Дона Тарт
Щиглецът (93)

I.

Когато се събудих от шума, вдиган от боклукчийските коли, изпитах чувството, че съм бил изстрелян в различна вселена. Гърлото ме болеше. Докато лежах съвсем неподвижен под пухената завивка, аз вдишвах тъмното ухание на изсушени ароматни треви и изгорели в камината дърва и — много слаб и далечен — вездесъщия мирис на терпентин, смола и лак.

Лежах така известно време. Попър — който беше спал свит на кълбо в краката ми — не се виждаше никъде. Бях спал с дрехите си, а те бяха мръсни. Най-сетне — тласнат от цяла поредица кихавици — аз станах, нахлузих пуловера върху ризата си и заопипвах под леглото, за да се убедя, че калъфът от възглавница е все още там, после запристъпвах тежко по студения под към банята. Косата ми беше изсъхнала на възли, през които не можех да прокарам гребена, дори след като я наквасих с вода и започнах наново, един кичур беше толкова сплъстен, че накрая се предадох и го отрязах с усилие, с ръждясалата ножица, която намерих в едно чекмедже.

Божичко, казах си, извръщайки се от огледалото, за да кихна. Доста време не бях заставал пред огледало и едва се познах: насинената челюст, няколко младежки пъпки по брадичката, лицето — на петна, подпухнало от настинката — очите ми също бяха подпухнали, със смъкнати клепачи, сънени, което ми придаваше глупав, неуверен, простоват вид. Приличах на някакво момче, отгледано в някаква секта и спасено от местната полиция, измъкнато, примигващо, от някое мазе, претъпкано с огнестрелно оръжие и мляко на прах.

Беше късно: девет часът. Излизайки от стаята си, чух, че отнякъде долита сутрешната програма на станцията за класическа музика на „Радио Ню Йорк“, познатия, сякаш чуван в сънищата глас на водещия, пиеси от каталога на Кьохел^[1], упоително спокойствие, същото топло мъркане на радиото, на чийто фон се бях будил толкова много сутрини на Сътън Плейс. Открих Хоуби в кухнята, седнал край масата с книга в ръка.

Но той не четеше; взираше се към другия край на стаята. Когато ме видя, трепна.

— Е, ето те и теб — каза той, стана и избута без особено внимание купчина писма и сметки, за да ми направи място да седна. Беше се облякъл за работилницата, с кадифен панталон с протрити колене и стар черно-кафяв пуловер, раздърпан и на дупки от молци, подстриганата му по нов начин коса, оредяваща над челото, му придаваше солиден вид, като на оплешивяващия сенатор от корицата на учебника на Хадли по латински.

— Как сме?

— Добре, благодаря.

Гласът ми беше скърцащ и дрезгав.

Хоуби отново смръщи вежди и ме загледа внимателно.

— Божичко! — каза той. — Днес грачиш като гарван.

Какво ли искаше да каже с това? Пламнал от неудобство, аз се плъзнах на стола, който беше освободил за мен и — прекалено смутен, за да срещна погледа му — се загледах в книгата му: напукана кожена подвързия, „Животът и писмата на лорд Еди-кой си“, стара книга, с която несъмнено се беше сдобил на някоя разпродажба, вещите на старата госпожа Някоя си от Покипси, счупена бедрена става, бездетна, тъжна история.

Той ми наливаше чай, после побутна към мен една чиния. В опит да прикрия смущението си аз наведох глава и се заех със сандвича — и едва не се задавих, защото гърлото ме болеше така, че едва преглъщах. Пресегнах се прекалено припряно за чая, разплисках го върху покривката и се надигнах, за да попия влагата.

— Не, не… няма значение… ето…

Салфетката ми беше подгизнала и не знаех какво да правя с нея; в объркването си я изпуснах върху сандвича и бръкнах под очилата си, за да разтрия очи. После измънках:

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — Той се взираше в лицето ми така, сякаш го бях попитал за пътя към място, което не бе сигурен, че познава. — О, я стига…

— Моля те, не ме карай да си тръгна.

— Какво говориш? Да те накарам да си тръгнеш? И къде би отишъл? — Хоуби побутна надолу очилата с половинки стъкла и ме загледа над тях. — Не ставай смешен — продължи той с шеговит, малко раздразнен тон. — Но мога да ти кажа къде ще те отпратя — право обратно в леглото. Изглеждаш така, като че ли си прихванал „Перната смърт“.

Но думите му не успяха да ме успокоят. Парализиран от притеснение, твърдо решен да не се разплаквам, аз забелязах, че съм вперил поглед в пустото ъгълче край печката, където навремето стоеше кошчето на Козмо.

— Ах — каза Хоуби, когато ме видя, че гледам празния ъгъл. — Да. Така става. Беше глух като пън, получаваше три-четири припадъка седмично, и все пак на нас ни се искаше той да живее вечно. Ревах като малко дете. Ако ми беше казал, че Уелти ще си отиде преди Козмо — той посвети половината си живот на воденето на това куче при ветеринари… Виж какво — продължи той с променен тон, приведе се напред и се опита да срещне погледа ми, докато аз седях все така безмълвен и потиснат. — Хайде стига. Знам, че си преживял много неща, но няма никаква причина да се терзаеш сега за това. Изглеждаш много съсипан — хайде, хайде, така е — продължи той бодро. — Много съсипан и — Бог да те благослови! — той продължи малко неуверено, — няма спор, че си поел силна доза от някаква субстанция. Недей да нервничиш — всичко е наред. Защо не си легнеш отново, а после ще обсъдим всичко.

— Знам, но… — Извърнах глава, потискайки влажна, бълбукаща кихавица. — Аз нямам къде да отида.

Той се облегна на стола си: любезен, благоразумен, с малко суховати маниери.

— Тио — той потупа долната си устна, — на колко години си?

— Петнайсет. Петнайсет и половина.

— Ами — той явно се чудеше как да зададе въпроса, — какво става с дядо ти?

— О! — казах аз безпомощно след кратко мълчание.

— Говорил ли си с него? Той знае ли, че няма къде да отидеш?

— О, мамка му — думите се изплъзнаха неволно; Хоуби вдигна ръка, с което искаше да каже, че няма нужда да се притеснявам, — ти не разбираш. Искам да кажа… не знам, може би има Алцхаймер или нещо подобно, но когато му се обадиха, той дори не поиска да говори с мен.

— Така че — Хоуби облегна тежко брадичка на ръката си и ме загледа като недоверчив учител — ти не си разговарял с него.

— Не — искам да кажа, не и лично… тогава беше дошла една жена, да помага… — Лайза, приятелката на Ксандра (грижовна, вървеше все по петите ми, изразявайки кротки, но все по-настоятелни и угрижени изисквания да бъде уведомено „семейството“) по едно време се беше оттеглила в един ъгъл, за да избере номера, който й бях дал — и затвори телефона с такова изражение, че Ксандра се бе разсмяла за първи и последен път същата вечер.

— Та какво стана с тази жена? — попита Хоуби във възцарилото се мълчание, с глас, който обикновено се използва при общуване с душевноболен пациент.

— Така. Ами… — аз потрих лицето си с ръка; цветовете в кухнята бяха прекалено ярки; чувствах се замаян, неспособен да овладея положението, — предполагам, че е отговорила Дороти, Лайза каза после, че отвърнала „окей, почакайте“ — дори не нещо от рода на „О, не!“, „Как се е случило?“ или „Какъв ужас!“ — просто „почакайте, сега ще го повикам“, а после дядо ми се обадил и Лайза му разказала за катастрофата, а той отвърнал „Ами… съжалявам“, но с някакъв такъв тон, разказваше Лайза. Нямало „Мога ли да направя нещо“, нито пък „кога е погребението“, нищо подобно. Само нещо от рода на „благодаря, че се обадихте, много мило от ваша страна, довиждане“. Искам да кажа — аз можех да я предупредя — допълних притеснено, когато Хоуби не каза нищо. — Защото, така де, те наистина не обичаха баща ми — наистина не го обичаха — Дороти му е втора майка и двамата се мразеха от първия ден, но той не се разбираше и с дядо Декър…

— Добре, добре. Спокойно…

— … освен това, знаеш ли, баща ми е имал някакви неприятности като малък, може цялата история да е свързана с това — бил е арестуван, но не знам за какво… честно, не знам за какво, но те изобщо не искаха да имат вземане-даване с него, откакто ги помня, а никога не са искали да имат нещо общо и с мен…

— Спокойно! Аз не се опитвам да…

— … защото, кълна се, аз почти не съм ги виждал, изобщо не ги познавам, но те нямат причини да ме мразят… а и не може да се каже, че дядо ми е някакъв супер готин тип, всъщност поведението му към баща ми беше доста оскърбително…

— Шшшт… стига с това сега! Не искам да те притискам, просто трябва да знам… не, слушай сега — каза той, докато аз се опитвах да го надговоря, махвайки с ръка, за да отхвърли думите ми, както би пропъдил муха от масата.

— Адвокатът на майка ми е тук, в града. Ще дойдеш ли с мен, за да се видя с него? Не — обясних аз, когато видях, че той смръщва вежди, — не такъв адвокат, който те защитава в съда, а от онези, които управляват пари. Разбираш ли, аз разговарях с него по телефона, преди да замина.

— Окей — заяви влизащата Пипа — усмихната, с бузи, зарозовели от студа, — какво му е на това куче? Никога ли не е виждало кола?

Яркочервена коса; зелена плетена шапка; това, че я виждах на ярка дневна светлина, ми подейства като шок, сякаш ме заляха със студена вода. Вървеше с леко накуцване, вероятно останало след взрива, но и в него имаше някаква лекота, като в подскоците на скакалец, като специфичната, грациозна прелюдия към танцова стъпка; а пък се беше увила в толкова пласта дрехи заради студа, че приличаше на пъстра какавида с крака.

— Вие като котка — обясняваше тя, докато развиваше безбройните си шарени шалове, а Попчик танцуваше в краката й, захапал края на каишката си. — Винаги ли издава такива странни звуци? Искам да кажа, мине ли някое такси и — хоп! скача във въздуха, все едно че държах хвърчило на въженце. Хората си умираха от смях. Да — тя се наведе, взе кучето и потърка главата му с кокалчетата на пръстите си — ти имаш нужда от баня, нали? Малтийска болонка ли е? — вдигна тя поглед към мен.

Аз закимах ожесточено, притиснал опакото на ръката си към устата, за да потисна една кихавица.

— Обичам кучета. — Аз почти не чувах какво говореше тя, толкова бях зашеметен от очите й, срещнали моите. — Имам една книга за кучета и съм запомнила всички породи, които се споменават в нея. Ако можех да имам голямо куче, бих избрала нюфаундленд, като Нана от „Литър Пан“, а ако трябва да избирам малко… е, мнението ми се променя постоянно. Обичам всички малки териери, особено „Джак Ръсел“, те са винаги толкова забавни и дружелюбни, когато ги срещам по улицата. Но пък познавам и един прекрасен басенджи. А пък онзи ден се запознах с един страхотен пекинез. Наистина съвсем дребен и много интелигентен. В Китай можели да ги притежават само членове на императорската фамилия. Те са много древна порода.

— Малтийските болонки също са стара порода — изграчих, доволен, че имам какво да кажа. — Били са селекционирани в древна Гърция.

— Затова ли си я избра? Защото породата е древна?

— Ъъъ… — потиснах кашлицата си.

Тя казваше нещо друго — на кучето, не на мен — но аз бях отново нападнат от пристъп на кихане. Хоуби напипа бързо онова, което беше най-близо една салфетка от масата — и ми я подаде.

— Добре, това е достатъчно — каза той. — Лягай си веднага. Не, не — каза той, когато се опитах да му върна салфетката, — задръж я. А сега ми кажи — той огледа мръсната ми чиния с разлетия чай и подгизналата филия, — какво да ти донеса за закуска?

Между кихавиците свих безгрижно, по руски рамене — жест, който бях възприел от Борис: „каквото и да е“.

— Добре тогава, щом нямаш нищо против, ще ти направя овесена каша. По-леко ще е за гърлото ти. Нямаш ли чорапи?

— Ъъъ… — Тя се занимаваше с кучето — с пуловер с цвета на горчица и коса като есенно листо; нейните цветове се смесваха и преливаха в ярките цветове на кухнята; ябълки на жилки, греещи в една жълта купа, острият, звънък отблясък на сребърната кана за кафе, в която Хоуби държеше четките си.

— Пижама? — продължаваше Хоуби. — Не? Ще видя дали няма да намеря нещо на Уелти. А когато свалиш тези неща, аз ще ги сложа за пране. Хайде, изчезвай — каза той и ме тупна по рамото така неочаквано, че аз подскочих.

— Аз…

— Можеш да останеш тук. Толкова дълго, колкото искаш. И не се безпокой, ще отида да се видя с твоя адвокат и всичко ще бъде наред.