Дона Тарт
Щиглецът (125)

XVII.

Качвах се мълчаливо нагоре, стълбите скърцаха силно, вървях между наредените от двете ми страни снимки на Пипа, които ме гледаха с упрек, и не смеех да вдигна очи към тях. Когато слязох долу, имах намерение да започна първо с по-лесното и после да премина към централния номер в програмата. Но колкото и мръсен и непочтен да се чувствах, не събрах сили да го направя. Колкото по-малко знаеше Хоуби за картината, в толкова по-голяма безопасност се намираше. Би било нередно във всяко отношение да го въвличам в тази история.

И все пак ми се искаше да имах с кого да поговоря, някой, комуто да имам доверие. През няколко години все се появяваше по някоя вестникарска статия за изчезналите произведения, които, освен моя „Щиглец“ и две заети от друга колекция работи на Ван Аст, включваха и няколко ценни произведения от Средновековието и няколко египетски антики; учени бяха писали доклади на тази тема, писани бяха дори книги; престъплението беше споменато в челната десетка на обирите на произведения на изкуството в сайта на ФБР; навремето ми действаше много успокояващо приетото от повечето хора предположение, че онзи, който бе измъкнал двете картини на Ван Аст от залите 29 и 30, е откраднал и моята картина. Почти всички тела в зала 32 бяха намерени до рухналия вход; според анализаторите бе имало един период от десет до трийсет секунди, преди да падне носещата греда, през който няколко души биха могли да се измъкнат оттам. Отломките в зала 32 бяха прехвърлени с фанатично старание от хора с бели ръкавици, въоръжени със скенери и въпреки че рамката на „Щиглеца“ беше открита, неповредена (и бе окачена така, празна, в музея „Морицхойс“ в Хага, „като напомняне за незаменимата загуба за нашето културно наследство“), не бе открита нито една доказано автентична част от самата картина, нито една тресчица, нито едно от старинните пирончета, нито люспа от характерния жълт оловно-калаен пигмент. Но тъй като картината бе рисувана върху дървена плоскост, можеше да се предположи (и един историк, надут от съзнанието за своята знаменитост, яростно застъпваше тази теория, за което му бях много благодарен), че при взрива „Щиглецът“ е била изхвърлена от рамката си и е попаднала в доста големия огън, горящ в магазина за сувенири — епицентъра на експлозията. Бях го гледал в един документален филм по Пи Би Ес, как крачи наперено напред-назад пред празната рамка, фиксирайки настоятелно камерата си с поглед на човек, обигран в контактите с медиите. „Този миниатюрен шедьовър е оцелял при експлозията на барутните складове в Делфт, само за да срещне гибелта си векове по-късно в друга експлозия, също човешко дело, по една действителна ирония на съдбата, по-странна от нещо, извадено от разказите на О. Хенри или Ги дьо Мопасан.“

Що се отнася до мен, официалната версия — отпечатана в най-различни източници и приета за истина — гласеше, че съм бил на няколко зали разстояние от „Щиглецът“, когато е избухнала бомбата. Немалко журналисти се бяха опитвали да вземат от мен интервю през годините и аз бях отхвърлял предложенията им, до едно; но немалко хора, очевидци, бяха видели майка ми в последните й мигове в зала 24, красивата тъмнокоса жена в лъскавия шлифер, и много от тези очевидци твърдяха, че са ме видели до нея. Четирима възрастни и три деца бяха загинали в галерия 24 — и според официалната версия на историята, общоприетата версия, аз съм бил сред телата на пода, изпаднал в безсъзнание и останал незабелязан в суматохата.

Но пръстенът на Уелти беше физическо доказателство за това къде съм се намирал наистина. За мой късмет Хоуби не обичаше да говори за смъртта на Уелти, но от време на време — рядко, обикновено по-късно вечер, когато беше изпил няколко чаши — му се случваше да се отдава на спомени. „Можете ли да си представите как се почувствах? Нима не е чудо, че…?“ Неминуемо някой ден някой щеше да направи връзката. Открай време съзнавах това, но реейки се в наркотичната мъгла, бях пренебрегвал съществуващата опасност с години. Може би никой не се вслушваше в думите му. Може би никой никога нямаше да узнае.

Седях на леглото си и се взирах през прозореца към Десета улица — хората тъкмо се прибираха от работа, излизаха на вечеря, разнасяха се резки изблици на смях. Ситен, подобен на мъгла дъждец падаше косо в белия светъл кръг, хвърлян от уличната лампа точно пред прозореца ми. Всичко ми се струваше сурово и нестабилно. Имах отчаяна нужда от хапче, и тъкмо се канех да стана, за да си сипя нещо за пиене, когато — близо до светлия кръг, но все пак извън него, забелязах нещо неприсъщо за обичайното движение по улицата — някакъв самотен силует, застанал неподвижно под дъжда.

След като мина половин минута и той продължаваше да стои там, аз изключих лампата и пристъпих към прозореца. Сякаш в отговор на движението ми силуетът се отдалечи още повече от лампата; но макар че чертите му не се различаваха добре в тъмното, аз успях да си съставя доста ясна представа за него: широки, приведени рамене, къси крака и масивен ирландски торс. Джинси и спортна блуза с качулка, високи, тежки обувки. Известно време той стоя неподвижно — фигура на работник, неуместно присъствие на улицата по това време, подминаваха го начинаещи фотографи и елегантно облечени двойки, развеселени студенти на път за вечеря. После той се обърна. Тръгна си бързо, раздразнено; когато се озова в светлината на следващата лампа, го видях как бърка в джобовете си и се обажда по мобилен телефон, привел глава, като че ли объркан.

Спуснах пердето. Бях доста склонен да повярвам, че ми се привиждат разни неща, всъщност така или иначе постоянно ми се привиждаше какво ли не — това бе част от живота в един съвременен град, тази почти невидима, втъкана в него нишка на страх, очакването на някаква катастрофа, трепването при звука на задействала се аларма на кола, вечно да очакваш нещо да се случи, да очакваш мириса на дим, трясъка на счупени стъкла. И все пак — искаше ми се да съм стопроцентово сигурен, че това е само плод на въображението ми.

Цареше гробна тишина. Процеждащата се през дантеленото перде светлина на уличната лампа рисуваше разкривени, подобни на паяжина шарки по стените. През цялото време бях съзнавал, че задържането на картината е грешка, и все пак я бях задържал при себе си. Нищо добро не можеше да излезе от това. Дори не можеше да се каже, че имах някаква полза от нея или че ми бе доставяла наслада. Навремето, в Лас Вегас, поне можех да я гледам, когато пожелаех, когато се чувствах зле, на заспиване, или когато тъгувах, рано сутрин или посред нощ, през есента или лятото, да я наблюдавам как се променя под слънчевите лъчи и в зависимост от времето навън. Едно бе да гледаш картината в музей, но да я наблюдаваш на всички тези светлини, в различни настроения, в различни сезони, бе все едно да я видиш по хиляди възможни начини, а да я държиш затворена в мрака — едно творение на светлината, което можеше да живее само в светлина — беше погрешно в толкова много отношения, че дори не бих се наел да ги опиша. Нещо повече от погрешно — това беше лудост.

Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.

Отговори Ета.

— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?

Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.

— Тя вкъщи ли е?

— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.

— Мхм… — Нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?

— Кога ще дойдеш пак да се видим?

— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?

— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?

Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.

От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.