Дона Тарт
Щиглецът (98)

VI.

— Виж ти, виж ти — каза господин Брейсгърдъл, след като стисна ръката на Хоуби, а после и моята. — Тиодор — не мога да не отбележа — колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си. Ще ми се тя да можеше да те види сега.

Опитах се да го гледам в очите и да приема невъзмутимо думите му. Истината беше такава: въпреки че бях наследил правата коса на майка си и нещо от контрастните цветове на косата и кожата й, аз приличах доста повече на баща си, прилика, толкова подчертана, че и келнерките, и бъбривите посетители на заведенията никога не пропускаха да я отбележат; не може да се каже, че това някога ме беше радвало — да приличам на родителя, когото не понасях, но сега, когато той беше мъртъв, се разстройвах особено много, виждайки в огледалото една по-млада версия на пиянски нацупеното му лице зад волана.

Хоуби и господин Брейсгърдъл разговаряха тихо — господин Брейсгърдъл разказваше на Хоуби как се беше запознал с майка ми, после Хоуби, досетил се, възкликна:

— Да! Помня — натрупа един фут за по-малко от час! Божичко, излязох от някакъв търг и навън нищо не се движеше, бях отишъл в северната част, в старата галерия „Парк-Бърнет“…

— На Медисън авеню, срещу хотел „Карлайл“?

— Да — доста далеч от вкъщи.

— Търгувате с антики, така ли? Тио каза, че магазинът ви е в Гринич Вилидж?

Седях и слушах учтиво разговора им: общи приятели, собственици на галерии и колекционери, семейство Рейкър и семейство Ренбърг, семействата Фосет, Фоугъл, Милдебъргър и Депю, после се прехвърлиха на изчезнали нюйоркски забележителности, на затварянето на „Лютес“, на „Ла Каравел“, на „Кафе де-з-Артист“, какво ли би казала майка ти, Тиодор, тя обичаше „Кафе де-з-Артист“ („А той откъде знае?“, питах се аз. Макар и за миг да не бях повярвал на някои от злобните намеци на баща ми по адрес на майка ми, все пак господин Брейсгърдъл изглежда наистина я бе познавал доста по-добре, отколкото бих предположил. Дори в библиотеката му онези книги, които не бяха посветени на правото, предполагаха близост между двамата, съдържаха отзвук от техни общи интереси. Книги за изкуството: Агнес Мартин, Едуин Дикинсън. А също и поезията — първи издания: Тед Бериган. Франк О’Хара, „Медитация по спешност“. Спомних си деня, когато тя се прибра зачервена и щастлива, точно със същото издание на Франк О’Хара, което тогава предположих, че е открила сред книгите с намалени цени в книжарница „Странд“, тъй като ние не разполагахме с пари за подобна покупка. Но когато се замислих за този случай, осъзнах, че тя така и не ми беше казала откъде е купила книгата.

— Е, Тиодор — каза господин Брейсгърдъл, изтръгвайки ме от размислите ми. Макар и застаряващ, той имаше спокойното излъчване и тена на човек, прекарващ доста от свободното си време по открити тенискортове; тъмните торбички под очите му придаваха вид на дружелюбна панда. — Ти си достатъчно голям, за да предположим, че един съдия би се съобразил най-вече с твоите желания в това отношение — казваше той. — Особено като се вземе предвид, че въпросът с настойничеството няма да е спорен… разбира се — обърна се той към Хоуби, — бихме могли да потърсим решение с временно настойничество за предстоящия преходен период, но не мисля, че това ще бъде необходимо. Очевидно е, че вариантът защитава по най-добър начин интереса на непълнолетния, стига вие да сте съгласни?

— Повече от съгласен — отвърна Хоуби. — Ако той е доволен, и аз съм доволен.

— Следователно сте напълно съгласен да изпълнявате засега задълженията на неофициален пълнолетен настойник на Тиодор?

— Официален, неофициален, с фрак, каквото кажете.

— Ще трябва да се обмисли и въпросът с обучението. Доколкото си спомням, бяхме говорили за интернат. Но като че ли би било прекалено да обмисляме подобно нещо сега, нали? — допълни господин Брейсгърдъл, забелязал стресването, изписало се по лицето ми. — Да те отпратим някъде, след като тъкмо си пристигнал, пък и предстои ваканция, нали? Не, не мисля, че има нужда сега да се вземат подобни решения — каза той, хвърляйки поглед към Хоуби. — Бих казал, че всичко ще е наред, ако изчакаме до края на срока, а после ще уредим нещата. И, разбира се, би трябвало да знаеш, че можеш да ми се обаждаш по всяко време. Денем и нощем. — Той записваше телефонен номер на визитната си картичка. — Това е домашният ми телефон, това е мобилният… Боже, боже, ама че лоша кашлица! — вметна той, вдигайки очи. — Сериозна кашлица, лекуваш ли я, да? А това е номерът ми в Бриджхамптън. Надявам се, че ще ме търсиш без колебание, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било.

Опитвах се сериозно, с големи усилия, да сподавя новия пристъп на кашлица.

— Благодаря…

— Сигурно ли е, че искаш именно това? — Той ме загледа внимателно, с такова изражение, че се почувствах като свидетел в съда. — Да живееш в дома на господин Хобарт през следващите няколко седмици?

Не ми хареса това „следващите няколко седмици“.

— Да — казах, притискайки юмрук към устата си, — но…

— Защото… що се отнася до интерната. — Той скръсти ръце, облегна се назад в стола си и ме загледа. — Почти сигурно е, че дългосрочно това е най-доброто решение за теб, но честно казано, като се вземе предвид положението, мисля, че бих могъл да се обадя на приятеля си Сам Ънгърър в „Бъкфийлд“^[1] и можем да уговорим настаняването ти там още сега. Нещо все ще се уреди. Училището е отлично. Освен това ми се струва, че ще съумеем да организираме нещата така, че да спиш в дома на директора или на някой от учителите, вместо в общежитията, за да имаш около себе си по-семейна атмосфера, ако мислиш, че би предпочел да бъде така.

Двамата с Хоуби бяха вперили погледи в мен, струва ми се, окуражаващо. Взирах се в обувките си, не ми се искаше да изглеждам неблагодарен, но исках да се отърва по някакъв начин от тези предложения.

— Е. — Господин Брейсгърдъл и Хоуби се спогледаха — дали грешах, или наистина забелязах сянка на примирение и/или разочарование по лицето на Хоуби? — Стига това да е предпочитаният от теб вариант и господин Хобарт да е съгласен, засега не виждам нищо нередно в подобно уреждане на въпроса. Но настоявам да помислиш къде би искал да учиш, Тиодор, за да предприемем нещо във връзка със следващия учебен срок, а може дори и да предвидим лятно училище, стига да искаш.