Дона Тарт
Щиглецът (107)

VI.

По целия път до Бруклин, в натъпкания с мебели камион, Гриша държа непрекъснат монолог за положителните качества на Хоуби от една страна и за това как той съсипва бизнеса на Уелти — от друга.

— Почтен човек в един непочтен свят? При това — живеещ като отшелник? Боли ме ето тук, сърцето ме боли, като го гледам как хвърля пари през прозореца всеки ден. Не, не — той вдигна мърлява длан, защото аз се опитах да кажа нещо, — разбирам, онова, което той върши, иска време — реставрации, работа на ръка, като Старите Майстори. Той е човек на изкуство — не бизнесмен. Но обясни на мен, моля, защо плаща склад в „Нейви Ярд“, в Бруклин, вместо да пораздвижи инвентара и да си плати някоя сметка? Неща, които Уелти е купувал на търгове — а нови и нови пристигат всяка седмица. Магазинът горе е натъпкан до тавана! Той седи върху цяло състояние — ще му трябват сто години, за да разпродаде всичко! Хората надничат по витрините — с пари в ръка — искат да купят нещо — извинете, мадам, разкарайте се! Магазинът е затворен! А той си седи долу с дърводелските си сечива, и губи десет часа, за да издяла едно ей толкова мъничко — той показа размера с палец и показалец — парче дърво за някакъв шибан стол на някаква бабичка.

— Да, но си има и клиенти. Ето, миналата седмица продаде един куп неща.

— Какво? — попита гневно Гриша и извърна рязко глава, откъсвайки очи от пътя, за да ме погледне. — Продал ли? На кого?

— На семейство Фоугъл. Отвори магазина заради тях — те купиха един шкаф за книги, шахматна масичка…

Гриша се намръщи.

— Тези хора. Така наречените му приятели. Знаеш ли защо купуват от него? Защото знаят, че той няма да им поиска висока цена — „отваря по предварителна уговорка“, ха! За него щеше да е по-добре, ако държеше магазина затворен пред тези лешояди. Искам да кажа — той се блъсна с юмрук по гърдите — ти ме познаваш. Хоуби ми е като роднина. Но — той потри три пръста в стария, познат ми от Борис жест, „пари, пари!“ — нищо не разбира от бизнес. Готов е да даде последния си парцал, последния си залък на всеки лъжец и мошеник. Ще видиш сам — скоро, след четири-пет години, ще фалира и ще остане на улицата, ако не си намери кой да му върти магазина.

— И кой например би могъл да върши това?

— Ами… — той сви рамене — например някой като братовчедка ми Лидия. Тази жена е в състояние да продаде вода на давещ се.

— Трябва да му кажеш. Знам, че той иска да намери някого.

Гриша се разсмя цинично.

— Лидия? Да работи на това бунище? Слушай — Лидия продава злато, часовници „Ролекс“, диаманти от Сиера Леоне. Вземат я от дома й с „Линкълн Таун кар“. Бели кожени панталони… палто от визон, дълго до земята… ноктите й ей толкова дълги. Няма начин жена като нея да седи по цял ден в някакъв магазин за стари вещи сред прах и боклуци.

Той спря камиона и изключи двигателя. Намирахме се пред масивна сива сграда в пустеещ район край брега на реката, пусти парцели и авторемонтни работилници — гангстерите във филмите винаги закарват на такива места човека, когото искат да убият.

— Лидия… Лидия е секси — каза замислено Гриша. — Дълги крака… цици… и на лице я бива. Има голям хъс за живот. Но за този бизнес не е необходима някаква лъскава личност като нея.

— А каква?

— Човек като Уелти. У него имаше някаква невинност, знаеш ли? Приличаше на учен. Или на свещеник. Всеки го приемаше като собствения си дядо. Но заедно с това беше и много опитен търговец. Хубаво е да бъдеш любезен, учтив, да се държиш приятелски с всички, но видиш ли, че клиентът ти се доверява и е убеден, че ти даваш най-ниската цена, трябва да се възползваш и да прибереш печалбата си, ха! Това е търговията, майор. Така върви шибаният свят.

Вътре, след като позвънихме, за да ни отворят, на едно бюро стоеше самотно някакъв италианец и четеше вестник. Докато Гриша се регистрираше, аз разглеждах брошура, взета от една етажерка, до която имаше образци на опаковъчни материали.

АРИСТОН — СКЛАДОВИ БАЗИ ЗА ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО

ОСИГУРЯВАМЕ ПОМЕЩЕНИЯ,

ОБОРУДВАНИ ПО ВСИЧКИ ИЗИСКВАНИЯ

ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ, КЛИМАТИЗАЦИЯ, 24-ЧАСОВА ОХРАНА

ПОЧТЕНОСТ — КАЧЕСТВО — БЕЗОПАСНОСТ

ЗА НУЖДИТЕ НА ВАШИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО

СЪХРАНЯВАМЕ ЦЕННИТЕ ВИ ВЕЩИ ОТ 1968 ГОДИНА НАСАМ

Наоколо нямаше никого освен служителя на бюрото в приемната. Натоварихме вещите в служебния асансьор и — с помощта на ключ карта, след като набрахме съответния код — се качихме на шестия етаж. Вървяхме по безкрайни, безлични коридори, с камери, монтирани по таваните и анонимни, обозначени с номера, врати, коридор D, коридор Е, стени без прозорци, все едно че бяхме на Звездата на смъртта от „Междузвездни войни“, атмосфера на подземни военни архиви, или може би сред стените на някакво футуристично гробище, зад които се криеха урни.

Хоуби бе наел едно от по-големите помещения — с двукрила врата, толкова широка, че през нея можеше да мине цял камион.

— Започваме — каза Гриша, потраквайки с ключа в катинара и отваряйки вратата сред звън на метал. — Гледай само колко боклук е насъбрал тук.

Помещението беше така претъпкано с мебели и други вещи (лампи, книги, порцелан, бронзови статуетки; стари торби от магазините „Б. Олтмън“, пълни с хартия и обувки, покрити с мухъл), че след първия неразбиращ поглед, който хвърлих вътре, изпитах желание да изляза обратно и да затворя вратата зад себе си, все едно че се бяхме озовали в апартамента на някакъв вманиачен на тема вещи старец, който наскоро е починал.

— Плаща две хиляди месечно за това — каза мрачно Гриша, докато смъквахме опаковката от столовете и ги подреждахме, не много стабилно, върху едно бюро от черешово дърво. — Двайсет и четири хиляди долара годишно! По-добре да си пали цигарите с банкноти, отколкото да плаща наем за тази дупка.

— Ами по-малките помещения?

Някои от вратите бяха съвсем мънички, с размерите на куфар.

— Хората са луди — отвърна примирено Гриша. — За такова помещение, с размерите на багажник в кола, плащат стотици долари месечно.

— Искам да кажа — не знаех как точно да попитам, — какво може да попречи на някой да прибере тук нещо незаконно?

— Незаконно? — Гриша попи потта по челото си с мръсна носна кърпа, после се пресегна и започна да бърше отвътре яката си. — Искаш да кажеш, нещо като оръжие?

— Може би. Или, нали знаеш, крадени вещи.

— Какво може да попречи ли? Ще ти кажа. Нищо не може да попречи. Закопай тук нещо и никой няма да го намери, освен ако не те пречукат, не влезеш в затвора или не престанеш да плащаш наема. Деветдесет процента от нещата тук са разни стари бебешки снимки, джунджурии от бабиния таван. Но… нали знаеш, ако стените можеха да говорят… Вероятно тук има и милиони долари, скрити някъде, стига да знаеш къде да търсиш. Всевъзможни тайни. Оръжие, скъпоценности, може и убиец да крие тук труповете на жертвите си. Хайде — той затвори вратата с трясък и започна да се бори с едно от резетата — помогни ми с тази гадост. Боже мили, мразя това място. Това е като смъртта, разбираш ли? — той посочи надолу по стерилните, сякаш безкрайни коридори. — Всичко затворено, изолирано от живота! Когато идвам тук, ми се струва, че дишам по-трудно. По-лошо е, отколкото в някоя шибана библиотека.