Дона Тарт
Щиглецът (99)

VII.

Временно настойничество. През следващите седмици правех всичко по силите си, за да се овладея и да не си задавам прекалено често въпроса какво би могло да означава това „временно“. Бях подал молба за приемане в програма за ранна подготовка за колеж в града — надявах се, че това ще ме предпази от изпращане някъде из дивите гори, ако по някаква причина оставането ми при Хоуби се провали. Седях по цял ден в стаята си, на слабата светлина на лампата, докато Попчик дремеше на килима, приведен над книжки с тестове, опитвайки се да запаметя дати, доказателства, теореми, думи от латинския речник и толкова много испански неправилни глаголи, че дори в сънищата си виждах таблиците с дългите им колони, и мислех отчаяно, че никога няма да успея да ги подредя в главата си.

Като че ли се опитвах да се самонакажа — може би дори да се оправдая пред майка си — поставяйки си такава амбициозна цел. Бях изгубил навика да пиша домашни; не можеше да се твърди, че във Вегас съм продължил със заниманията си и сега огромното количество материал, който трябваше да запомня, ме караше да се чувствам като подложен на изтезания: светлина, насочена право в очите ми, съзнанието, че не знам правилния отговор и че ако се проваля, последиците ще бъдат катастрофални. Търкайки очи, аз се поддържах буден със студени душове и айскафе, подтиквах се да продължавам, напомняйки си, че това, което върша, е за добро, макар че това безкрайно тъпкане със знания ми се струваше доста по себеразрушително от всякакво дишане на лепило; а после се стигаше до момента, в който размътеният ми мозък приемаше ученето като някаква дрога, оставяща ме толкова изтощен, че почти не осъзнавах къде се намирам.

И все пак бях благодарен, че учех толкова много, защото насилието, което упражнявах над мозъка си, не ми даваше възможност да се отдавам на размисли. Срамът, който ме измъчваше, беше още по-разяждащ поради това, че корените му бяха неясни: не знаех защо се чувствам така опетнен, безполезен и не на място — знаех само, че се чувствам именно така, и че всеки път, когато вдигнех поглед от учебниците, имах чувството, че от всички страни се надига тинеста вода и заплашва да ме залее.

Тези усещания се дължаха отчасти на картината. Съзнавах, че нищо добро няма да излезе от по-нататъшното й задържане, а същевременно разбирах, че съм я държал прекалено дълго при себе си, за да проговоря сега. Рисковано бе да се доверя на господин Брейсгърдъл. Положението ми беше прекалено нестабилно; той и без това вече напираше да ме изпрати в интернат. А когато обмислях — нещо, което се случваше често възможността да споделя с Хоуби, се отплесвах във всевъзможни теоретични сценарии, кой от кой по-невероятни.

Щях да дам на Хоуби картината, той щеше да каже: „Е, голяма работа“ и по някакъв начин (имах логистични проблеми да си представя тази част) щеше да се погрижи за нея, или да се обади на свои познати, или да му хрумне страхотна идея как да постъпи, или нещо, и нямаше да се притесни или ядоса, и може би всичко щеше да бъде наред?

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да се обади на полицията.

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да я прибере за себе си и после да каже: „Какво, да не си се побъркал? Картина ли? Не знам за какво говориш.“

Или: Щях да дам картината на Хоуби, той щеше да кимне и да придобие съчувствено изражение, да ми каже, че съм постъпил правилно, а после, веднага щом излезех от стаята, щеше да се обади на собствения си адвокат и аз щях да бъда отпратен в интернат или приют за малолетни престъпници (с или без картината повечето ми сценарии обикновено завършваха там).

Но несъмнено най-голямата част от измъчващото ме безпокойство бе свързана с баща ми. Знаех, че нямам вина за смъртта му, и все пак, на някакво залегнало в мозъка на костите, ирационално и съвършено непоклатимо ниво знаех също, че съм виновен. Като се има предвид колко студено му бях обърнал гръб в последния стадий на отчаянието му, фактът, че беше лъгал, губеше значението си. Може би той е бил наясно, че имам възможността да платя дълговете му — този небрежно споменат от господин Брейсгърдъл факт ме преследваше непрестанно. В сенките зад настолната лампа теракотените грифони на Хоуби се взираха в мен с мънистените си стъклени очи. Дали си е мислел, че съзнателно съм се отказал да му помогна? Че съм искал да умре? Нощем го виждах в сънищата си пребит, преследван из паркинги на казина, и неведнъж се будех стреснато и го виждах, седнал на стола до леглото ми, да ме наблюдава безмълвно, а огънчето на цигарата му да припламва в мрака. „Но нали ми казаха, че си мъртъв“, казвах на глас, преди да осъзная, че него го няма.

Без Пипа в къщата цареше мъртвешка тишина. Неизползваните представителни стаи миришеха леко на влага, като мъртви листа. Мотаех се там, оглеждах вещите й, питах се къде е тя, какво прави, и се стараех упорито да съхранявам връзката си с нея посредством такива несигурни нишки като червеникав косъм в каналчето на ваната или смачкан на топка чорап под дивана. Но колкото и да ми липсваше нейното гъделичкащо нервите присъствие, самата къща ми действаше успокояващо, с присъщите си сигурност и уют: стари портрети, слабо осветени коридори, шумно тиктакащи часовници. Сякаш бях постъпил като юнга на „Мари Селест“. Докато се движех сред застоялото мълчание, сред езерцата от сенки и дълбоките слънчеви локви, старите дъски поскърцваха под краката ми като корабна палуба, а едва доловимият шум на движението по Шесто авеню се разбиваше подобно на вълни край ушите ми. А докато седях горе, замаян и неразбиращ, над диференциални уравнения, закона на Нютон за охлаждането и независими вариантни стойности, „използвахме факта, че «τ» е константа, за да елиминираме нейната дериватна стойност“, присъствието на Хоуби на долния етаж беше за мен като котва, приятелска, стабилизираща тежест: успокоявах се, когато чувах почукването на чукчето му да долита отдолу, от съзнанието, че той е там, долу, и работи, без да бърза, прехвърляйки сечива, лепила и разноцветни късове дърво.

Докато живеех у семейство Барбър, липсата на джобни пари бе за мен постоянен източник на безпокойство; това, че непрекъснато трябваше да се обръщам към госпожа Барбър, за да ми даде пари за обяд, за ползване на лабораторията в училище и за разни други дребни разходи, пораждаха тревоги и опасения, напълно несъразмерни с незначителните суми, които тя ми предоставяше, без да се замисли. Но издръжката, която получавах сега от господин Брейсгърдъл, ми помагаше да не се чувствам толкова неудобно, задето се бях натрапил без предупреждение в домакинството на Хоуби. Можех да плащам сметките на Попчик при ветеринаря, а за това отиваше едно малко състояние, защото той имаше лоши зъби и някаква лека форма на „сърдечен червей“ — доколкото ми беше известно, Ксандра нито веднъж не му беше давала хапчета, нито пък го беше водила да му слагат инжекции, през цялото време, което прекарах във Вегас. Можех освен това да плащам и собствените си сметки при зъболекаря, които бяха значителни (шест пломби, десет адски часа на зъболекарския стол), както и да си купя лаптоп и айфон и да си осигуря зимните дрехи и обувки, от които имах нужда. И, въпреки че Хоуби отказваше да приеме пари за пазар, аз все пак излизах и купувах бакалски стоки, за които плащах сам: мляко, захар и прах за пране от „Гранд Юниън“, но по-често ходех до селския пазар на Юниън Скуеър, откъдето пазарувах диви гъби и сочни, червени ябълки, хляб със стафиди — дребни удоволствия, които сякаш го радваха, за разлика от големите пакети прах за пране „Тайд“, които той поглеждаше тъжно и отнасяше в килера, без да каже и дума.

Тук всичко беше много различно от сложната, претенциозна атмосфера в пълния с хора дом на семейство Барбър, в който всичко вървеше по предварителен план, отрепетирано като бродуейска продукция, задушаващо съвършенство, от което Анди бягаше постоянно, шмугвайки се в стаята си като подплашена сепия. За разлика от него Хоуби живееше и се рееше като някакъв гигантски морски бозайник в своята собствена, уютна атмосфера, сред тъмнокафявите петна от чай и тютюн, където всеки часовник в къщата показваше нещо различно и времето всъщност не съответстваше на стандартните измерения, а се виеше полека, в хармония със спокойното им тиктакане, подчинявайки се на ритъма на този претъпкан със старинни вещи, усамотен кът, далеч от фабричната, лепена с епоксидна смола версия на света. Въпреки че Хоуби обичаше да ходи на кино, в къщата нямаше телевизор; той четеше стари романи с форзац от хартия с мраморна шарка; не притежаваше мобилен телефон; компютърът му, праисторически IBM, беше с размерите на куфар и напълно безполезен. В добродетелна тишина, той се заравяше в работата си, огъваше на пара фурнири или оформяше на ръка, с длето, краката на масички, и щастливата му задълбоченост се излъчваше от работилницата, издигаше се нагоре, разпращайки из цялата къща топлина като онази, която дават горящите в печката дърва през зимата. Беше разсеян и добросърдечен; беше кротък, немарлив, несъобразителен и склонен да се подценява; често се случваше да не чуе, когато го заговарях — и се налагаше да повтарям опита си не само веднъж; губеше си очилата, не знаеше къде е оставил портфейла си, ключовете си, бележката от химическото чистене, и постоянно ме викаше долу, за да пълзя заедно с него на четири крака, помагайки му да търсим по пода някакво миниатюрно пиронче, което бе изпуснал. Понякога отваряше магазина по предварителна уговорка, за не повече от час-два, но — доколкото аз можех да преценя — това не беше нещо повече от предлог да извади бутилка шери в очакване на приятели и познати; и ако показваше някаква мебел, отваряйки и затваряйки чекмеджета пред охкащата и ахкаща публика, го правеше както навремето ние с Анди вадехме на показ играчките си, за да се хвалим с тях.

Ако някога бе продал нещо, аз поне не бях забелязал. Неговият „ресор“ (както се изразяваше той) беше работилницата, или по-скоро „болницата“, в която се трупаха осакатените столове и маси, очакващи грижите му. Като градинар, грижещ се за растения в парник, чистещ ги от вредители лист по лист, той се съсредоточаваше в текстурата и шарките на отделните мебели, върху тайните им чекмеджета, върху белезите и чудесата, които криеха. Въпреки че притежаваше някои модерни дърводелски инструменти — електрическо длето, акумулаторна бормашина и циркуляр — той рядко ги използваше. („Щом трябва да си слагам тапи за уши, за да го ползвам, не ми върши работа“.) Слизаше долу рано и понякога, ако работеше по някакъв проект, оставаше там дълго след свечеряване, но обикновено, започнеше ли да пада здрач, той се качваше горе и преди да се измие за вечеря — си сипваше уиски, винаги едно и също количество, точно един инч, в малка стъклена чаша: уморен, склонен да побъбри, с ръце, почернели от боята, правена от сажди, а в умората му имаше нещо грубовато, войнишко. „Води ли те на вечеря?“, беше ми писала Пипа.

„Да, 3–4 пъти.“

„Той обича само празните ресторанти, в които никой не стъпва.“

„Точно така, мястото, на което ме заведе миналата седмица, беше като гроба на Тутанкамон.“

„Да, ходи само в такива заведения, чиито собственици съжалява! Опасява се, че ще фалират и после ще се чувства виновен.“

„Предпочитам той да готви.“

„Помоли го да ти направи меденки с джинджифил, ще ми се да имах малко и тук.“

С най-голямо нетърпение очаквах вечерята. Във Вегас — особено след като Борис тръгна с Котку — така и не успях да привикна към тъжното задължение да се храня сам вечер, седнал на ръба на леглото си с пликче чипс или може би кутия със засъхнал ориз, останал от китайската храна, която баща ми бе донесъл предния ден. Затова пък, за щастие, целият ден на Хоуби се въртеше около вечерята. Къде ще вечеряме? Кого да поканим? Какво да сготвя? Обичаш ли говеждо с моркови? Не? Никога ли не си опитвал? Ориза с лимон или с шафран? Сладко от смокини или от кайсии? Искаш ли да дойдеш с мен до „Джеферсън Маркет“? Понякога в неделя имахме гости, и сред професорите от университетите „Ню Скул“ и „Кълъмбия“, дамите от оперни оркестри и общества за съхраняване на културни ценности, както и всевъзможни симпатични старчета от нашата улица, се появяваха търговци и колекционери от всякакъв род и вид — от изкукуригали старици с ръкавици без пръсти, които продаваха джорджиански накити на битпазара, до богаташи, които биха били съвсем на място и в дома на Барбърови (научих, че Уелти е помогнал на много от тях да изградят колекциите си, съветвайки ги какво да купуват). По-голямата част от разговорите им ме озадачаваше напълно (Сен Симон? Оперен фестивал в Мюнхен? Кумарасвами? Вила в По?) Но дори когато бяхме в представителната част на жилището и обществото беше „изискано“, при него обстановката предразполагаше хората да си сервират сами и да държат чиниите в скута си, за разлика от строгите кетърингови принципи на партитата у Барбърови, протичащи сред ледено подрънкване на чаши и чинии.

Всъщност, на тези вечери, колкото и приятни и интересни да бяха гостите на Хоуби, аз постоянно се безпокоях, че ще се появи някой, който ще си спомни, че ме е виждал у семейство Барбър. Чувствах се гузен, задето не бях се обадил на Анди; но след онова, което се случи при срещата ми с баща му на улицата, повече се срамувах да призная, че отново съм се появил в града и отново нямам свой дом.

А и — колкото и незначително да бе това — все още се притеснявах от спомена за първата ми поява в дома на Хоуби. Той никога не бе разказвал историята в мое присъствие — как се бях появил на прага му — най-вече защото съзнаваше, че това ме смущава, но все пак го бе споделил с този-онзи; не че го обвинявах, историята беше наистина прекалено интересна, за да не я разкажеш.

— Това е напълно в стила на Уелти — казваше госпожа Де Фрийс, близка приятелка на Хоуби, която търгуваше с акварели от деветнайсети век и освен предпочитание към колосани дрехи и силни парфюми проявяваше и слабост към ласки и прегръдки, а имаше и обичая на старите дами да ти държи ръката или да я потупва, докато разговаряте. — Защото, скъпи, Уелти имаше точно обратното на агорафобия — агорамания. Обичаше хората, разбираш ли, обичаше пазарните площади, суматохата там, пазарлъците, стоките, разговорите, размените. Там откриваше мъничка част от Кайро, какъвто го помнеше от момчешките си години, винаги съм казвала, че сигурно би бил напълно доволен, ако можеше да шляпа насам-натам по чехли и да продава килими на някой „сук“. Той имаше дарба за антиквар, разбираш ли — можеше да прецени кое за кого е подходящо. В магазина му влизаха хора без намерение да купуват каквото и да било, може би дори само за да се скрият от дъжда, той им предлагаше чаша чай и преди да си тръгнат, те оставяха поръчка за маса за хранене, която да бъде изпратена в Де Мойн. Или пък влизаше някой студент, за да позяпа, и Уелти веднага измъкваше някоя малка, евтина литография. И всички бяха доволни, знаеш ли. Той съзнаваше, че не всеки е в състояние да влезе и да купи нещо голямо и забележително — беше въпрос на съчетаване, на намиране на подходящия дом за всеки предмет.

— Е, и хората му вярваха — намеси се Хоуби, появил се с шерито на госпожа Де Фрийс и своето уиски. — Той винаги казваше, че именно дефектът му го е направил добър търговец и аз си мисля, че имаше нещо вярно в това. „Симпатичният инвалид“. Няма скрити користни цели. Винаги наблюдава отвън, отстрани.

— О, Уелти никога не е бил „извън“ каквото и да било — отбеляза госпожа Де Фрийс, поемайки чашата с шери, като при това потупа сърдечно Хоуби по ръкава — малката й ръка с подобна на пергамент кожа блестеше от брилянти. — Той винаги беше в самото сърце на събитията, милият, с онзи негов смях, и никога не се оплакваше от нищо. Така или иначе, скъпи — продължи тя, обръщайки се към мен, — не се съмнявай, Уелти е знаел отлично какво върши, когато ти е дал този пръстен. Защото, като ти го е дал, той те е изпратил право тук, при Хоуби, разбираш ли?

— Така е — казах — и веднага изпитах нужда да стана и да отида в кухнята, дотолкова ме обезпокои тази подробност. Защото, разбира се, той не ми беше дал само пръстена.