Дона Тарт
Щиглецът (90)

XIX.

Когато всички си тръгнаха, Ксандра вече беше се отнесла окончателно — спеше толкова дълбоко, че Борис извади джобно огледалце от чантата й (която беше преровил, търсейки таблетки и пари) и го постави под носа й, за да провери дали диша. В портфейла й имаше двеста двайсет и девет долара, които прибрах без особени угризения, защото й оставаха кредитните карти и един неосребрен чек за две хиляди двайсет и пет.

— Знаех, че истинското й име не е Ксандра — казах аз, подхвърляйки на Борис шофьорската й книжка: оранжеви оттенъци по лицето, тупирана по различен начин коса, име: Сандра Джей Теръл, без ограничения.

Борис — поставил пръсти на пулса й, седнал край нея на леглото като лекар в някой стар филм — вдигна огледалото към светлината.

— Да, да — измърмори той на руски, после още нещо, което не разбрах.

— Спи като пън.

Той я побутна с пръст по рамото, после се приведе и надникна в чекмеджето на нощното шкафче, където аз ровех припряно сред озадачаваща бъркотия: дребни пари, чипове, гланц за устни, подложки за чаши, изкуствени мигли, лакочистител, опърпани джобни издания („Зоните на вашите погрешни решения“), рекламни мостри на парфюми, стари касетки, карти за застраховка, чийто срок бе изтекъл преди десет години, и пачка издайнически кибрити с логото на юридическа кантора в Рино, на които пишеше „Правни услуги при обвинения за шофиране под въздействието на наркотици и всякакви други обвинения, свързани с наркотици“.

— Хей, я ми дай това — каза Борис, пресегна се и прибра в джоба си една лента презервативи. — А това какво е?

И той взе нещо, което на пръв поглед приличаше на кутия от „Кока-Кола“ — но когато я разтърси, кутията задрънча. Борис я допря до ухото си, каза: — Ха! — и ми я подхвърли.

— Хитро — аз отвинтих капака — очевидно не беше истинска кутия от кола — и изтърсих съдържанието й върху нощното шкафче. После, след кратко мълчание, казах: — Уау! — Очевидно тук Ксандра криеше бакшишите, които получаваше — отчасти в брой, отчасти в чипове. Имаше и най-различни други неща — толкова много, че ми беше трудно да ги огледам — но очите ми се бяха спрели незабавно върху обиците с диаманти и изумруди на майка ми, които бяха изчезнали малко преди баща ми да ни напусне.

— Уау — повторих отново, вземайки една от тях с палеца и показалеца си. Майка ми си слагаше тези обици почти винаги, когато ходеше на коктейли или на някакви други събития, изискващи официално облекло — синьо-зелената прозрачна дълбочина на камъните, кокетните им среднощни отблясъци бяха също толкова част от нея, колкото и цветът на очите й и пикантният, плътен мирис на косата й.

Борис се кискаше. Сред банкнотите той незабавно беше забелязал и грабнал една кръгла кутийка за фотолента, която отвори с треперещи ръце. Пъхна вътре върха на малкия си пръст, после го облиза.

— Бинго — каза той, плъзгайки пръст по венците си. — Сега вече Котку ще се ядоса, задето не дойде.

Протегнах към него отворената си длан, на която лежаха обиците.

— Да, готини са — каза той, почти без да ги поглежда. Изтърсваше купчинка прашец върху нощното шкафче. — Може да им вземеш към две хиляди долара.

— Бяха на майка ми.

Баща ми беше продал повечето от бижутата й още в Ню Йорк, включително и венчалния й пръстен. Но сега вече ми ставаше ясно, че Ксандра бе подбрала някои неща за себе си, и бях обзет от странна тъга, когато видях на какво се беше спряла — не на перлите или на рубинената брошка, а на евтини украшения от ученическите години на майка ми, включително и гривната с амулети, която бе носила в прогимназията, цялата окичена с подрънкващи подкови, балетни пантофки и четирилистни детелини.

Борис се изправи, стисна с пръсти ноздрите си и ми подаде навита на тръбичка банкнота.

— Искаш ли малко?

— Не.

— Хайде де, ще се почувстваш по-добре.

— Не, благодаря.

— Тук трябва да има петнайсетина грама, а може и повече! Можем да задържим малко и да продадем останалото!

— Вземал ли си и преди? — попитах предпазливо, хвърляйки поглед към проснатата на леглото Ксандра. Макар че очевидно спеше дълбоко и нямаше да се събуди скоро, се притеснявах да разговаряме за подобни неща над нея.

— Да. Котку много си пада. Но е скъпо. — Той като че ли скъса лентата за минута, после замига бързо с клепачи. — Уау. Хайде — разсмя се той. — Вземай. Не знаеш какво изпускаш.

— Достатъчно съм надрусан и без това — казах аз, ровейки из банкнотите.

— Така е, но от това ще дойдеш на себе си.

— Борис, нямам време да се мотая — казах аз, прибирайки в джоба си обиците и гривната с амулетите. — Ако ще тръгваме, трябва да тръгнем сега. Преди да са запристигали разни хора.

— Какви хора? — попита скептично Борис, прокарвайки пръст напред-назад под носа си.

— Можеш да ми вярваш, тези неща стават бързо. Пристигат от социалните служби — хората, които работят с малолетни, и така нататък. — Бях преброил парите — хиляда триста двайсет и един долара, плюс дребни монети; имаше много повече в чипове, почти пет хиляди долара, но по-добре беше да й ги оставим.

— Половината за теб, половината за мен — казах аз, като започнах да разпределям парите на две равни купчини. — Тук има достатъчно за два билета. Вероятно ще закъснеем за последния полет, но все пак трябва да побързаме и да вземем такси до летището.

— Сега? Тази вечер?

Спрях да броя и го погледнах.

— Нямам си никого тук. Никого. Nada^[1]. Ще ме натикат в дом за сираци, преди изобщо да успея да разбера какво става.

Борис посочи с глава тялото на Ксандра — беше много притеснително, защото така, както се бе проснала по лице на матрака, прекалено много приличаше на мъртва.

— Ами тя?

— Какво, по дяволите, ме интересува? — казах след кратко мълчание. — Какво предлагаш да правим? Да чакаме, докато се събуди и открие, че сме я обрали?

— Не знам — каза Борис, оглеждайки я колебливо. — Просто ми е кофти заради нея.

— Е, няма защо да ти е кофти. Тя не ме иска. Тя самата ще се свърже с тях в мига, когато осъзнае, че се е накиснала с мен.

— С тях? Не мога да разбера кои са тези „те“.

— Борис, аз съм малолетен. — Чувствах прекалено познатото надигане на паниката — може би положението не беше на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но аз го приемах почти така, сякаш къщата се изпълваше с дим, а изходите се затваряха. — Не знам каква е процедурата в твоята страна, но аз нямам никакви роднини, нито пък приятели тук…

— Ами аз? Имаш мен!

— И какво смяташ да направиш? Да ме осиновиш? — Аз се изправих. — Виж какво, ако ще идваш, трябва да побързаме. У теб ли е паспортът ти? Ще ти трябва за самолета.

Борис вдигна ръце по своя руски маниер, с което искаше да каже „стига вече“.

— Чакай! Всичко това се случва прекалено бързо.

Спрях, вече застанал на прага.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, Борис?

— Моят проблем?

— Нали ти искаше да избягаш? Ти ме караше да тръгна с теб! Снощи.

— Къде отиваш? В Ню Йорк?

— Къде другаде?

— Искам да отида някъде, където е топло — каза той незабавно. — В Калифорния.

— Това е лудост. Кого познаваме…

— Калифорния! — възкликна той ликуващо.

— Ама… — Въпреки че аз самият не знаех почти нищо за Калифорния, можех със сигурност да предположа, че (ако изключим мелодията на California ueber alles^[2], която тананикаше в момента) Борис знаеше още по-малко. — Къде в Калифорния? В кой град?

— На кого му пука?

— Това е голям щат.

— Фантастично! Ще бъде супер. Ще си стоим надрусани постоянно — ще четем книги — ще кладем лагерни огньове. Ще спим по плажовете.

Вгледах се в него в продължение на един непоносимо дълъг момент. Лицето му пламтеше, устните му бяха потъмнели от червеното вино.

— Добре — казах, съзнавайки отлично, че прекрачвам границата и се насочвам към най-голямата грешка в живота си, към дребните кражби, просията с чашка за монети, дремане по тротоарите, безпризорност, към провала, от който никога нямаше да се съвзема.

Той блаженстваше.

— На плажа, а? Съгласен ли си?

Ето как човек тръгва по погрешния път — толкова бързо става.

— Където искаш — отвърнах, отмятайки косата от очите си. Бях изтощен до смърт. — Но трябва да тръгваме веднага. Моля те.

— Какво, сега, на минутата?

— Да. Имаш ли нужда да се прибереш вкъщи, за да си вземеш нещо?

— Тази вечер?

— Не се занасям, Борис. — Обясненията с него събудиха у мен нов пристъп на паника. — Не мога просто да седя тук и да чакам… — оставаше и проблемът с картината, не бях убеден как да се справя с него, но успеех ли да измъкна Борис от къщата, сигурно щях да намеря някакъв начин. — Хайде, моля те.

— Толкова лоши ли са социалните служби в Америка? — попита недоверчиво Борис. — Говориш така, като че ли става дума за ченгетата.

— Идваш ли с мен? Да или не?

— Трябва ми малко време. Искам да кажа — продължи той, тръгвайки след мен, — не можем да тръгнем сега! Наистина… кълна ти се. Дай ми един ден! Само един ден!

— Защо?

Той като че ли изпадна в затруднение.

— Ами, виж какво, защото…

— Защото?

— Защото… защото трябва да се видя с Котку! И… разни други неща! Честно, не може да тръгнеш тази нощ — продължи той, когато аз не отговорих. — Вярвай ми. Ще съжаляваш, казвам ти истината. Ела у нас! Почакай до сутринта и тръгни тогава!

— Не мога да чакам — казах рязко, взех моята половина от парите и се упътих обратно към собствената си стая.

— Потър… — той вървеше след мен.

— Да?

— Има нещо важно, което трябва да ти кажа.

— Борис — обърнах се аз към него, — какво има, да му… майката. Какво става? — попитах, докато двамата стояхме и се взирахме един в друг. — Ако имаш да ми казваш нещо, давай, кажи го.

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Какво има? Какво си направил?

Борис мълчеше и гризеше отстрани палеца си.

— Е, какво е?

Борис отклони очи.

— Трябва да останеш — настоя той, без да дава обяснения. — Правиш грешка.

— Забрави — сопнах се и му обърнах гръб. — Ако не искаш да дойдеш с мен, не идвай, ясно ли е? Но не мога да се мотая тук цяла нощ.

Борис — така си мислех — можеше да попита какво има в калъфа за възглавница, особено защото пакетът беше толкова дебел и със странна форма заради прекаления ми ентусиазъм при последното опаковане. Но когато я отлепих от гърба на таблата на леглото и я поставих в сака си заедно с айпода, бележника, зарядното устройство, „Вятър, пясък и звезди“, няколко снимки на майка ми, четката ми за зъби и една смяна дрехи), той само се мръщеше и мълчеше. Когато извадих от дъното на гардероба училищния си блейзър (беше ми окъсял, макар че, когато майка ми го купи, ми беше голям), той кимна и каза:

— Това е добра идея.

— Кое?

— Така няма да приличаш толкова на бездомник.

— Ноември е — отвърнах. Бях си донесъл само един дебел пуловер от Ню Йорк; пъхнах и него в сака и затворих ципа. — Ще бъде студено.

Борис се беше облегнал на стената и ме наблюдаваше с предизвикателно изражение.

— Е, какво смяташ да правиш? Ще живееш на улицата, на гарата, къде?

— Ще се обадя на приятеля си, при когото живеех преди.

— Ако тези хора те искаха, щяха да са те осиновили.

— Не биха могли! Как да го направят?

Борис скръсти ръце.

— Не са те искали в това семейство. Ти самият си ми го казвал — много пъти. Освен това те никога не ти се обаждат.

— Не е вярно — отвърнах след кратка, смутена пауза. Само преди няколко месеца Анди ми беше пратил доста дълъг (по неговите стандарти) мейл, в който ми разказваше разни случки от училище, скандалът, избухнал, когато треньорът по тенис бил обвинен, че опипвал момичетата в час, макар този живот да беше вече толкова далечен за мен, че сякаш четях за хора, които не познавах.

— Нали децата са много? — каза Борис, малко злорадо, както ми се стори. — Нали няма достатъчно място за всички? Не помниш ли? Ти казваше, че майката и бащата били доволни, че си заминаваш.

— Разкарай се.

Главоболието ми се усилваше. Какво щях да правя, ако се появяха хората от социалните служби и ме натовареха в колата си? На кого бих могъл да телефонирам — в Невада? На госпожа Спиър? На „Плайа“? На дебелия продавач в магазина за сглобяеми модели на кораби и самолети, който ни продаваше само лепило без моделите?

Борис ме последва, когато слязох долу, където спряхме насред дневната до видимо изтормозения Попър, който застана точно на пътя ни, седна и ни загледа, като че ли знаеше точно какво се случва.

— О, майната му — казах аз, оставяйки сака си. Настана мълчание.

— Борис — казах — ти не можеш ли…

— Не.

— А Котку…

— Не.

— Е, майната му тогава — казах аз, наведох се и взех Попър под мишница. — Няма да го оставя тук, за да го заключва и да го умори от глад.

— И накъде си тръгнал? — попита Борис, когато се упътих към външната врата.

— Моля?

— Пеш? До летището?

— Чакай — казах и оставих Попчик на земята. Изведнъж започна да ми се повдига, имах чувството, че ще повърна червено вино на килима. — Ще пуснат ли кучето в самолета?

— Не — каза безжалостно Борис и изплю отгризания си нокът.

Държеше се като задник; искаше ми се да го ударя.

— Добре тогава — казах. — Може пък някой на летището да се съгласи да го вземе. О, по дяволите, ще тръгна с влак.

Той се канеше да направи някаква саркастична забележка, издул устни по добре познатия ми начин, но внезапно изражението му — се промени; аз се обърнах и видях Ксандра, с налудничав поглед и размазан около очите грим, да стои, залитайки, на горната площадка на стълбата.

Взирахме се в нея, застинали на местата си. След мълчание, което сякаш продължи векове, тя отвори уста, затвори я, хвана се за перилото, за да не падне и каза със скърцащ глас:

— Къде остави Лари ключовете си, в сейфа в банката ли?

Взирахме се ужасено в нея в продължение на още няколко мига, преди да осъзнаем, че тя чака отговор. Косата й приличаше на копа сено; изглеждаше напълно дезориентирана и толкова трудно се крепеше на краката си, че сякаш всеки момент щеше да падне по стълбите.

— Ъъ, да — каза Борис на висок глас. — Искам да кажа, не. — А после, защото тя продължаваше да стои на мястото си: — Всичко е наред. Иди да си легнеш.

Тя измънка нещо и — все така нестабилна на краката си — си тръгна със залитане. Няколко мига и двамата стояхме неподвижно. После — полека, чувствайки как космите по врата ми настръхват — взех сака си и се измъкнах през външната врата (за последен път виждах и тази къща, и нея, въпреки че всъщност дори не се обърнах за последен поглед), а Борис и Попчик ме последваха. Тримата се отдалечихме бързо от къщата и тръгнахме към края на улицата; ноктите на Попчик потракваха по паважа.

— Е, добре — каза Борис с онзи тих, шеговит тон, който възприемаше, когато се измъкнеше на косъм от залавяне в супермаркета. — Окей. Може би не е спяла чак толкова дълбоко, колкото предполагах.

Бях окъпан в студена пот и нощният въздух — макар и хладен — ми подейства добре. В мрака, далече на запад, проблясваха безмълвно светкавици, като във филма „Франкенщайн“.

— Е, поне не е умряла, нали? — позасмя се той. — Тревожех се за нея. Божичко.

— Дай ми телефона си — казах, побутвайки го с лакът.

Той бръкна в джоба си и ми го подаде. Беше евтин телефон за еднократна употреба, който беше купил, за да има постоянна връзка с Котку.

— Не, задръж го — каза той, вдигайки ръце, когато се опитах да му го върна, след като приключих с обаждането: таксита „Лъки“, 777–7777, телефонният номер беше залепен по всички разнебитени пейки на автобусните спирки във Вегас. После той извади пачката банкноти — неговия дял от онова, което взехме от Ксандра — и се опита да я набута в ръцете ми.

— Забрави — казах, озъртайки се тревожно към къщата. Страхувах се, че Ксандра може да се събуди отново и да излезе на улицата, за да ни търси. — Твои са.

— Не! Ти може да имаш нужда от тях!

— Не ги искам — казах и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, за да му попреча да ги натика там. — Освен това те може да потрябват и на теб.

— Стига де, Потър! Иска ми се да не тръгваше веднага. — Той посочи надолу по улицата, към редиците пусти къщи. — Ако не искаш да дойдеш у нас, остани някъде тук за ден-два. В онази, тухлената къща има дори мебели. Ще ти нося храна, ако искаш.

— О, да, хайде да се обадим на „Домино“ — казах и пъхнах телефона в джоба на якето си. — Нали вече правят доставки дотук и така нататък.

Той трепна.

— Не се сърди.

— Не се сърдя.

И наистина не се сърдех — само бях толкова объркан, та ми се струваше, че всеки момент ще се събудя с книга, паднала върху лицето ми.

Забелязах, че Борис е вдигнал поглед към небето и си тананика една от песните на „Велвет Ъндърграунд“, които слушаше майка ми: „Но затвориш ли веднъж вратата… тогава вечна може би ще е нощта…“

— Ами ти? — попитах и потрих очи.

— Мхм? — той ме погледна с усмивка.

— Какво ще стане? Ще се видим ли пак?

— Може би — отвърна той със същия бодър тон, с който в представите ми се бе сбогувал с Бами и с Джуди, жената на бармана от Кармиуолог, и с всички останали хора, с които се бе разделял през живота си. — Кой знае?

— Искаш ли да се срещнем след ден-два?

— Ами…

— Да дойдеш при мен по-късно. Вземи самолет — имаш пари. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде съм. Не казвай „не“.

— Добре тогава — каза все така бодро Борис. — Няма да казвам „не“.

Но от тона му ставаше ясно, че всъщност казва „не“.

Притворих очи.

— О, господи.

Бях толкова уморен, че залитах; трябваше да се боря с желанието си да легна на земята, с физически осезаемото привличане, което ме теглеше надолу към тротоара. Когато отново отворих очи, видях, че Борис ме гледа загрижено.

— Я се виж — каза той. — Всеки момент ще паднеш.

И бръкна в джоба си.

— Не, не, не — казах аз и отстъпих, когато видях какво държи в ръката си. — Няма да стане, забрави.

— Ще се почувстваш по-добре!

— Нали така каза и за онова, другото. — Не можех да понеса още водорасли и пеещи звезди. — Наистина, не искам.

— Но това е нещо различно. Напълно различно. От него ще дойдеш на себе си. Главата ти ще се проясни — обещавам.

— Да бе — дрога, от която се изтрезнява и която прояснява главата, според мен съвсем не беше в стила на Борис, макар че той действително изглеждаше доста по на себе си от мен.

— Погледни ме — каза той убедително. — Да. — Разбра, че това ми е подействало. — Бълнувам ли? Да не би да имам пяна на устата? Не — само се опитвам да ти помогна. Хайде — продължи той и изтърси малко прашец върху опакото на ръката си, — ето. Позволи ми аз да ти го дам.

Донякъде се опасявах, че ще ми скрои номер — че ще припадна на място и после ще дойда на себе си кой знае къде, може би в някоя от празните къщи по улицата. Но бях толкова уморен, че ми беше все едно, а си казах, че и без това може би така щеше да е по-добре. Приведох се напред и го оставих да затвори едната ми ноздра с пръст.

— Готово! — каза той окуражаващо. — Ето, така. Смъркай.

Почти незабавно наистина се почувствах по-добре. Това приличаше на чудо.

— Уау — казах и потърках носа си, раздразнен от острото, но приятно смъдене.

— Нали ти казах? — той вече изтърсваше още прашец от кутията.

— Хайде, другия нос. Не издишвай. Готово, давай.

Всичко ми изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано, включително и самият Борис.

— Какво ти казвах? — Сега и той вземаше нова доза. — Не съжаляваш ли, че не ме послуша?

— И ти искаш да продаваш това нещо, Боже мили — казах аз, вдигнал очи към небето. — Защо?

— Защото всъщност струва много. Няколко хиляди долара.

— Това малко количество?

— Не е толкова малко! Доста грамове са — може да са и двайсетина. Мога да натрупам състояние, ако го разделя на малки дози и ги продавам на момичета като К. Т. Беърман.

— Познаваш К. Т. Беърман?

Кейти Беърман, която беше в по-горния клас, имаше собствена кола — черен кабриолет — и беше толкова далеч от нашата социална сфера, че със същия успех можеше да е кинозвезда.

— Разбира се. Скай, К. Т., Джесика, всички тези момичета. Така или иначе — той отново ми подаде шишенцето — сега вече ще мога да купя на Котку онзи синтезатор, който иска да има. Няма да имаме вече грижи за пари.

Известно време крачихме напред-назад, докато аз започнах да гледам доста по-оптимистично на бъдещето и на нещата изобщо. Докато стояхме на улицата и потривахме носове, а Попър гледаше любопитно нагоре към нас, аз сякаш вкусвах вълшебството на Ню Йорк на езика си, мимолетно, но лесно за обясняване усещане.

— Искам да кажа, страхотно е — казвах, а думите се въртяха в спирали и се сипеха от устните ми. — Наистина, трябва да дойдеш. Можем да отидем до Брайтън Бийч — там се събират всички руснаци. Е, аз никога не съм ходил. Но метрото стига дотам, това е последната спирка. На това място има голяма руска общност, ресторанти, където предлагат пушена риба и хайвер от есетра. Ние с майка ми все си говорехме как ще отидем там някой ден, бижутерът, с когото тя работеше, й беше казал кои са добрите заведения, но така и не отидохме. Казват, че било супер. Освен това, виж — аз имам пари за училище — и ти ще можеш да постъпиш в моето училище. Не, наистина можеш. Аз имам стипендия. Е, най-малкото имах. Но онзи човек каза, че стига парите във влога ми да се ползват за образование… нали може да става дума и за образованието на някой друг. Не само за моето. Има предостатъчно за нас двамата. Все пак, искам да кажа, държавните училища… държавните училища в Ню Йорк си ги бива, мои познати учат в такива училища, нямам нищо против да ходя в държавно училище.

Продължавах да бърборя, когато Борис каза:

— Потър.

И преди да отговоря, той взе лицето ми в ръце и ме целуна по устата. И докато стоях и мигах — всичко свърши, още преди да разбера какво става — той вдигна Попър за предните лапи и целуна и него, както си висеше във въздуха, право по носа.

После ми го подаде.

— Колата те чака — каза той и поразроши козината на главата му за последен път. И действително — когато се обърнах, видях кола, идваща откъм града, да се движи бавно покрай тротоара, оглеждайки номерата на къщите.

Стояхме и се гледахме — аз се задъхвах, бях напълно зашеметен.

— Късмет — каза Борис. — Няма да те забравя — после потупа Попър по главата. — Сбогом, Попчик. Ще се грижиш за него, нали? — допълни той, обръщайки се към мен.

По-късно — в таксито, а и после — щях да си представям отново и отново този момент и да се чудя, че тогава просто махнах и си тръгнах съвсем спокойно. Защо не се бях вкопчил в ръката му, защо не го бях помолил за последен път да се качи в колата, „моля те, да му се не види, Борис, това е просто все едно да избягаме от училище, ще закусваме, летейки сред житните ниви, когато изгрее слънцето!“ Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ако го помолех по подходящия начин и в подходящия момент, би бил готов да направи почти всичко; и още докато се обръщаше, знаех, че би се затичал след мен и би скочил със смях в колата, ако го бях помолил един последен път.

Но аз не го направих. А всъщност може би така беше по-добре — казвам това сега, макар че дълго и горчиво съжалявах, че не съм го сторил. Изпитвах облекчение най-вече, задето в това необичайно за мен състояние на бъбривост и желание да говоря се бях възпрял да изтърся онези думи, които трептяха на върха на езика ми, онова, което така и не бях казал, макар че и двамата го знаехме достатъчно добре, без да му го казвам на глас — думите, разбира се, бяха „обичам те“.