошъл да ме повикаш, ако някой от вас го види отново?

— Гаранция! — Той помълча и ме огледа критично. — Ама сигурен ли си, че ние с Генка няма от какво да се притесняваме?

— Е, аз все пак не знам какво правите, нали така?

Гриша извади мръсна носна кърпа от джоба си и избърса с нея моравия си нос.

— Този твой отговор не ми харесва.

— Е, все пак внимавайте. За всеки случай.

— Майор, и аз би трябвало да кажа същото на теб.