Дона Тарт
Щиглецът (97)

V.

Преди този разговор бях започнал да се чувствам по-добре, но наученото като че ли ме разболя отново. С напредването на деня температурата ми отново започна да се покачва до предишните главозамайващи височини, а аз не можех да мисля за нищо друго, освен за баща си: „Трябва да му се обадя“, казвах си непрекъснато, надигайки се от леглото, стреснат в мига, когато се унасях в сън; сякаш смъртта му не беше истинска, а само някаква репетиция, проба; истинската смърт (онази, постоянната) тепърва предстоеше и имаше време да я предотвратя, стига само да можех да го открия, стига само да отговореше на мобилния си телефон, ако Ксандра успееше да се свърже с него от мястото, на което работеше, „трябва да се свържа с него, трябва да му кажа“. После, по-късно — денят си беше отишъл, беше тъмно — бях потънал в неспокоен полусън, в който баща ми ме хокаше, задето съм объркал нещо с някакви резервации на самолетни билети — осъзнах, че от коридора нахлува светлина и видях една дребничка сянка, очертала се на фона й — Пипа, която влезе бързо в стаята със своята препъваща се походка, сякаш някой я беше бутнал вътре, погледна колебливо зад гърба си и попита:

— Да го събудя ли?

— Чакай — казах — и на нея, и на баща си, който бързо потъваше в мрака, в някаква разярена тълпа на стадион, отвъд висока, сводеста порта. Когато си сложих очилата, видях, че тя е с палто, като че ли се канеше да излиза.

— Извинявай — казах, засенчил с ръка очите си, гледайки объркано в ярката светлина на лампата.

— Не, ти извинявай. Аз просто… искам да кажа… — тя отметна кичур коса от лицето си — заминавам и исках да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме?

— О! — Тя смръщи светлите си вежди; погледна към вратата и Хоуби (който беше изчезнал), после отново към мен. — Така. Ами… — гласът й зазвуча малко уплашено, — аз се прибирам. Тази вечер. Така или иначе, беше ми много приятно да те видя отново. Надявам се нещата ти да вървят добре.

— Тази вечер?

— Да, сега тръгвам към летището. Тя ме настани в интернат — поясни Пипа, докато аз продължавах да се блещя към нея. — Бях си дошла за Деня на благодарността. И да ме види лекарят, нали си спомняш?

— О! Да. — Взирах се много упорито в нея, с надеждата, че още спя. Думата „интернат“ събуди някакъв далечен спомен, но ми се стори, че това е нещо, което съм сънувал.

— Да — сега и тя изглеждаше смутена, — много неприятно, че ти не дойде по-рано, беше забавно. Хоуби готвеше — имахме ужасно много гости. Така или иначе, имах късмет, че изобщо успях да дойда — трябваше да получа разрешение от доктор Каменцинд. В моето училище няма ваканция за Деня на благодарността.

— Но какво правят тогава?

— Не го празнуват. Е, предполагам, че предлагат пуйка или нещо подобно за онези, които отбелязват празника.

— Що за училище е това?

Когато тя ми каза името — с леко присмехулна извивка на устните — останах потресен. Институт „Монт Хефели“ беше училище в Швейцария — според Анди едва покриващо официалните изисквания за лицензиране — където изпращаха само най-глупавите и проблемни момичета.

— Монт Хефели? Наистина ли? Доколкото знам, там е много… — не беше редно да употребявам думата „психиатрично“ — уау.

— Е, леля Маргарет твърди, че съм щяла да свикна. — Тя си играеше с жабата оригами на нощното шкафче, опитваше се да я накара да подскочи, само че тя беше разкривена и се килваше на една страна. — А пък изгледът е като планината на кутиите от „Каран д’Аш“. Покрити със сняг върхове, морави с цветя и така нататък. Иначе всичко е като в някой от онези скучни европейски филми на ужаса, в които не се случва нищо особено.

— Но… — Имах чувството, че пропускам още или че може би още спя. Единственият човек, посещавал „Монт Хефели“, когото познавах, беше сестрата на Джеймс Вилиърс, Дорит Вилиърс, а казваха, че я изпратили там, защото намушкала приятеля си с нож в ръката.

— Да, шантаво място е — каза тя, а очите й се стрелкаха из стаята. — Училище за откачалки. Но пък няма много места, където биха ме приели с тази травма на главата. Към училището има клиника — каза тя, свивайки рамене. — В персонала са включени и лекари. Човек не би предположил, че ще възникне чак такъв въпрос. Искам да кажа, откакто получих този удар по главата, имам проблеми, но все пак не съм куку, нито пък клептоманка.

— Да, ама… — Все още се опитвах да пропъдя думите „филми на ужаса“ от мислите си. — Швейцария? Звучи супер.

— Щом казваш.

— Познавам едно момиче, Лали Фолкс, която е учила в „Льо Розе“^[1]. Казваше, че всяка сутрин имали почивка, в която им сервирали шоколад.

— Е, на нас дори не ни дават сладко върху препечените филии. — Ръката й се открояваше, бяла, обсипана с лунички, върху черното палто. — Дават само на момичетата с хранителни разстройства. Ако искаш захар за чая си, трябва да крадеш пакетчета от стаята на медицинските сестри.

— Ъъъ… — ставаше все по-лошо и по-лошо. — А да си виждала там едно момиче на име Дорит Вилиърс?

— Не. Била е там, но я изпратили на друго място. Струва ми се, опитала се е да издере лицето на някого. Известно време я държали затворена.

— Какво?

— Е, те не го наричат така — каза тя, потърквайки носа си. — То е една сграда, подобна на селска къща, казват и „Ла Гранж“^[2], нали разбираш, млекарки, фалшив рустикален стил, такива неща. По-хубава е от сградите, в които спим. Но на вратите има алармена инсталация, охранява се и така нататък.

— Ами аз… — спомних си за Дорит Вилиърс — ситно къдрава руса коса; безизразни сини очи, като на глуповат ангел от коледно дърво — и не знаех какво да кажа.

— Там, в „Ла Гранж“, настаняват истински шантавите момичета. Аз съм в „Бесоне“, заедно с куп момичета, чийто роден език е френският. Предполага се, че така ще науча по-лесно френски, но на практика означава, че никой не разговаря с мен.

— Но ти трябва да й кажеш, че не ти харесва там! На леля си.

Тя направи гримаса.

— Казвам й го. Но тогава тя започва да ми обяснява колко е скъпо училището. Или пък че я наскърбявам. Така или иначе… — продължи тя притеснено, с глас, който напомняше „трябва да тръгвам“, и хвърли поглед през рамо.

— Аха — казах аз най-сетне, след кратко, замаяно мълчание. Денем и нощем бълнуванията ми бяха оцветени от нейното присъствие в къщата, приливи на щастие се надигаха отново и отново у мен, събудени от звука на стъпките й, на гласа й в коридора: щяхме да правим къща от одеяла, тя щеше да ме чака на ледената площадка, приятно вълнение обгръщаше с тих звън мислите за всичко, което щяхме да правим заедно, когато оздравеех — всъщност, струваше ми се дори, че вече бяхме правили някои неща, бяхме низали огърлици от многоцветни бонбони, слушайки по радиото музика на „Бел и Себастиън“^[3], а после се бяхме разхождали из някакъв несъществуващ център за аркадни игри на Уошингтън Скуеър.

Забелязах, че Хоуби бе застанал дискретно в коридора.

— Съжалявам — каза той, поглеждайки часовника си. — Наистина ми е неприятно да настоявам…

— Разбира се — каза тя. А на мен: — Е, довиждане. Надявам се скоро да оздравееш.

— Чакай!

— Какво има? — попита тя, вече полуизвърната.

— Ще се върнеш за Коледа, нали?

— Не, трябва да отида при леля Маргарет.

— Но тогава кога ще се върнеш тук?

— Ами… — Тя сви леко само едното си рамо. — Не знам. Може би през пролетната ваканция.

— Пипс… — поде Хоуби, но всъщност говореше не на нея, а на мен.

— Тръгвам — каза тя и отметна косата от очите си.

Чаках, докато чух как се затваря външната врата. После станах от леглото и дръпнах завесата настрана. Гледах ги как слизат по стълбата през прашното стъкло — Пипа, с розов шал и розова шапка подтичваше леко до едрата, добре облечена фигура на Хоуби.

Когато завиха зад ъгъла, аз постоях известно време на прозореца, взирайки се в пустата улица. После, чувствайки се замаян и нещастен, се затътрих до спалнята й и — неспособен да устоя на изкушението — открехнах леко вратата.

Стаята изглеждаше по същия начин, както преди две години, само беше малко по-празна. Имаше плакати — за „Магьосникът от Оз“ и с надпис „Спасете Тибет“. Нямаше инвалидна количка. На перваза на прозореца се бяха натрупали белите зрънца на суграшицата. Но миришеше на нея, стаята беше още топла, оживена от присъствието й, и докато стоях там и вдъхвах атмосферата й, почувствах как на лицето ми се изписва широка, щастлива усмивка — просто защото стоях тук, сред нейните книги с приказки, парфюми, купидони, Коломбини и кавалери от едуардианската епоха, притиснали към сърцата си букети от рози. Тихо, пристъпвайки на пръсти, макар че бях бос, отидох да видя снимките в сребърни рамки на скрина — Уелти и Козмо, Уелти и Пипа, Пипа и майка й (същата коса, същите очи), заедно с един по-млад и по-слаб Хоуби…

В стаята се разнесе нисък, подобен на жужене звук. Извърнах се гузно: дали не идваше някой? Не: просто Попчик, бял като памук след банята, се беше нагласил сред възглавниците на неоправеното й легло и похъркваше доволно, проточил лига, почти сякаш мъркаше. И макар да имаше нещо жалко в това да търсиш утеха в останалите след нея вещи, като кутре, свило се в старо палто — аз се мушнах под завивките и се сгуших до него, усмихвайки се глуповато на мириса на дебелата завивка и на коприненото й докосване по бузата ми.