Дона Тарт
Щиглецът (111)

III.

Когато влязох в антрето, изпитах чувството, че съм преминал през врата, водеща обратно към детството: шкафове с китайски порцелан, осветени отгоре пейзажи, слабата светлина на лампите с копринени абажури — всичко изглеждаше по същия начин както когато господин Барбър ми отвори вратата вечерта, след като умря майка ми.

— Не, не — каза Плат, когато по навик се упътих към кръглото огледало и оттам към дневната. — Натам, отзад — и той ме поведе към дъното на апартамента. — Сега изобщо не държим на официалностите — мама обикновено приема гостите си там, ако изобщо реши да се види с някого.

Навремето така и не бях припарвал до личната „светая светих“ на госпожа Барбър, но когато наближихме, уханието на нейния парфюм — не можех да го сбъркам, ухание на бели цветове с някаква странна, димна нотка — ни докосна като тюлено перде на отворен прозорец, полюшвано от вятъра.

— Тя не излиза много, не както преди — каза тихо Плат. — Няма ги вече онези големи вечери и приеми… случва се да покани веднъж седмично някого на чай, или да излезе на вечеря с някоя приятелка. И толкова.

Плат почука; заслуша се.

— Мамо? — подвикна той, и когато отвътре се чу някакъв неясен отговор, открехна вратата. — Водя ти гост. Никога няма да познаеш кого срещнах на улицата…

Стаята беше огромна, обзаведена в старомодните прасковенорозови тонове, които бяха популярни през осемдесетте години на двайсети век. Близо до вратата имаше мека мебел — диван и ниски, тапицирани столове без странични облегалки — много украшения, бродирани възглавнички, десетина картини от стари майстори: бягството в Египет, Яков и ангелът, предимно работи на художници от школата на Рембранд, макар че една мъничка рисунка с перо, в сепия — Христос измива краката на свети Петър — беше така умело изпълнена (умората в приведения гръб на Христос, сложната игра на слисване и тъга по лицето на свети Петър), че можеше и да е дело на самия Рембранд.

Приведох се по-наблизо, за да я видя по-добре — и тогава, в далечния край на помещението, се включи една лампа, чийто абажур имаше формата на пагода.

— Тио? — чух я да казва, и тогава я видях, подпряна на купища възглавници в невероятно огромно легло.

— Ти! Не мога да повярвам! — възкликна тя, протягайки към мен и двете си ръце. — Вече си съвсем пораснал! Къде беше досега, за Бога? В Ню Йорк ли си сега?

— Да, върнах се още преди време. Изглеждате чудесно — допълних по задължение, макар съвсем да не беше така.

— Ами ти! — Тя отпусна ръце върху моите. — Какъв красавец си станал! Просто не мога да дойда на себе си!

Тя изглеждаше едновременно по-млада и по-възрастна от жената, която помнех: много бледа, без червило, ситни бръчици в ъгълчетата на очите, но кожата й беше все още бяла и гладка. Сребристорусата й коса (и преди ли имаше този сребрист оттенък, или беше започнала да побелява?) падаше свободно, несресана; носеше очила със стъкла половинки, на раменете й имаше къса копринена домашна наметка, прикрепена с голяма диамантена брошка с формата на снежинка.

— Ето къде ме заварваш — в леглото, с ръкоделие, като стара моряшка вдовица — каза тя и махна с ръка към недовършената бродерия на коленете й. Две миниатюрни кученца — йоркширски териери — спяха върху пастелно кашмирено одеяло в краката й, но сега по-малкото ме забеляза, скочи и се разлая яростно.

Усмихвах се смутено, докато тя се опитваше да го успокои — другото куче се беше събудило и също вдигаше врява — и се оглеждах. Леглото беше модерно — много голямо, с тапицирана табла — но в стаята имаше немалко интересни старинни вещи, на които не бих обърнал внимание като малък, защото не разбирах достатъчно. Очевидно тази стая беше нещо като Саргасово море на апартамента — тук са се озовавали предметите, отхвърлени при старателното декориране на представителните помещения: разностилни ъглови масички; азиатски украшения; забележителна колекция от сребърни звънци за викане на прислугата. Махагонова шахматна масичка — от мястото, на което стоях, ми се струваше, че може да е работа на Дънкан Файф^[1], а върху нея (сред евтини емайлирани пепелници с позлата и безброй подложки за чаши) — препарирана птица кардинал: наядена от молци, тя едва се крепеше, перата й бяха избледнели до ръждивочервено, главата й беше рязко наклонена на една страна, окото — прашно черно мънисто, вдъхваше ужас.

— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…

Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.

— Тио? — обади се госпожа Барбър. — Искаш ли нещо за пиене? Чаша чай? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Тя потупа брокатената кувертюра на леглото.

— Ела, седни тук, до мен. Моля те. Искам да те виждам добре.

— Аз… — Тонът й, едновременно интимен и официален, породи у мен пристъп на безкрайна тъга, и когато погледите ни се срещнаха, ми се стори, че този момент преосмисли и настрои на фокус цялото минало, така че то стана прозрачно като стъкло, сложна мозайка от застинали мигове — дъждовни пролетни следобеди, потънал в сенки стол в антрето, лекото като перце докосване на ръката й по тила ми.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Госпожо Барбър… — започнах аз, преместих се на леглото, нагласяйки се предпазливо на самия му ръб. — Божичко, не мога да повярвам. Едва сега научих. Толкова съжалявам.

Госпожа Барбър стисна здраво устни като дете, което се опитва да не се разплаче.

— Да — каза тя, — ами… — и между нас се възцари ужасно, сякаш ненарушимо мълчание.

— Толкова съжалявам — повторих малко по-настоятелно, съзнавайки колко глупаво се държа, сякаш, като говорех по-силно, това по някакъв начин би представило скръбта ми като по-голяма.

Тя примигна с нещастно изражение; и тъй като не знаех какво друго да направя, аз поставих ръка до нейната и седяхме така мъчително дълго.

Накрая тя проговори първа.

— Така или иначе. — Тя избърса решително една сълза от ъгълчето на окото си, докато аз търсех отчаяно някаква подходяща реплика. — Той те спомена три дни, преди да умре. Беше сгоден и скоро щеше да се жени. За една японка.

— Не думайте. Наистина ли? — Колкото и да бях натъжен, не можах да не се поусмихна: Анди беше избрал за втори език японския, именно защото си падаше по допълнителните сексуални интерпретации на манга герои и манга мръсниците в моряшки униформи. — Японка от Япония?

— Именно. Дребосъче с писклив глас, разнася един четец за електронни книги с формата на плюшено животно. О, да, запознахме се — каза тя, повдигайки едната си вежда. — Пихме чай в „Пиер“, Анди превеждаше, докато ядяхме сандвичите си. Момичето — казва се Мияко — дойде, разбира се, на погребението… е, разбирам, всичко е въпрос на различия между културите, но явно е истина това, което казват за японците, че не дават външен израз на чувствата си.

Малкото кученце, Клемънтайн, бе допълзяло до шията на госпожа Барбър и сега се сгуши там, заприличвайки на плюшена яка.

— Признавам си, чудя се дали да не си взема и трето — каза тя, посягайки да го погали. — Ти какво ще кажеш?

— Не знам — отвърнах объркано. Беше изключително неприсъщо на госпожа Барбър да се интересува от чуждо мнение за каквото и да било, особено пък от моето.

— Трябва да кажа, че са ми голяма утеха — и двамата. Старата ми приятелка Мария Мерседес де ла Перейра се появи с тях една седмица след погребението, съвсем неочаквано — две кутрета в кошница, с панделки, и наистина, в началото не бях много убедена, но сега вече си мисля, че надали някога съм получавала по-подходящ подарък. По-рано никога не сме можели да държим кучета заради Анди. Беше толкова силно алергичен. Нали помниш?

— Помня.

Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.

— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.

— Е, Плат, миличък. — Настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?

— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.

— Толкова се радвам да го чуя.

— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.

— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?

— Моля?

Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“

— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?

— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.

— Наистина ли?! — Тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!

— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така, — бизнес партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.

— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.

— Е, остава все пак Китси — каза Плат.

— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.

— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми, — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на Фиц Хенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?

— На Копли ли беше той?

— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.

— Значи все пак е Рембранд, така ли?

— Да. Само тази, измиването на краката. Останалите са „школа на…“. Собствените ми деца са живели в един дом с тези картини от самото си раждане, и нито веднъж не са проявили и най-бледа следа от интерес към тях, така ли е, Плат?

— Предпочитам да мисля, че някои от нас имаха постижения в други области.

Покашлях се и подех:

— Знаете ли, аз наистина се отбих само за да ви се обадя. Чудесно е, че ви видях — вас двамата… — обърнах се и към Плат, включвайки и него в казаното. — Иска ми се само да се бяхме видели при по-радостни обстоятелства.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Съжалявам — отвърнах, чувствайки се притиснат до стената. — Не мога, не и тази вечер. Но наистина ми се искаше да изтичам догоре за минутка, за да ви видя.

— Но тогава ще дойдеш друг път на вечеря, нали? Или на обяд? Или за да пийнем по нещо? — Тя се разсмя. — Както ти предпочиташ.

— Ще дойда на вечеря, обещавам.

Тя ми подаде буза за целувка, както не бе правила никога, когато бях малък, не го правеше дори със собствените си деца.

— Колко прекрасно е да те видя отново тук! — каза тя, взе ръката ми и я притисна към лицето си. — Като в старите времена.