Дона Тарт
Щиглецът (92)

XXI.

Юта. Когато слънцето се издигна в небето, проломът Сан Рафаел се разгърна в неземни гледки, сякаш се бяхме озовали на Марс: пясъчник и шист, каньони и пусти, ръждивочервени плата. Трудно ми беше да заспя, донякъде заради ефекта на дрогата, донякъде от страх, че Попър може да започне да се върти и да скимти, но той пазеше пълна тишина, докато пътувахме по виещите се планински пътища, кротуваше в торбата на седалката до мен, тази до прозореца. Оказа се, че сакът ми е достатъчно малък, за да мога да го внеса в автобуса, и това ме радваше по няколко причини: заради пуловера, заради „Вятър, пясък и звезди“, и най-вече заради моята картина, която се чувствах длъжен да защитавам, колкото и плътно опакована и скрита да беше — като свята икона, носена от кръстоносец в битка. В задната част на автобуса нямаше други пътници, ако изключим двамата плахи латиноамериканци, мъж и жена, които държаха пластмасови кутии с храна на коленете си, и един стар пияница, който си говореше сам, така че се справихме чудесно по завоите през Юта, чак до Гранд Джънкшън, Колорадо, където имахме петдесетминутна спирка за почивка. След като заключих сака си в шкафче, което се задействаше с пускане на монета, отведох Попър доста надалеч от гарата, далеч от погледа на шофьора, купих два хамбургера за нас двамата от „Бъргър Кинг“ и му дадох да пие вода от пластмасовия капак на стара кутия за храна, която намерих в боклука. От Гранд Джънкшън спах до престоя в Денвър — час и шестнайсет минути, точно по залез — където двамата с Попър тичахме неспирно, тласкани от облекчението, че не сме затворени в автобуса, отдалечихме се толкова по потъналите в сенки, непознати улици, че се уплаших да не изгубим пътя, но пък за щастие открих едно хипарско кафене, в което продавачите бяха млади и приятелски настроени („Внеси го вътре!“, беше казало момичето с лилава коса зад тезгяха, когато видя Попър, вързан пред кафенето, „ние обичаме кучета!“) и където купих не само два сандвича с пуешко (един за мен, един за него), но и веганско брауни, както и мазна хартиена торба, пълна с домашни вегетариански кучешки бисквити.

Четох до късно, плътната кремава хартия жълтееше в кръга слаба светлина, а мракът на непознатото профучаваше покрай нас, докато преминавахме през Континенталния вододел и излизахме от Скалистите планини, а Попър, доволен след голямото тичане в Денвър, спеше щастливо в торбата си.

По някое време съм заспал, после се събудих и почетох още малко. В два часа сутринта, тъкмо когато Сент-Екзюпери разказваше как се е разбил самолетът му в пустинята, стигнахме до Салина, Канзас („Кръстопътят на Америка“) — двайсетминутна спирка за почивка под обкръжената от нощни пеперуди лампа; там двамата с Попър тичахме в тъмното из паркинга на една изоставена бензиностанция, главата ми беше все още пълна с прочетеното, а и със странно ликуване, защото за първи път се намирах в щата, където се бе родила майка ми — дали по време на пътуванията си с баща си тя не бе минавала и през този град, в който колите прелитаха покрай мен към изхода към магистралата на Девета улица, а осветените силози за зърнени храни приличаха на космически кораби, извисяващи се сред пустошта на мили наоколо? Върнахме се в автобуса — сънливи, мръсни, уморени и премръзнали — и двамата с Попчик спахме от Салина до Топика, и от Топика до Канзас Сити, Мисури, където спряхме точно когато слънцето изгряваше.

Майка ми често ми беше разказвала колко равни са земите, в които беше израснала толкова равни, че можело да се виждат как се завихрят циклони из прериите на цели мили разстояние — и все пак не бях в състояние да повярвам в съществуването на такива пусти простори, в гигантското, неразнообразявано от нищо небе, толкова огромно, че човек се чувстваше смазан и потиснат от безкрая. В Сейнт Луис, по обяд, имахме час и половина престой (предостатъчно време, за да разходя Попър и да изям отвратителен сандвич с говеждо, но мястото беше много съмнително, за да се осмеля да се отдалечавам много) и — когато се върнахме на гарата — трябваше да се прехвърлим в съвсем различен автобус. Тогава — само след час-два — се събудих, защото автобусът беше спрял, и видях, че Попър седи кротко, проврял нос през отвора на торбата, а една чернокожа жена на средна възраст, с яркорозово червило, се беше надвесила над мен и казваше гръмогласно:

— Не можеш да държиш това куче в автобуса!

Взирах се объркано в нея. После, за свой ужас, осъзнах, че тя не е просто някаква пътничка, а шофьорът на автобуса, с униформа и фуражка.

— Чуваш ли какво казвам? — повтори тя, отмятайки агресивно глава встрани с жест, напомнящ на тик. Беше широкоплещеста като професионален боксьор; на табелката, закачена върху внушителния й бюст, бе изписано името й: „Дениз“. — Не можеш да държиш това куче в автобуса.

После махна рязко, нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Напъхай го обратно в торбата, по дяволите!“.

Покрих отново главата му — той като че ли нямаше нищо против — и останах на мястото си, усещайки как сърцето ми незабавно се смъкна в петите. Бяхме спрели в някакъв град, наречен Ефингам, в Илинойс: къщи като от картините на Едуард Хопър^[1], сграда на съда, напомняща на театрален декор, и транспарант, на който бе изписано на ръка: „Кръстопътят на благоприятните възможности!“

Жената шофьор обходи с жест пътниците, насочвайки пръст към всеки от тях.

— Има ли някой от вас нещо против това животно?

Останалите пътници в задната част на автобуса — раздърпан мъж с големи, засукани мустаци; зряла жена с брекети; притеснена на вид чернокожа майка с дъщеря си, ученичка в началните класове; старче, което приличаше на У. К. Фийлдс^[2] с кислороден апарат и тръбички в ноздрите — всички изглеждаха прекалено стъписани, за да отговорят, само малкото момиченце, с ококорени очи, поклати едва забележимо глава: не.

Жената почака. Озърна се. После отново се обърна към мен.

— Добре тогава. Това е добра новина за теб и за зверчето, скъпи. Обаче ако някой — тя размаха пръст под носа ми, — ако някой от пътниците се оплаче, че в автобуса има животно, където и да е по време на пътуването, ще се наложи да те сваля. Ясно ли е?

Нямаше да ме изхвърли? Примигнах към нея, страхувах се да помръдна или да произнеса дори една дума.

— Ясно ли е? — повтори тя по-заплашително.

— Благодаря…

Тя поклати малко войнствено глава.

— О, не. Не ми благодари, скъпи. Защото смятам да те изхвърля от този автобус дори при едно-единствено оплакване. Само едно.

Седях и треперех, докато тя вървеше по пътеката и подкарваше автобуса. Завихме и излязохме от паркинга, а аз се боях дори да погледна другите пътници, макар да чувствах, че те всички гледат към мен.

Попър изпухтя тихичко и се нагласи отново до коляното ми. Колкото и да обичах и съжалявах Попър, никога не бях го приемал за особено интересно или интелигентно куче. Вместо това дори често ми се искаше да е някакво по-готино куче, бордър коли, лабрадор или някакъв спасител, или пък някакъв обучен за бой, преследван мелез от приют, войнствен, дребен помияр от онези, които гонят топки и хапят хората — накратко, почти всичко освен това, което беше в действителност: дамско куче, играчка, съвсем педалска картинка, куче, което се срамувах да разхождам по улицата. Не че Попър не беше симпатичен; всъщност много хора харесваха точно такива дребни, подскачащи пухкави топки — аз може би не, но някое момиченце като онова от другата страна на пътеката би го намерило край пътя, би го прибрало у дома и би започнало да му връзва панделки.

Стоях като вцепенен, преживявайки отново и отново връхлетелия ме страх: лицето на жената шофьор, разтърсилият ме шок. Онова, което наистина ме плашеше, бе, че сега бях наясно — ако тя ме накараше да сваля Попър от автобуса, щеше да се наложи и аз да сляза с него (и какво щях да правя тогава?), дори да бяхме на някакво незнайно място насред Илинойс. Дъжд и житни ниви: и аз, застанал край пътя. Как бях успял да се привържа към такова смешно животно? Дамско кученце, което Ксандра си беше избрала?

Докато прекосявахме Илинойс и Индиана, аз седях, полюшвайки се, на мястото си, и бдях: прекалено много се страхувах, за да заспя. Дърветата бяха голи, по верандите се виждаха изгнили тикви, останали от Хелоуин. От другата страна на пътеката майката беше прегърнала малкото момиченце и му пееше тихичко: You are my sunshine. Нямах нищо за ядене, освен трохите от чипса в пакетчето, което ми беше дал шофьорът на таксито; и, с неприятния им солен вкус в устата, докато край мен преминаваха равнини, застроени с индустриални сгради, прелитаха малки, затънтени градчета, аз се почувствах премръзнал и самотен, взирах се в посърналите ниви и си припомнях песните, които навремето ми пееше майка ми. „Сладурче, сбогом, не плачи, сладурче, влакът ми лети…“^[3] Най-сетне — в Охайо, когато вече се смрачаваше, и лампите в тъжните, малки, рядко срещани къщички светваха една по една, аз се почувствах достатъчно спокоен, за да задряма, и клюмах с глава до Кливланд, град, огрян от студена, бяла светлина, където смених автобуса в два сутринта. Не пуснах Попър на по-дълга разходка, от каквато се нуждаеше, от страх да не ни види някой (защото какво можехме да направим, ако ни разкриеха? Да останем завинаги в Кливланд?). Но и той изглеждаше уплашен; двамата седяхме и треперехме на един уличен ъгъл в продължение на десет минути, после му дадох малко вода, сложих го в торбата и се упътих обратно към автогарата, за да се кача на автобуса.

Беше посред нощ, всички изглеждаха полузаспали, което улесни прехвърлянето ни; прехвърлихме се още веднъж, по обяд на следващия ден, в Бъфало, където автобусът спря на автогарата сред хрущенето на натрупала се суграшица. Брулещият, остър вятър носеше влага; след две години в пустинята бях забравил какво е истинската зима — люта, мъчителна. Борис не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми, което беше може би разбираемо, защото ги пращах до телефона на Котку, но все пак изпратих още едно: „Бъфало, Ню Йорк, втора нощ. Надявам се, че си ОК. Нещо за Кс.?“

Бъфало е много далеч от Ню Йорк Сити; но като изключим останалия в паметта ми като сънен, трескав спомен престой в Сиракюс, където разходих Попър, дадох му вода и купих за двама ни две датски кифли със сирене, защото нямаше нищо друго — успях да спя почти през цялото време, докато минавахме Батейвия и Рочестър, и Сиракюс, и Бингамтън, подпрял буза на прозореца, където през някаква пролука нахлуваше студен въздух, а подрусването ме връщаше към „Вятър, пясък и звезди“, сякаш бях в самотната си пилотска кабина високо над пустинята.

Предполагам, че съм започнал полека да се разболявам още след престоя в Кливланд, но когато най-сетне слязох окончателно от автобуса на автогара „Порт Оторити“, беше вечер, а аз горях от треска. Мръзнех, едва се държах на краката си, а градът — за който бях копнял така отчаяно — ми се струваше чужд, шумен и студен, навсякъде около мен вятърът носеше боклук и изгорели газове, във всички посоки претичваха непознати.

Автогарата гъмжеше от ченгета. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах упътвания към най-близкия приют за деца, избягали от дома, номера на телефони, на които приемаха съобщения за избягали деца, а една жена полицай ме загледа особено подозрително, докато вървях забързано към изхода — беше ми ясно, че след шейсет и повече часа, прекарани в автобуса, мръсен и уморен, надали имам благонадежден вид — но никой не ме спря и аз не се озъртах назад, не и докато не се отдалечих доста от входа. Няколко мъже на различна възраст и с различна националност подвикнаха подир мен, когато се озовах на улицата, тихи гласове, идващи от различни посоки („Хей, братле! Накъде си? Имаш ли нужда от такси?“), но въпреки че особено един от тях, червенокос, ми се стори съвсем приличен и приятен, не много по-възрастен от мен, дори си казах, че приличаше на момче, с което бих се сприятелил, бях достатъчно нюйоркчанин, за да не обърна внимание на веселия му поздрав и да продължа да вървя уверено, като че ли знаех къде отивам.

Мислех, че Попър ще изпадне във възторг от възможността да излезе от торбата и да ходи, но когато го поставих на тротоара, се оказа, че Осмо авеню му идва в повече, беше толкова уплашен, че се осмели да върви само до първия ъгъл; никога досега не се бе озовавал на улица в голям град, всичко го караше да изпада в ужас (коли, клаксони, краката на хората, празните найлонови пликчета, които вятърът разнасяше по тротоара) и той ту хукваше напред, ту се стрелваше към пешеходната пътека, скачаше насам-натам, хукваше ужасено да се скрие зад мен, усуквайки каишката около краката ми така, че се препъвах и едва не паднах пред някакъв микробус, който бързаше да не изпусне зелената светлина.

Вдигнах го, размахващ лапи, и го натиках обратно в торбата (в която драскаше и пухтеше възмутено, докато накрая се укроти), а после застанах сред тълпата в пиковия час, опитвайки се да преценя накъде да тръгна. Всичко изглеждаше толкова по-мръсно и недружелюбно, отколкото си го спомнях — а беше и по-студено, улиците сивееха като стари вестници. Que faire?^[4], както обичаше да казва майка ми. Почти я чувах да го казва, долавях нежния й, безгрижен глас.

Често се бях питал, когато баща ми кръстосваше кухнята у дома, тряскаше вратичките на шкафовете и се оплакваше, че има нужда да пийне, какво ли означава „да имаш нужда да пийнеш“ — какво ли означава да имаш нужда от алкохол и нищо друго, нито вода, нито „Пепси“, нито каквото и да било друго. „Сега, казах си мрачно, вече знам.“ Умирах за една бира, но не бях толкова глупав, че да вляза в някоя бакалница и да се опитам да си купя бира, без да представя лична карта. Спомних си с копнеж за водката на господин Павликовски, ежедневния прилив на топлина, който бях свикнал да приемам като нещо разбиращо се от само себе си.

И което беше по-важно: умирах от глад. Наблизо имаше една елегантна сладкарница, в която предлагаха малки кейкове, а аз бях толкова гладен, че влязох вътре без замисляне и купих първия, който привлече погледа ми (оказа се, че е с аромат на зелен чай и някаква ванилова плънка, със странен, но прекрасен вкус). Благодарение на захарта почти веднага се почувствах по-добре; а докато ядях, облизвайки крема от пръстите си, се взирах удивено в целеустременото движение на тълпата. Когато напусках Вегас, аз бях някак по-уверен в представите си как ще се развие всичко. Дали госпожа Барбър нямаше да се обади на социалните служби, ако се появях у тях? Не ми се вярваше; но сега вече не бях толкова уверен. А съществуваше и немаловажният проблем с Попър, тъй като (освен към млечни продукти, ядки, лейкопласт, горчица и около двайсет и пет други често срещани в домакинството субстанции) Анди беше силно алергичен към кучета — не само кучета, но и котки, коне и всякакви животни, срещани в цирка, както и към морското свинче (на име Нютън), което отглеждахме със съучениците ни във втори клас, поради което и в дома на семейство Барбър нямаше никакви домашни животни. Кой знае защо, докато бях още във Вегас, това не ми беше изглеждало като непреодолим проблем, но сега, докато стоях на студа на Осмо авеню, а около мен се смрачаваше, започвах да го приемам именно така.

Тъй като не можах да измисля нещо друго, тръгнах на изток, към Парк авеню. Вятърът брулеше сурово, право в лицето ми, във въздуха се носеше мирис на дъжд, което ме тревожеше. Небето в Ню Йорк изглеждаше много по-ниско и тежко от онова на запад — мръсни облаци, като размазани с гума, като надраскани с молив на груба хартия. Като че ли откритите пространства на пустинята бяха прекроили начина, по който възприемах разстоянията. Всичко наоколо ми се стори тясно и усойно.

Ходенето пеш ми помогна да се почувствам по-стабилно на краката си. Вървях на изток, покрай библиотеката (лъвовете! Спрях там за момент, като завръщащ се от фронта войник в мига, когато за първи път вижда отново дома си), после завих и продължих нагоре по Пето авеню — уличните лампи светеха, наоколо все още цареше оживление, макар че булевардът постепенно опустяваше с падането на нощта — чак до южната част на Сентръл Парк. Колкото и уморен и премръзнал да бях, все пак сърцето ми трепна, когато видях парка, и аз затичах през Петдесет и седма улица (улицата на радостта!) към сумрачната му зеленина. Мирисът, сенките, дори видът на петнистите, светли стъбла на чинарите ме ободриха, и все пак, то беше като че ли виждах друг парк зад този, осезаемия, карта на миналото, призрачен парк, натежал от спомени, училищни излети и посещения в зоопарка преди много години. Вървях по тротоара откъм Пето авеню и се взирах навътре в парка, където сенките на дърветата се спускаха над алеите, озарени от сиянието на лампите, загадъчни и привлекателни като гората в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Ако завиех и тръгнех по някоя от тези осветени алеи, дали пък нямаше да изляза от парка в някоя различна година, може би в едно различно бъдеще, в което майка ми — току-що приключила работа — щеше да ме чака, поразрошена от вятъра, на пейката (нашата пейка) край езерото: щеше да остави мобилния си телефон и да стане, за да ме целуне: „Здрасти, малчо, как беше в училище, какво искаш за вечеря?“

После — внезапно — аз се заковах на място. Една позната фигура в костюм се промуши покрай мен и продължи забързано напред по тротоара. Гъстата бяла коса се открояваше в мрака, бяла коса, която изглеждаше така, като че ли трябваше да се носи дълга, привързана с панделка отзад на опашка; той беше угрижен, по-раздърпан от обикновено, и все пак го познах незабавно, държеше главата си леко наклонена, също като Анди: беше господин Барбър, с работната си чанта, бързащ след работа към дома.

Затичах се, за да го настигна.

— Господин Барбър? — извиках. Но той като че ли си говореше сам, не можех да чуя какво казва. — Господин Барбър, аз съм, Тио — казах високо и го дръпнах за ръкава.

С шокиращо ожесточение той се обърна рязко и блъсна ръката ми. Нямаше съмнение, беше господин Барбър; бих го познал навсякъде. Но очите му, които срещнаха моите, бяха очи на непознат — блестящи, сурови, изпълнени с презрение.

— Не давам вече милостиня! — извика той с неестествено писклив глас. — Разкарай се!

Би трябвало да мога да преценя, че става дума за маниакален пристъп. Беше някакъв подсилен вариант на състоянието, в което изпадаше понякога баща ми в дните, когато имаше мачове — или, така погледнато, онзи път, когато ме удари. Никога не бях виждал господин Барбър, когато не си е взел лекарството (Анди, съвсем в свой стил, беше много въздържан в описанията на бащините си „еуфории“, и аз не бях чувал за случаите, когато се бе опитвал да телефонира на външния министър или да отиде на работа по пижама); а яростта му дотолкова нямаше нищо общо с кроткия, разсеян господин Барбър, когото познавах, че единственото, което можах да направя, бе да отстъпя посрамен. Измина един дълъг миг, през който той ме гледаше яростно, после бръсна с пръсти ръкава си (като че ли бях мръсен, като че ли го бях заразил с нещо, когато го докоснах) и си тръгна наперено.

— Пари ли искаше от този човек? — попита ме друг мъж, който се беше промъкнал до мен, взел се незнайно откъде, докато аз стоях стъписан на тротоара. — Пари ли искаше? — попита той по-настоятелно, когато аз се обърнах да си вървя. Беше шишкав, с безличен чиновнически костюм, изглеждаше като женен с деца; с отблъскващите маниери на вечно вкиснал и оплакващ се човек. Когато се опитах да го заобиколя, той се изпречи пред мен и постави тежката си ръка на рамото ми, а аз, изпаднал в паника, успях да се измъкна и избягах в парка.

Тичах към езерото, по алеи, пожълтели и подгизнали от нападалите по тях листа, а там инстинктивно се насочих към „Мястото на рандевуто“ (както двамата с майка ми наричахме нашата пейка) и седнах там, целият треперещ. Бях си помислил, че имам невероятен, невъобразим късмет — да попадна на господин Барбър на улицата; бях си помислил, че може би ще има пет неловки секунди, докато отмине изненадата му, но че после ще ме поздрави радостно, ще поразпита, „о, няма значение, няма значение, ще имаме време за това по-късно“, и ще ме отведе в техния апартамент. „Боже мили, какво приключение. Колко ще се радва Анди, когато те види!“

Божичко, мислех си — прокарвайки ръка през косата си, все още потресен. В един идеален свят господин Барбър щеше да е именно онзи член на семейството, когото бих искал най-много да срещна на улицата, повече от Анди, със сигурност повече от братята и сестрата на Анди, бих го предпочел дори пред госпожа Барбър, с нейните хладни мълчания, с придирчивостта й по отношение на социалните й контакти и с нейната система от правила за поведение, които ми бяха непознати, със студения й, неразгадаем поглед.

По навик прегледах телефона си за съобщения, може би за десетхиляден път — и неволно се почувствах ободрен, защото най-сетне се беше получило съобщение — не разпознах номера, но явно беше от Борис. „Хей! Надявам се вие двамата да сте суп. Не щурей. Обади се на Кс., става ли, постоянно досажда“.

Опитах се да му се обадя — докато пътувах, му бях изпратил петдесетина съобщения — но никой не отговаряше на този номер, а телефонът на Котку ме прехвърляше направо на гласова поща. Ксандра можеше да почака. Вървейки обратно към южната част на Сентръл Парк, купих три хотдога от един продавач, който тъкмо затваряше сергията си за деня (един за Попър, два за мен) и докато се хранехме на една по-усамотена пейка край Сколарс Гейт, аз обмислях възможностите, които виждах пред себе си. Моите пустинни фантазии за Ню Йорк включваха понякога перверзни представи как двамата с Борис живеем на улицата, някъде около Сейнт Маркс Плейс или Томпкинс Скуеър, дори ми се струваше възможно да стоим и да подрънкваме с дребни в чашите за просия заедно със същите онези безделничещи скейтъри, които се присмиваха на Анди и на мен, когато минавахме покрай тях в училищните си униформи. Но действителната перспектива да спя на улицата беше много по-непривлекателна сега, когато бях сам и разтърсван от треска в ноемврийския студ.

Най-гадното в цялата работа беше, че се намирах само на пет преки от Анди. Чудех се дали да не му се обадя — може би да го помоля да излезе, за да се видим — и после реших да не го правя. Разбира се, можех да му се обадя, ако положението станеше отчайващо; той щеше с готовност да се измъкне от къщи, да ми донесе чисти дрехи, пари, измъкнати от чантата на майка му и — кой знае — може би и малко останали след някое парти сандвичи с раци или от солените фъстъци, които всички Барбърови ядяха постоянно. Но раната от думата „милостиня“ още пареше. Пък и колкото и да харесвах Анди, не го бях виждал почти две години. И не можех да забравя начина, по който ме беше погледнал господин Барбър. Очевидно нещо се беше объркало, и то сериозно, само че не можех да разбера точно какво — като изключим съзнанието, че по някакъв начин съм отговорен за това, плуващо в общата миазма от срам и съзнание, че съм недостоен и в тежест на хората, която никога не ме напускаше напълно.

Неволно — защото се взирах в пространството — срещнах погледа на някакъв мъж на пейката срещу мен. Бързо извърнах очи, но беше късно; той вече ставаше и се упътваше към мен.

— Сладко помиярче — каза той и се наведе, за да потупа Попър, а после, тъй като аз не казах нищо, продължи: — Имаш ли нещо против да седна тук?

Беше жилав човек, дребен, но як на вид; а и миришеше. Станах, избягвайки погледа му, но когато се обърнах, за да си вървя, ръката му се стрелна напред и мъжът стисна китката ми.

— Какво става? — попита той с противен глас. — Не ме ли харесваш?

Изтръгнах се от хватката му и хукнах — Попър тичаше след мен, излязохме на улицата, тичахме прекалено бързо, той не беше свикнал на такова улично движение, идваха коли — сграбчих го точно навреме и прекосих тичешком Пето авеню, озовавайки се пред хотел „Пиер“. Пешеходците бяха започнали да заглеждат преследвача ми — останал от другата страна на улицата, възпиран от светофара, но когато погледнах отново назад, вече на сигурно място в кръга светлина, която се лееше от топлия, добре осветен вход на хотела — елегантно облечени двойки; портиери, спиращи таксита — видях, че той беше изчезнал отново в парка.

Улиците бяха много по-шумни, отколкото ги помнех — и по-миризливи. Докато стоях на ъгъла край антикварния магазин „A La Vielle Russie“^[5] ме блъсна тежко вонята на централен Ню Йорк: конете, впрегнати в екипажите, изгорели газове от автобусите, парфюм и урина. Толкова дълго бях приемал Вегас като нещо временно — считах, че в Ню Йорк е истинският ми живот — но така ли беше наистина? „Вече не“, казах си потиснато, оглеждайки редеещите тълпи пешеходци, бързащи покрай „Бъргдорфс“.

Въпреки че всичко ме болеше и ме тресеше отново, повървях още, през няколко преки, опитвайки се да пропъдя изтръпването и слабостта от краката си, спомена за упоритото, неспирно подрусване на автобуса. Накрая обаче студът ме победи, и аз спрях такси; можех спокойно да се кача на автобус, пътят беше не повече от половин час, право по Пето авеню до Гринич Вилидж, само че след три денонощия в автобуса не можех да понеса мисълта, че ще се подрусвам отново в автобус, дори да беше само за минута.

Доста се притеснявах от мисълта, че ще се изтърся в дома на Хоуби без предупреждение — беше ми много неудобно, защото от доста време вече не поддържахме връзка, по моя вина, не по негова; бях престанал да отговарям на писмата му. Това беше в известен смисъл естествено развитие; от друга страна, небрежното предположение на Борис („Стар педал“?) ми бе подействало, отблъсквайки ме незабележимо от Хоуби, и аз не бях отговорил на последните му две-три писма.

Чувствах се зле; чувствах се отвратително. Макар че пътуването беше кратко, трябва да съм задрямал на задната седалка, защото когато шофьорът спря колата и попита:

— Тук става ли? — Аз подскочих стреснато, полагайки усилия да си спомня къде се намирам.

Магазинът — забелязах това, докато таксито се отдалечаваше — беше затворен, потънал в мрак, като че ли не бе отварян никога през цялото време на моето отсъствие от Ню Йорк. По витрините се бе наслоила мръсотия, а когато надникнах вътре, видях, че някои от мебелите са покрити с чаршафи. Нищо друго не се беше променило, само старите книги и дребните предмети — мраморните папагали, миниатюрните обелиски — бяха покрити с по-дебел пласт прах.

Сърцето ми се сви. Стоях на улицата минута-две, които ми се сториха много дълги, преди да събера смелост да натисна звънеца. Стори ми се, че стоя цяла вечност и се вслушвам в далечното ехо, въпреки че вероятно не бе изминало почти никакво време; почти се бях убедил, че в къщата няма никой (а какво щях да правя? Да се върна пеш до Таймс Скуеър, да намеря някой евтин хотел или да се предам на ченгетата, които издирваха избягали деца?), когато вратата се отвори внезапно и аз се озовах лице в лице не с Хоуби, а с някакво момиче на моята възраст.

Беше тя — Пипа. Все така дребничка (бях станал много по-висок от нея) и слаба, но изглеждаше далеч по-здрава в сравнение с последния път, когато я бях видял, лицето й се беше позакръглило; имаше много лунички; а и косата й беше някак различна, като че ли беше израснала наново с различен цвят и плътност, не беше вече червеникаворуса, а с по-тъмен, ръждивочервен цвят и малко твърда и непокорна, като на леля й Маргарет. Беше облечена като момче, по чорапи, със стари джинси и прекалено широк пуловер, но освен всичко това се беше накичила и с оранжево-розов раиран шал, какъвто би носила някоя изкукуригала бабичка. Смръщила чело, учтива, но сдържана, тя ме погледна недоумяващо със златистокафявите си очи: за нея бях непознат.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

„Забравила ме е“, мислех потресено. Как бих могъл да очаквам, че ще ме помни? Беше изминало много време; знаех, че и аз съм се променил. Беше все едно да видиш човек, когото си смятал за мъртъв.

И тогава — стъпвайки тежко по стълбите, зад нея, в изпоцапани с боя леки памучни панталони и жилетка, развлечена на лактите — се появи Хоуби. „Подстригал се е“, беше първата ми мисъл; косата му беше много по-къса и по-бяла, отколкото си я спомнях. По лицето му беше изписано леко раздразнение; за миг сърцето ми отново се сви, защото реших, че и той няма да ме познае, но тогава той отстъпи рязко назад и възкликна:

— Боже мили!

— Аз съм — казах бързо. Боях се, че ще затвори вратата под носа ми. — Тиодор Декър. Помните ли?

Пипа бързо вдигна поглед към него — беше ясно, че разпозна името ми, макар да не бе познала мен — и приятелската изненада, изписала се по лицата им, ме стъписа толкова, че аз се разплаках.

— Тио — прегръдката му беше силна, родителска, и така бурна, че аз се разплаках още по-силно. После той постави ръка на рамото ми, тежка, закотвяща ръка, въплъщение на сигурност и авторитет; и вече ме водеше навътре, към работилницата, сред мътно проблясващата позлата и богатите дървесни аромати, за които бях мечтал, нагоре по стълбите към отдавна изгубената за мен дневна с плюша, вазите и бронзовите фигури.

— Прекрасно е да те видя отново — казваше той, и: — Изглеждаш разбит — и: — Кога се върна? — и: — Гладен ли си? — и: — Божичко, колко си пораснал! — и: — Каква коса! Като на Маугли, момчето от джунглата! — и (това вече със загрижен тон): — Да не би да ти е задушно тук? Да отворя ли някой прозорец? — и, когато Попър надникна от торбата: — Ха! А кой е това?

Пипа се разсмя, вдигна Попър и го остави да се сгуши в ръцете й. От температурата ми се виеше свят — пламтях и излъчвах топлина като реотаните на електрическа печка, люшках се като кораб без котва — бях дотолкова извън себе си, че дори не се притесних от сълзите си. Единственото, което изпитвах, беше облекчение, че съм тук, чувствах само препълненото си до болка сърце.

Когато се върнахме в кухнята, се оказа, че има гъбена супа — не бях гладен, но тя беше топла, а аз бях премръзнал до смърт — и докато ядях (Пипа седеше с кръстосани крака на пода и си играеше с Попчик, размахвайки помпона на бабешкия си шал под носа му, Попър/Пипа, как не ми беше направило впечатление сходството на имената им?) аз му разказах малко, объркано, за смъртта на баща си и за онова, което се беше случило. Докато Хоуби ме слушаше, скръстил ръце на гърдите си, изражението му ставаше все по-тревожно, и челото му се смръщваше все по-упорито.

— Трябва да й се обадиш — каза той. — На жената на баща си.

— Но тя не му е жена! Просто живееха заедно! И изобщо не я е грижа за мен.

Той поклати твърдо глава.

— Няма значение. Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че с теб всичко е наред. Да, трябва — каза той, повишавайки тон, за да отхвърли опитите ми да възразя. — Никакво „но“. Обаждаш се незабавно. Точно сега — Пипс — в кухнята имаше старомоден телефон, монтиран на стената, — хайде, ела да излезем за малко оттук.

Въпреки че Ксандра беше горе-долу последният човек на земята, с когото исках да говоря — особено след като бях претършувал спалнята й и бях откраднал парите й от бакшиши — облекчението ми от това, че се бях добрал дотук, беше толкова голямо, че бих направил всичко, което поискаше от мен Хоуби. Набирайки номера, си казах, че тя сигурно няма да отговори (у нас звъняха толкова много адвокати и събирачи на дългове, през цялото време, че тя много рядко отговаряше на повиквания от непознат телефон). Затова бях учуден, когато вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Оставил си вратата отворена — каза тя почти веднага с обвинителен тон.

— Какво?

— Оставил си кучето да излезе. Избягал е — не мога да го намеря никъде. Сигурно го е блъснала кола или нещо подобно.

— Не — взирах се неотклонно в чернотата отвън, в настлания с тухли вътрешен двор. Валеше, капките потропваха тежко по стъклата на прозорците — първият истински дъжд, който виждах от почти две години насам. — Той е с мен.

— О — каза тя, като че ли с облекчение. После, с по-остър тон: — Къде си ти? Някъде с Борис?

— Не.

— Говорих с него. — Звучеше така, като че ли се беше надрусал до ушите. Не искаше да ми каже къде си. Знам, че знае — макар че там, при нея, беше още рано сутринта, гласът й беше хрипкав, като че ли беше пила или плакала. — Би трябвало да пусна подир теб ченгетата, Тио. Знам, че ти си откраднал парите и другите неща.

— Да, също както ти си откраднала обиците на майка ми.

— Какво…

— Онези, с изумрудите. Принадлежали са на баба ми.

— Не съм ги откраднала. — Тя вече говореше гневно. — Как смееш? Лари ми ги подари, даде ми ги, след като…

— Да. След като ги открадна от майка ми.

— Хм, извинявай, но майка ти е мъртва.

— Да, но не беше, когато той открадна обиците й. Случи се горе-долу година преди смъртта й. Тя се свърза със застрахователната компания — казах и повиших глас, за да възпра опита й да каже нещо. — Подаде и молба в полицията.

Не знаех дали това с полицията отговаря на истината, но можеше и да го е направила.

— Ъъъ… ти сигурно не си чувал, че съществува такова нещо като „собственост, придобита по време на брака.“

— Да, а ти вероятно не си чувала за такова нещо като „неотчуждаема наследствена вещ“. При това вие с баща ми дори не бяхте женени. Не е имал право да ти ги даде.

Мълчание. Чух как изщраква със запалката в другия край на линията, как вдишва уморено дима.

— Виж какво, хлапе. Мога ли да ти кажа нещо? Не е за парите, честно. Или за кокаина. Въпреки че мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че не съм правила такива неща, когато бях на твоите години. Мислиш се за много печен и така нататък, но си тръгнал по лош път, ти и онзи, как му беше името. Да, да — сега тя извиси глас, за да ме надвика — аз също го харесвам, но това момче е голяма беля.

— Ти ги разбираш тези работи.

Тя се засмя мрачно.

— Знаеш ли какво, хлапе? Стигала съм дотам да се боцкам няколко пъти — и наистина разбирам. Той ще свърши в затвора веднага щом навърши осемнайсет и съм готова да се обзаложа, че и ти ще се озовеш там с него. Искам да кажа, не мога да те виня — тя отново повиши глас, — обичах баща ти, но той със сигурност не беше стока, а от това, което ми е казвал, съдя, че и майка ти не е била стока.

— Окей, край. Майната ти. — Бях толкова бесен, че треперех целия. — Затварям.

— Не, чакай. Чакай. Съжалявам. Не трябваше да казвам това за майка ти. Не за това исках да говоря с теб. Моля те, ще почакаш ли една секунда?

— Чакам.

— Като начало — ако това те интересува — ще уредя да кремират баща ти. Съгласен ли си?

— Прави каквото искаш.

— Никога не си се интересувал особено от него, нали?

— Това ли е всичко?

— Има и още нещо. Честно казано, на мен ми е все едно къде си. Но ще ми трябва адрес, на който да мога да се свържа с теб.

— И защо?

— Не се прави на интересен. Все някой ще те потърси, от училището ти или…

— Не съм много сигурен.

— … и аз ще трябва — знам ли — да дам някакво обяснение, да кажа къде си. Освен ако не държиш ченгетата да разлепят снимката ти по бакалниците или нещо подобно.

— Струва ми се доста невероятно.

— Доста невероятно — повтори тя, имитирайки ожесточено, провлечено моя глас. — Е, може и да е така. Но все пак ми дай някакъв адрес, и сме квит. Искам да кажа — продължи тя, защото аз не отговорих, — нека си го изясним, за мен е все едно къде се намираш. Просто не искам да се накисна в случай че възникне някакъв проблем и се наложи да се свържа с теб.

— Има един адвокат в Ню Йорк. Името му е Брейсгърдъл. Джордж Брейсгърдъл.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Потърси го в справочника — отвърнах. Пипа беше влязла в стаята, за да напълни купа с вода и да я даде на кучето, и аз се обърнах смутено с лице към стената, за да не я гледам в лицето.

— Брейс Гърдъл^[6]? — повтори Ксандра. — Така, както го чувам? Що за име е това?

— Виж, сигурен съм, че ще го откриеш.

Настана мълчание. После Ксандра каза:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Човекът, който загина, беше баща ти. Твоят баща. А ти се държиш така, като че ли е загинало — не знам, кучето, не, не и кучето дори. Защото знам, че ще страдаш, ако някоя кола блъсне кучето, поне така си мисля.

— Да кажем, че се интересувах от него точно толкова, колкото той от мен.

— Е, позволи ми да ти кажа още нещо. Ти приличаш на баща си повече, отколкото можеш да предположиш. Ти си негов син, в това няма съмнение, изцяло негов.

— Е, а ти си лъжкиня — отвърнах след кратка, изпълнена с презрение пауза — отговор, който според мен обобщаваше отлично положението. Но — дълго след като бях затворил телефона, докато седях, кихайки и треперейки, в горещата вана, и в светлия, замъглен въздух после (докато гълтах аспирина, който Хоуби ми даде и вървях подир него по коридора към миришещата на застояло стая за гости, „изглеждаш капнал, допълнителни одеяла има в раклата, не, няма да говорим повече, сега те оставям“), последната й реплика се въртеше отново и отново в съзнанието ми, докато завирах лице в тежката възглавница с непозната миризма. Не беше вярно — също както не бе вярно и онова, което беше казала за майка ми. Дори хрипливият й, сух глас, долитащ от слушалката, споменът за него ме караше да се чувствам омърсен. „Майната й“, казах си сънливо. Забрави я. Тя е на милион мили оттук. Но макар да бях смъртно уморен — дори повече от смъртно — а поразнебитеното месингово легло да се оказа най-мекото, на което бях спал някога, думите й се провираха като отвратителна нишка през сънищата ми през цялата нощ.