Дона Тарт
Щиглецът (91)

XX.

Поради силната ми умора ефектът на наркотика не беше много дълготраен — поне не и приятната му част. Шофьорът на таксито — съдейки по акцента му, предположих, че е преселник от Ню Йорк — незабавно подуши, че нещо не е наред и се опита да ми даде карта, с която можех да набера номератора на Националната служба за избягали от дома си деца, но аз отказах да я взема. Когато го помолих да ме закара до гарата (без дори да знам дали Вегас има гара — но все трябваше да има), той поклати глава и каза:

— Цайс, нали знаеш, че в „Амтрак“ не допускат кучета?

— Така ли? — попитах и сърцето ми се сви.

— На самолет — може би, не знам. — Беше още млад човек, с бебешко лице, малко пълен, говореше бързо, на тениската му пишеше „Пен и Телър^[1] на живо в «Рио»“. — Трябва да имаш кошница или нещо подобно. Струва ми се, че най-сигурно ще бъде да опиташ с автобус. Само че деца под определена възраст не могат да пътуват, ако не представят родителско разрешение.

— Нали ти казах! Баща ми почина, приятелката му ме връща при роднините ми на Изток!

— Добре де, тогава нямаш повод за безпокойство, нали?

До края на пътуването мълчах. Все още не бях осъзнал, че баща ми е мъртъв, и от време на време светлините, преминаващи като светкавици по магистралата покрай нас, събуждаха мъчителния прилив на спомена. Катастрофа. В Ню Йорк поне не ни се налагаше да се тревожим, че може да кара пиян — най-големите опасения бяха, че може да падне пред някоя кола или да го намушкат, за да му вземат портфейла, когато излиза със залитане от някой бар в три часа сутринта. Какво ли щеше да стане с тялото му? Бях разпилял пепелта на майка ми над Сентръл Парк, въпреки че май имаше забрана да се постъпва така; една вечер, на смрачаване, бяхме отишли с Анди в една безлюдна част на запад от езерото и — докато Анди пазеше, за да не ни изненадат — аз разпилях съдържанието на урната. Онова, което ме бе разстроило повече от самото разпиляване на пепелта, беше фактът, че урната беше опакована в нарязани на парчета листове от порно списания: очите ми неволно бяха спрели върху две фрази: „Азиатски гаджета по сапунена пяна“ и „Влажни, горещи оргазми“, докато сивата пепел с цвета на лунни скали ту спираше, ту се въртеше по водата в майския сумрак.

После се появиха светлините и колата спря.

— Готово, цайс — каза шофьорът и се обърна, поставил ръка на облегалката. Бяхме спрели на паркинга на автогарата „Грейхаунд“. — Как каза, че ти е името?

— Тио — казах, без да се замислям, и незабавно съжалих.

— Добре, Тио. Аз съм Джей Пи. — Той се пресегна, за да стисне ръката ми. — Ще изслушаш ли съвета ми за едно нещо?

— Разбира се — отвърнах, трепвайки леко. Дори с всичко останало, което се беше струпало, а то не беше малко, се притеснявах ужасно, че шофьорът може да е видял как Борис ме целува на улицата.

— Не ми е работа, но ще ти трябва нещо, в което да прибереш този Пухчо.

— Моля?

Той посочи с глава сака ми.

— Ще се побере ли вътре?

— Ъъъ…

— Освен това, така или иначе сигурно ще трябва да дадеш сака в багажното отделение. Може да се окаже прекалено голям, за да го вземеш със себе си — и тогава ще го приберат отдолу, не като в самолета.

— Аз… — Нямах сили да мисля и за това. — Нямам нищо друго.

— Чакай малко. Ще потърся в канцеларията отзад — той стана, отиде до багажника и се върна с голяма платнена пазарска торба от магазин за здравословна храна, на която пишеше „Екологична Америка“. — Ако бях на твое място — продължи той, — бих отишъл да си купя билет без това пухкаво момче. Остави го при мен, за всеки случай, съгласен ли си?

Новият ми приятел се оказа прав, че не можех да се кача на „Грейхаунд“ без специален формуляр за „Малолетен без спътник“, подписан от един от родителите — а имаше и други ограничения за деца. Чиновникът на гишето — изнурен на вид мексиканец със зализана назад коса — започна да изрежда монотонно целия заплашително звучащ списък. Не се допускат прехвърляния. Не се допускат пътувания, по-дълги от пет часа. Ако лицето, упоменато във формуляра за „Малолетен без спътник“ не се появеше, за да ме посрещне, представяйки категорични доказателства за самоличност, щях да бъда предаден на службите за защита на децата или на местните представители на изпълнителната власт в града, в който щях да пристигна.

— Но…

— Важи за всички деца под петнайсетгодишна възраст. Без изключения.

— Но аз не съм под петнайсетгодишна възраст — казах, ровейки се, за да извадя съвсем официалната лична карта, издадена в Ню Йорк. — Аз съм на петнайсет. Вижте! — Енрике — предвиждайки възможността да вляза в онова, което той наричаше „системата“ — ме беше завел да ме снимат скоро след смъртта на майка ми; и въпреки че навремето това ми беше неприятно, приемайки го като дългата ръка на Биг Брадър („Уау, имаш си личен баркод“ — беше казал Анди, оглеждайки любопитно картата), сега му бях благодарен, че ме откара до центъра и ме регистрира като лека кола на старо. Стоях вдървено и чаках като бежанец в светлината на мръсните флуоресцентни лампи, докато чиновникът оглеждаше картата под безброй различни ъгли и на различна светлина, докато накрая реши да я приеме за истинска.

— Петнайсет — повтори той с подозрение, докато ми я връщаше.

— Точно така.

Знаех, че изглеждам малък за възрастта си. Беше ми ясно, че няма шанс да си призная за Попър, тъй като на една голяма табела на гишето беше написано с големи червени букви: „Не транспортираме кучета, котки, птици, гризачи, влечуги и други животни“.

Що се отнася до самия автобус, имах късмет: имаше един с прехвърляне за Ню Йорк, който потегляше от гарата след петнайсет минути. Когато машината изплю билета ми с механично изщракване, аз стоях и се питах замаяно какво, по дяволите, да правя с Попър. Излизайки навън, хранех слаба надежда новият ми приятел да е потеглил — отнасяйки може би Попър в по-сигурен дом, където щяха да го обичат повече — но вместо това го открих да пие „Ред Бул“ от кутията и да говори по мобилния си телефон. Попър не се виждаше никъде. Той прекъсна разговора, когато ме видя.

— Е, какво става?

— Къде е той? — Взрях се уморено към задната седалка. — Какво направихте с него?

Той се разсмя.

— Тука нема… тука има!

И вдигна със замах един небрежно сгънат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ от платнената чанта, която беше поставил на предната седалка до себе си; а вътре, разположил се доволно в една картонена кутия на дъното, седеше Попър и дъвчеше чипс.

— Заблуда за окото — поясни шофьорът. — Кутията изпълва торбата така, че да не се очертава формата на кучето, а и му дава малко повече пространство, в което да се движи. А вестникът е идеалният реквизит. Покрива го, създава впечатление, че торбата е пълна, а не тежи.

— Мислите ли, че той ще се чувства добре?

— Е, искам да кажа, той е такъв мъник — колко тежи, пет-шест фунта? Кротък ли е?

Аз погледнах със съмнение Попър, свит на кълбо в дъното на кутията.

— Невинаги.

Джей Пи избърса уста с опакото на ръката си и ми подаде пакетчето с чипс.

— Давай му по малко от тези залъгалки, ако започне да нервничи. Ще спирате през няколко часа. Просто седни колкото можеш по-далеч от останалите пътници, и внимавай да се отдалечиш повечко от гарата, преди да го пуснеш да си свърши работата.

Нарамих торбата и я обвих с ръка.

— Личи ли? — попитах.

— Не. Не и ако не знаеш какво има там. Но мога ли да ти дам още един съвет? Тайната на магьосника?

— Разбира се.

— Недей постоянно да гледаш така към торбата. Гледай навсякъде, но не и към нея. Оглеждай се, проверявай връзките на обувките си — ето, така — това е начинът. Самоуверено и естествено, това му е майката. Макар че можеш да се престориш на несръчен и да се правиш, че си изпуснал контактната си леща, ако те заглеждат по-особено. Разпилей чипса — удари си пръстите на крака — закашляй се и се изпръскай с онова, което пиеш — каквото и да е от този род.

Уау, казах си. Очевидно тези таксита не носеха името „Лъки“ току-така.

Шофьорът отново се разсмя, като че ли бях казал тези думи на глас.

— Глупаво правило е това, дето не пускат кучета в автобуса. — Той отпи дълбока глътка „Ред Бул“. — Така де, какво да прави човек? Да си изхвърли кучето на пътя?

— Вие да не сте илюзионист?

Той отново се разсмя.

— Как позна? Правя фокуси с карти в един бар в „Орлийнс“ — ако беше достатъчно голям, за да можеш да влезеш, щях да те поканя да дойдеш и да ме видиш някой път. Така или иначе, тайната е една — винаги приковавай вниманието им към нещо друго, за да се отклони от трика, който правиш в момента. Това е първият закон на магията, цайс. Заблуда за окото. Никога не го забравяй.