Дона Тарт
Щиглецът (121)

XIII.

Затворих телефона, чувствайки се оглупял от облекчение. Госпожа Барбър притежаваше не малко второкачествени и третокачествени антики, но притежаваше и толкова много действително стойностни вещи, че ми беше неприятно да си представям как Плат разпродава разни неща под носа й, без тя да подозира какво върши той. А ставаше ли дума за продажба по принуда, то ако някой създаваше впечатлението, че в момента има някакви трудно определими неприятности, то това беше именно Плат. Макар от години да не си бях спомнял за изключването му, обстоятелствата около него бяха толкова старателно пазени в тайна, че вероятно бе извършил нещо доста сериозно, нещо, което при не толкова строг контрол върху всичко станало можеше да доведе и до намеса на полицията: а това по някакъв странен начин ме успокояваше, смятах, че именно затова мога да разчитам, че ще прибере парите и ще си мълчи. А пък и — когато мислех за това, сърцето ми се изпълваше със задоволство — ако на този свят имаше човек, който би могъл да се държи пренебрежително с Лушъс Рийв или дори да го сплаши, това бе именно Плат: сноб от световна класа, сам умеещ отлично да тероризира хората.

— Господин Рийв? — попитах с любезен тон, когато той отговори на обаждането ми.

— Лушъс, моля ви.

— Е, добре, Лушъс. — Гласът му беше достатъчен, за да почувствам как ме изпълва ледена ярост; но съзнанието, че Плат е на моя страна, ме караше да съм по-наперен, отколкото по право трябваше да бъда. — Връщам повикването ви. Какво сте наумили?

— Вероятно не това, което си представяте — отвърна той бързо.

— Така ли? — казах непринудено, макар че тонът му ме беше стъписал. — Добре тогава, обяснете ми.

— Предполагам, ще предпочетете да не го правя по телефона.

— Чудесно. Какво ще кажете, да се видим в центъра — продължих аз бързо, — след като последния път бяхте така добър да ме поканите във вашия клуб?