Дона Тарт
Щиглецът (114)

VI.

— Божичко — каза Хоуби, след като се бе взрял внимателно в мен в светлината на лампите. — Бял си като платно. Да не се разболяваш?

— Ами… — Той тъкмо излизаше, с палто в ръка; зад него стояха господин и госпожа Фоугъл, закопчани догоре и с отровни усмивки. Отношенията ми със семейство Фоугъл („лешоядите“, както ги наричаше Гриша) бяха охладнели значително, откакто поех в свои ръце магазина; тъй като не забравях многото антики, които те практически бяха откраднали от Хоуби, аз сега лепвах по-висока цена на всяка вещ, ако имах дори най-слаби подозрения, че те биха могли да проявят интерес към нея; и въпреки че госпожа Фоугъл — която не беше глупава — бе започнала да телефонира направо на Хоуби, аз обикновено успявах да осуетя намеренията й — по най-различни начини, един от които беше да кажа на Хоуби, че вече съм продал въпросната вещ, но в разсеяността си съм забравил да й сложа надпис „продадено“.

— Ял ли си? — С присъщите си кротка разсеяност и мъглява представа за околния свят Хоуби не бе престанал да си въобразява, че аз и семейство Фоугъл сме все така свързани от дълбоко взаимно уважение. — Тъкмо се каним да отидем тук, наблизо, на вечеря. Хайде, ела с нас, искаш ли?

— Не, благодаря — отвърнах, виждайки пронизващия поглед на госпожа Фоугъл, насочен към мен, студената й, лицемерна усмивка, очите — като късчета ахат в безизразното й лице на застаряваща доячка. Обикновено ми доставяше удоволствие да пристъпя напред и да отвърна невъзмутимо на усмивката й — но сега, под неприветливата светлина в коридора, се чувствах изсмукан, избиваше ме студена пот, като че ли по някакъв начин бях изгубил позиции. — Мисля… ъъ, че ще вечерям вкъщи днес, благодаря.

— Не си ли добре? — попита със сладникав тон господин Фоугъл — оплешивяващ банкер от Средния запад, с очила със стъкла без рамки, спретнат в двуредното си палто — лош късмет, ако се случи да е ваш банкер и закъснеете с вноската за ипотеката. — Колко жалко!

— Чудесно беше да се видим — каза госпожа Фоугъл, пристъпи напред и постави пълничката си ръка върху ръкава ми. — Сигурно ти е било приятно, че Пипа ви беше на гости? Иска ми се да я бях видяла, но тя беше толкова заета с приятеля си. Какво ще кажете за него… как се казваше той? — тя се обърна отново към Хоуби. — Елиът?

— Евърет — отвърна Хоуби с неутрален тон. — Добро момче.

— Да — казах аз и се обърнах, смъквайки палтото от раменете си. Появата на Пипа, направо от самолета от Лондон, заедно с въпросния „Евърет“, ми бе причинила един от най-тежките шокове през живота ми. Броях дните, часовете, тресеше ме от възбуда, не можех да спя, не можех да се възпра да не поглеждам часовника си всеки пет минути. Когато чух звънеца, скочих и буквално хукнах да отворя широко вратата — за да я видя на прага, хванала за ръка някакъв жалък англичанин?

— А той с какво се занимава? И той ли е музикант?

— Всъщност се занимава с музикални библиотеки — каза Хоуби.

— Не ми е ясно какво означава това в наши дни, с компютрите и така нататък.

— О, аз съм убедена, че Тио е напълно наясно с тези неща — каза госпожа Фоугъл.

— Не, всъщност не.

— Кибер библиотекар? — каза господин Фоугъл, и се изкиска необичайно високо и весело. После се обърна към мен: — Вярно ли е това, което се говори, че в наши дни младите хора могат да завършат образованието си, без да са стъпили дори веднъж в библиотека?

— Не бих могъл да знам.

„Музикални библиотеки!“ Наложило ми се беше да повикам на помощ и последната капчица самообладание, с която разполагах, за да запазя лицето си безизразно (чувствайки как се разпадам отвътре, съзнавайки, че това е краят), да поема влажната ръка на англичанина — „Здравей, Евърет“, „Ти трябва да си Тио, толкова много съм чувал за теб“, дрън, дрън, дрън — докато стоях застинал на прага, като пронизан с щик янки, взиращ се в човека, който го е убил. Беше слабо, ококорено, подвижно момче, наивно, кротко, вбесяващо жизнерадостно, носеше джинси и спортна блуза с качулка като тийнейджър; а от бързата усмивка, която ми отправи, когато останахме сами в дневната — сякаш се извиняваше — ми причерня от ярост.

Всеки миг от техния престой беше мъчение за мен. По някакъв начин успях да го изтърпя. Макар че се опитвах да ги избягвам, доколкото ми беше възможно (колкото и да умеех да се преструвам, едва събирах сили да се държа учтиво с него; всичко, свързано с него, розовата му кожа, смутеният му смях, космите, които надничаха изпод маншетите на ризата му, ме изпълваше с желание да скоча и да избия конските му, типично английски зъби; каква ли изненада ще бъде, мислех си, ако старият очилатко изведнъж скочи и го стисне за топките?), все пак, колкото и да се стараех, не можех да стоя настрана от Пипа, навъртах се ненатрапчиво край нея и се мразех за това, дотолкова болезнено ме вълнуваше близостта й: босите й крака на закуска, голите й крака, гласът й. Случайно проблесналата белота под мишниците й, когато смъкваше пуловера си през главата. Мъчителната болка, която ми причиняваше, докосвайки с ръката си ръкава ми. „Здрасти, скъпи. Здравей, мили.“ Изправяше се зад мен, покриваше очите ми с шепи: изненада! Искаше да знае всичко за мен, всичко, което правех, я интересуваше. Сгушваше се до мен на тясното диванче за двама от епохата на кралица Ан, така че краката ни се допираха: о, Господи! Какво чета? Може ли да погледне айпода ми? Откъде имам този фантастичен часовник? Всеки път, когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се озовавам в Рая.

И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко — туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипе“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик — станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години — беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична.“ Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) — той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая.

А при това — махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб — какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ — „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника рогоносец беше дори истинска красавица — малка Карол Ломбард — но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа.

Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това беше първият израз, който ми идваше на ум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение — ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудех, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд — застанал на ъгъла на „Гринич“ и Седмо авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми — много пъти различна Пипа, на различна възраст — бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето.

Ето какво беше странно: съзнавах, че повечето хора не я възприемат така, както я виждах аз — така погледнато, намираха я за малко странна с неуверената й походка и призрачната й бледност, съчетана с рижата коса. По някаква незнайна, идиотска причина аз винаги се бях ласкал, че съм единственият човек на този свят, който я оценява по достойнство — че тя ще бъде шокирана, трогната и може би дори ще започне сама да приема себе си в изцяло нова светлина, ако узнаеше колко прекрасна е в моите очи. Но това така и не се случи. Съсредоточавах се гневно върху недостатъците й, принуждавах се да разглеждам снимките, на които бе запечатана в по-неизгоден ъгъл или на възраст, когато не е изглеждала чак толкова добре — дълъг носи, хлътнали бузи, очите й (макар и с онзи разбиващ сърцето ми цвят) някак оголени заради почти безцветните мигли — грозновата като Хък Фин. И все пак, всички тези аспекти на вида й я правеха — в моите очи — толкова крехка и различна, че ме вълнуваха до отчаяние. Ако беше някоя красавица, бих могъл да се утешавам с това, че не е в категорията ми; това, че дори когато изглеждаше грозновата, видът й не ми даваше покой и ме вълнуваше, предполагаше любов, по-обвързваща от обикновено физическо привличане, някаква катраненочерна бездна в душата, в която можех да се търкалям и да се самосъжалявам с години.

Защото в най-дълбоката, най-непроменима част от същността ми разумните разсъждения бяха безполезни. Тя беше изчезналото кралство, неосквернената част от мен, която изгубих, когато изгубих майка си. Тя цялата беше обгърната във вихрушка от очарование — от старинните картички за свети Валентин и бродираните китайски жакети, които колекционираше, до мъничките ароматни шишенца, купувани от „Нийлс Ярд Ремедис“^[1]; винаги бе имало нещо блестящо и вълшебно в нейния непознат, далечен живот: Швейцария, кантон Вод, улица „Томбукту“ 23; Бленъм Кресънт W11 2ЕЕ, мебелирани стаи в страни, които не бях виждал никога. Очевидно този Евърет („беден като църковна мишка“ — негов израз) живееше с нейните пари, или по-скоро с парите на чичо Уелти, старата Европа, живееща на гърба на младата Америка, както бях писал в доклада си за Хенри Джеймс през последния семестър в колежа.

Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога.

Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Перт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина — пиано „Плейел“; странна, малка, изподраскана руска камея — ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по електронната поща, по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото — докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти — водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята — и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.

Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната — доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)…

— Извинявай — казах, малко по-късно, отколкото трябваше.

— Няма защо.

— Не, наистина, аз…

— Слушай — отново онази сладка, неопределена усмивка, — всичко е наред. Но скоро ще повикат пътниците за нашия полет (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?

„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца…“ — той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам-натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности… Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала — напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно — поболял се от самота след смъртта на майка си — аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност — каква подигравка — тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й.

Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и — свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка — се привеждах към масичката с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.